НОВО

Ще сложи ли мюфтийството тире?

През последните дни съдбата на дълговете на мюфтийството (или както шеговито е известно „Българска Мюсюлманска Църква“) беше широко дискутирана, главно в аспекти, които бяха на нивото на гореспоменатите шеги или на дребно политиканстване. По същество дискусия много...

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жабите бик и блатото на европейската политика

Жабата бик* притежава изключително развит бащински инстинкт. След заветната победа в придобиването на правото да оплодят женската, тя снася яйцата си в неговата локва и бързо тръгва към нови подвизи, докато младия татко остава да се грижи сам за своите попови лъжички....

Има ли ваксина срещу анти-ЕС настроения?

Франция планира да замени понятията "майка" и "баща" с "Родител 1" и "Родител 2" в официалните документи. Предложението е на депутатите от партията на президента Еманюел Макрон "Република, напред". Според вносителите, идеята е формулярите да бъдат адекватни на всички...

С Макрон напред към светлото бъдеще!

В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът "Европейско възраждане" бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа,...

Айхман Ал-Багдади

Време за четене: 6 мин.

от Димитър Стоянов

В далечната 1945 г., няколко месеца след приключването на Втората световна война в Европа, в онези части от Германия, които са окупирани от англо-американските западни съюзници се появяват плакати с кадри от концентрационните лагери и надпис „Тези зверства – вашата вината!“. Приблизително и в това време ще се появи и книгата на Карл Ясперс „Въпросът за вината“, която разглежда обстойно въпроса за т.н. „колективна вина“. Това е общото, общностно и колективно усещане на група от хора за определена принадлежност към дела, които могат и да не бъдат тяхна персонална постъпка. Противно на класическата теория на пеналистиката в рамките на наказателното право, където отговорност и вина могат да имат само индивиди, хора, лица, във философията се развива цяло течение за колективната вина.

През 1961 г., шестнадесет години по-късно в Йерусалим на процес ще бъде изправен Адолф Айхман.

Главният обвинител Гидеон Аузнер започва своето обръщение пред съда със следните думи:

„Когато заставам пред вас, съдии на Израел, за да обвиня Адолф Айхман, пред този съд, аз не съм сам. В този момент до мен са застанали шест милиона прокурори. Уви, те не могат  да се надигнат, за да посочат своя палач зад стъклото и да кажат на висок глас ‚Аз обвинявам!‘… Гласът на тяхната кръв достига небесата, но ние не можем да го чуем, затова на мен се пада да бъда техен вестоносец и да произнеса ужасното обвинение от тяхно име“.

Срещу огромните и зловещи по своята същност престъпления, срещу милионите жертви, заключените по лагери, избитите в газови камери и изгорените в крематориум, срещу нещо монументално и неосъществявано до онзи момент в историята по своите размери стои един абсолютен оксиморон. Личност, която е безлична. Човечец със сако и вратовръзка, който гледа през дебелите стъкла на очилата си и си бърше носа с кърпичка. И една поразяваща пропаст между огромните злодеяния, които е извършил, и стъписващата му собствена посредственост. Бюрократ, който говори на сух чиновнически език, сякаш излязъл от произведение на Гогол.

В реда на това описание са и думите на Клайв Стейпъл Люис в „Писма на душевадеца“, който казва, че „… най-голямото зло не се извършва в онези мръсни „бърлоги на престъпността“, които Дикенс е обичал да обрисува. То не се извършва в концетрационните и трудовите лагер. Там виждаме неговия окончателен резултат. То бива измислено, поръчано и изпълнено с чисти, подредени, топли и добре осветени кабинети от тихи хора с бели яки, изрязани нокти и добре обръснати страни, които никога не повишават гласа си. Символът на Ада е нещо като бюрокрацията на тоталната държава…“.

Хана Аренд ще назове това поведение „баналното зло“.

Така в контекста на XX век, в едно от най-кървавите столетия в историята на човечеството, във времето, когато научният прогрес прави огромни стъпки напред, а благосъстоянието на населението ще се повиши неимоверно в ръста на икономиката, се случват събития, които не могат да намерят своите рационални обяснения и оставят въпроси, които не могат да намерят своите рационални отговори. Категориите на рационализма като че ли се оказват неприложими, за да дадат обяснение на всички онези нови форми на зверства и тирании, които се появяват на земята. Да, в историята наистина е имало много и премного кръв и насилие. Двадесетото столетие обаче е различно. В мрака на тоталитарните режими, в зловещите лаборатории на концентрационните лагери, човешкият индивид не просто бива физически унищожаван, а той се деизтегрира като личност – юридическа, морална.

Тези събития дават своите съответни отражения. Във философската мисъл се заговаря за нови форми на вина, за нови форми на отговорност, както и за нови обяснения за човешките постъпки. Основният въпрос „Защо човек върши зло?“ започва да получава различни проекции в даваните отговори. Личното основание, личното оправдание, заслепението, невежеството, незнанието като причини сами по себе си предполагат определена когнитивна дейност. Те са мисловен продукт. Радикалното зло, каквото го описва Кант, е персонифицирано, лично, има извършител, има насоченост и има мотивация, която по един или друг начин е продукт на определена форма на съзнание.  Баналното зло е безсъзнателно зло. Огромната машина, съградена от винтове и немислещи частици, има в своята пазва хора, които следват заповеди, изпълняват инструкции, вградени с същински оруеловски кошер. Така във века, който се намира на стотици години далеч от времето на ордите на Чингис хан и Атила, липсата на мисъл причинява повече опустошение отколкото всички инстинкти да се прави взети заедно. Изразът „административни кланета“ замества кланената на императори и бойни вождове от миналото.

В контекста на тези размисли следва да се спомене и нещо друго, което има пряко отношение към злото, неговите проекции и носенето на отговорност. BBC излъчи едно интервю на Стейси Дули за пленен командир от „Ислямска държава“ – групировката, която обяви халифат в Близкия изток и чийто фундаментализъм бързо се превърна в синоним на ужасяващи зверства и терор. Изнасилванията, масовите изселвания, робството, убийствата и геноцида над цели групи в региона се превърнаха само в част от нещата, които ислямистите извършват. Терористичните им нападения надхвърлиха географските граници на Близкия изток, застигайки редица западни столици и градове.  И така след няколко години кръвопролитни войни джихадистите изгубиха съществена почва, бивайки изгонени от Ирак и запазвайки ограничени територии в Сирия. Мнозина от главатарите им бяха избити, други попаднаха в плен.

Остава обаче това положение, в което в съвременния свят все още е възможно военна организация да завоюва територии, върху които да разпростре владението и тиранията си, връщайки възможно най-зловещи форми на потисническа политика и отново да извърши неизмерими престъпления.

Така заставаме пред лицето на пленения ислямистки главатар, който признава убийството на 900 души персонално със своите собствени ръце, изнасилването на 50 момичета на възраст между 15-16 години и още 200 жени в по-голяма възраст за времето, в което е част от ИДИЛ.

Той не си служи в бюрократични понятия, не използва сложни езикови конструкции.

Насилието за него е била форма на удоволствие, напълно съзнавайки извършените деяния, извършени персонално с лично основание. Злото вече не е част от голяма машина, в която се въртят много гайки. То представлява тълпа от мотивирани убийци. И въпреки че придобива формата на тълпа, на колектив, то не е банално зло. Силно персонифицираният елемент дава възможност в дебрите на един друг тоталитаризъм да бъде открито сливане на формите на злото. Налични са общи понятия, които имат различни проявления. Ислямистът в пълно съзнание и с желание е знаел извършеното от него, искайки да се случат този тези последици от неговото поведение. „Административно клане“ тук не съществува.

Какви изводи бихме могли да си извадим от всичко това? Злото използва различни средства и има различни форми. Независимо дали то се извършва в кабинетите на тоталната държава или в пустините на Изтока от човек с вратовръзка или от джихадист с автомат, то неговият общ критерий, по който то следва да се осъжда е неговата насоченост. Защото то не е насочено просто да избива хора, то засяга фундаментални човешки ценности и присъщи на всяко човешко същество права. Тези ценности и права не стават факт със закон, те само се потвърждават от него. Те съществуват по естествен ред и са иманентно присъщи на всяка човешка личност. В целта на злото стои преди всичко отрицание на доброто, отрицание на ценността.

Затова различните исторически периоди ни демонстрират различни проявления, имащи обаче общи корени и общи жертви. Независимо от различните съществува едно единение във формите на злото. Основните и фундаментални човешки ценности, съществуващи извън общоприети рамки за време, за място и т.н., неподатливи на преходните промени изменения, срещат своя враг в различни форми.

А какъв е техният враг?

Техният враг е Айхман Ал-Багдади.

Източник: Мисъль

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!