На 8 ноември 1204 година цар Калоян е коронясан с тържествена церемония в българската столица – Търново от пратеника на папа Инокентий III – Кардинал Лъв. Архиепископ Василий е провъзгласен за “примас на Българската църква”, а Калоян е коронясан за крал на българи и власи –“rex Bulgarorum et Blachorum”.
Цар Калоян получава корона, скиптър и знаме – като знаци на владетелско достойнство. На церемонията кардинал Лъв връчва на българския цар и папско писмо за кралско достойнство, знаме с образа на свети апостол Петър и позволение да сече пари със своя образ. В дългогодишната си кореспонденция с папата /1200 – 1207 година/ Калоян иска за себе си титлата император и титлата патриарх за своя архиепископ. Калоян с нищо не показва, че папата не е задоволил исканията му, напротив, чрез умелите си ходове затвърждава достойнството си. Категоричността и самочувствието, които демонстрира, личат и от долните редове.
Писмо на цар Калоян до папа Инокентий III
„Калоян, цар на цяла България и Влахия, до боговъздигнатия и пресвети и възлюбен в Христа и преуважаем отец на моето царство Инокентий трети и пресвети папа на Рим и приемник на княза апостол Петър. Посланикът на апостолическия престол господин кардинал Лъв донесе на мое царство писанието на твоя светост. Като узнах прочее за неговото здраве и невредимост, възхвалих всемогъщия Бог и пресветата негова майка. Дано писанието на мое царство намери твоя светост жив и пребиваващ във всяка радост и веселие. А моето царство по благодатта на всемогъщия Бог и на преблажената Богородица и чрез застъпничеството на ваша светост е здраво и много добре с всяка радост и веселие. Нека бъде известно на ваша светост, духовни отче на мое царство, господин папа, че господин Лъв, посланик на апостолическия престол, пристигна при моето царство и ми донесе корона и като я благослови, постави я на главата на моето царство и в моите ръце ми даде скиптър и знаме и благослови пресветия патриарх на моето царство и на цяла България по поръка на ваша светост, а ние възвеличихме много Бога и преблажената Богородица, както и съобразителността на ваша светост затова, че ваша светост изпълни според искането на мое царство цялото ни желание. Цяла България и Влахия и владенията на цялото ни царство много прославиха и възвеличиха ваша светост…“
Калоян постига международното признаване на самостоятелността на българската държава и църква. В писмата си до Инокентий III, Калоян се подписва като император, а първосвещеникът му е наричан патриарх на Българската църква. Съвсем съзнателно, цар Калоян прехвърля мост към славните традиции на Първото българско царство. Той категорично показва, че в преследването и защитата на българските интереси, е готов на всичко. Цар Калоян не крие самочувствието си на цар на народ със славно минало.
Кой е Цар Калоян?
Цар Калоян е най-малкият от братята Асеневци. Казвал се Йоан (Иван), но всички гальовно го наричали Йоаница. В историята е останал известен под името Калоян. Има три версии откъде произлиза то. Официално приетата е, че Калоян идва от съчетанието на Йоан и кало – хубав, добър (от гръцки, Kaloioannes). Другата е, че Кало идва от “хала”, названието на годината по прабългарския календар, в която той се възкачва. Има и трето твърдение, според което, народът е сложил пред името му Йоан, българската дума „хала”, в която е концентрирана военната енергия, характерна за победи на царя.
Едва осемнадесетгодишен Калоян е изпратен като заложник в Константинопол, на мястото на пленената по-рано съпруга на брат му Асен. След две години, той успява да избяга и се присъединява към братята си в България. Още преди да се възкачи на престола, Калоян се отличава като опитен пълководец. Византийският историк Никита Хониат пише за него:
„Но той избяга и когато отново се върна у дома си, грабеше и опустошаваше ромейските земи също като покойния Асен, защото природата не беше вложила и у него никаква търпимост към нашата държава.“[1]
След смъртта на братята си, Калоян се възкачва на престола и още с първите си действия ясно показва, че за него най-важно е добруването на България. Потискайки желанието си за мъст, той привлича на своя страна дори убиецът на брат си Асен – Иванко, и с твърда ръка успява да усмири заговорниците. Пред него стои тежката задача да продължи делото на братята си – пълно освобождение на българските земи.
Години на слава, години на чест
Още в началото на 1201 г. цар Калоян освобождава голяма част от Тракия и Родопската област. На 24.03.1201 г. отвоюва и Варна. Цар Калоян дава шанс на византийците да се предадат, но след отказа им и превземането на града, безпощадно ги убива. Тогава си спечелва прозвището ”Ромеоубиец”. Цар Калоян отново опитва да бъде дипломатичен и води преговори с Византия. Император Алексий ІІІ подписва мирен договор през 1202 година и признава освободените територии, но не и царската титла на българския владетел. По същото време, унгарският крал Емерих се възползва от битките на Калоян с византийците и завладява Белград, Браничево и Ниш. Но Калоян никога не оставя ненаказани подобни действия. През 1203 година българският владетел нанася тежко поражение на маджарите и отново присъединява към пределите на България тези земи.
Предишната година е започнал и Четвъртият кръстоносен поход, който е подкрепян от папа Инокентий ІІІ. Именно поради тази причина, Калоян влиза в кореспонденция с папата. На 12.04.1204 г. рицарите превземат Константинопол и създават Латинската империя. Цар Калоян, както обикновено, първо предлага мир, но латинците се държат пренебрежително и отказват. На 14.04.1205 г. край Адрианопол (Одрин) се разгаря битка, в която рицарите начело с император Балдуин I, претърпяват катастрофално поражение. В битката загива цвета на западното рицарство – граф Луи дьо Блоа, епископ Петер от Витлеем, Стефан дьо Перш, Рено дьо Монтмирел, Матей дьо Валинкур, Робер дьо Ронсоа, Жан дьо Фрез, Валтер дьо Нйойи, Фери дьо Йеррес, Жан дьо Йеррес, Юстас дьо Юмонт, Жан дьо Юмонт, Болдуин дьо Нйойи.[2] Император Балдуин е пленен и откаран в Търново, където по-късно умира.
Победата на Калоян слага край на опитите на рицарите да завладеят Балканите и издига международния му авторитет, като бележи политическия възход на България.
През юни 1205 година Цар Калоян превзема Пловдив. 1206 година Калоян подновява войната с латинците, обсажда Одрин, превзема Димотика и крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис за общо настъпление срещу кръстоносците, а есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин. По същото време идва неочакваната вест за смъртта на краля на Солун – Бонифаций Монфератски, погубен от българска стрела. Главата му е отсечена и изпратена на цар Калоян. В началото на октомври 1207 година българската войска с подкрепата на кумани предприема мащабна обсада на Солун. В нощта преди решителният щурм, цар Калоян е предаден и убит от куманския воевода Манастър. Тялото на царя е пренесено в Търново.
Гроб № 39
През 1972 година, при разкопки в търновската църква ”Св. Четиридесет мъченици”, археолозите откриват гроб, който първоначално е отбелязан в документацията само като гроб № 39. Находката веднага се превръща в сензация. В гроба са намерени костите на около 40 годишен мъж с внушителните за времето си размери – почти два метра. Направените анализи доказват, че той е бил положен в земята със златовезани дрехи с 56 сребърни копчета украсена със сложна шевица от сърма и бисери. На краката му имало скъпи червени кожени ботуши, а на главата му – сударий (златовезана кърпа) и златотъкана диадема. Тялото било загърнато в пурпурен плащ, който също бил украсен със златосърмени ивици и допълнително подплатен с червена коприна. Нещото, което изумява всички, е масивният пръстен печат, открит под костите на лявата ръка. Златен, от почти чиста проба – 23, 7 карата и тежащ 61. 1 грама. Днес пръстенът се съхранява в НИМ. Той е уникален, заради надписа си: „Калоянов пръстен”.
Учените са в дилема – дали е намерен гробът на цар Калоян или на болярин с това име? Все още няма категоричен отговор на този въпрос, но костите са запазени по метода, по който са съхранявани и останките на фараоните, което дава гаранция, че ще бъдат съхранени поне 3000 г. Във всеки един момент костите могат да бъдат отново изследвани.
800 години след смъртта на цар Калоян, на 14 април 2007 г., в църквата „Свети Четиридесет мъченици“, проф. Божидар Димитров организира полагане на тленните останки в саркофаг, на мястото, където е открит гроб № 39. Мощите са препогребани с държавни почести. Присъстват високопоставени лица, сред които тогавашният президент Георги Първанов, министри, кметът на Велико Търново, както и стотици граждани на старопрестолната столица.
Величие и безсмъртие
Цар Калоян не е просто един от най-великите ни владетели, той е владетелят, който за съвсем кратко време успява да възвърне отминалата слава на България. Той е владетелят, който след редицата победи над Латинската империя, утвърждава България като важен фактор в Европа. Той е владетелят, който превръща страната ни в хегемон на Балканския полуостров. Той е владетелят, който издига Търново като административен и културен център. Той е владетелят, който е еднакво добър в дипломацията – защото военните победи не могат да постигнат нищо, ако не са подплатени с признание, и също толкова безкомпромисен в битките.
Цар Калоян завинаги ще остане в българската история като владетеля, постигнал най-много военни победи – постижение, което е още по-категорично на фона на сравнително краткия период, през който управлява – 10 години. За сравнение, имаме царе, които са управлявали повече от 20 – 30 години.
Цар Калоян е кръстен от византийците Скилойоан – кучето Йоан, заради жестокостта му към тях. Сам той се обявява за Ромеоубиец – припомняйки, че мъсти на Византия за злините, които някога Василий II Българоубиец е причинил на народа му. За народът си, той завинаги остава Йоаница – добрият и благочестив цар.
Цар
Калоян е титан, какъвто никога преди и след това не сме имали – умел дипломат,
велик пълководец, смел войн, ужасяващ и безмилостен към враговете на страната
си и обичащ до безкрайност народа и родината си. Калоян, който живя и горя до
последния си дъх за България.
[1] Из “История” (Χρονική Διήγησις)
[2] Жофроа дьо Вилардуен, „Завладяването на Константинопол“, Издателство на БАН „Марин Дринов“, София 2000 г.
