Балтийските горяни

Време за четене: 9 мин.

ПОСВЕЩАВАМ

на всички, които не доживяха да

разкажат това.

И нека ми простят,

че не всичко съм видял,

не всичко си спомням,

не за всичко съм се досетил.

– Александър Солженицин

 

През 1940 година СССР навлиза и окупира Прибалтийските републики. Периферните комунистически партии в тези държави спират да се крият и приветстват Червената армия. Започва едно постепенно конституционно преображение в „народни републики“, въпреки че новите политически кабинети отричат каквото и да е намерение да се приобщават към СССР или да въвеждат съветски комунизъм, а вместо това твърдят, че просто искат да прочистят политическата сцена от „фашистки“ политици. По същото време има съветски емисар във всяко министерство, който одобрява или отхвърля и най-дребната промяна в политическите формирования.

В началото на лятото през същата тази година всички политически партии, освен комунистическата, се забраняват; с този акт се полага началото на подчинението на всички аспекти в обществения живот на съветската идеология. Благотворителни, църковни и други неправителствени организации се разтурват или се „присъединяват“ към комунистическия казионен строй.  Полицията се замества от народни милиции, съставени от подбрани бивши шумкари и членове на родните комунистически партии. Националните армии се преименуват на народни гвардии и започва подготовката за окончателното им сливане към Червената Армия.

Състоят се фалшиви избори за т.нар. „Народни парламенти“ от комунистите, лоялни към Съветския съюз. Наричам ги фалшиви, тъй като непосредствено преди тях се въвеждат изборни промени, които отнемат възможността на различни от комунистите политически партии да участват в тях. Резултатите, с които комунистите печелят абсолютни мнозинства, излизат в съветската преса още преди изборния ден и са цитирани в лондонските вестници цели 24 часа преди да се проведат самите избори.

Главната задача на тези фалшиви „народни парламенти“ е да изготвят официални петиции към СССР за присъединението им като съюзни републики. Съветското правителство одобрява петициите и официално анексира трите държави (тези петиции след войната ще бъдат използвани като доказателство за доброволното желание на гражданите да се присъединят към СССР, след като са извършили социалистически революции в страните си).

В същото време се издигат и т.нар. народни съдилища, за да се накажат всички контрареволюционни елементи.

Списание Таймс пише на 19 август 1940 година следното:

„Норвегия под нацистка окупация все пак продължава да бъде Норвегия, дори и Полша успява да запази малка част от своята идентичност при „Generalne Gubernatorstwo„. Но руснаците действат по различен начин. Миналата седмица, след като Латвия, Литва и Естония официално се превърнаха в руски републики номер 15, 16 и 17, ликвидацията на национализма им започна. Стотици мъже бяха арестувани, включително всички лидери на бивши режими, до които Огпу успя да се докопа. Съдилища бяха установени, за да се съдят „враговете на народа“.“

Веднага след изборите оглавените от Иван Серов отряди на НКВД започват да арестуват „враждебни елементи“ и членове на семействата им. В първите седмици са арестувани над 15 хиляди души. В първата година на съветската окупация, според данни от тогавашни документи, най-малко 124 467 души са екзекутирани, интернирани или депортирани; 30 хиляди в Литва, 34 хиляди в Латвия и 60 хиляди в Естония. Измежду жертвите има осем бивши държавни глави и трийсет и осем министри от Естония, три бивши държавни глави и петнайсет министри от Латвия и тогавашния президент, пет министър-председатели и двайсет и четири министри от Литва. Планирана е огромна по мащаба си операция за нощта между двайсет и седми и двайсет и осми юни 1941 година, но е отложена заради хитлеровата инвазия на СССР. Литовски държавен служител твърди, че е видял документ, в който се предвиждат 700 хиляди депортации само от Литва.

Сред депортираните граждани попадат и художници, писатели, поети, общественици, инженери, зъболекари, както и много селяни. Именно поради тая причина според американския историк Робърт Конкуест операциите на НКВД представляват опити да се „обезглави нацията“, като бъде лишена от политическите си и културни елити, за да се предотврати потенциална съпротива срещу насилствената съветизация на страните. Подобен е и мотивът зад Катинското клане.

Новите подкрепени от съветите правителства в Прибалтийските републики започват да прокарват политики в духа на съветската практика и идеология. Лоялните съветски политици национализират индустриите, транспорта, частните домове и частната търговия, за да прочистят страните си от старите буржоазни белези и дадат началото на бъдещото съветско социалистическо общество. Редом с това и войнственият атеизъм на червената идеология показва своите зъби. Атака срещу християнската вяра се разгръща в новопридобитите от Кремъл територии. Църковната собственост се одържавява, манастирите се изземват за нуждите на Червената армия, а религиозното обучение и религиозните публикации са забранени. Немалко църковни служители са арестувани. Въпреки това, Католическата църква остава хранилище за съпротива през всичките години под съветска власт.

Между юли и август на 1940 година дипломатически пратеници от трите държави подават официални жалби пред правителствата на САЩ и Англия срещу съветската окупация и анексия на родините им. САЩ и много други западни държави официално не признават окупацията, но също така и не се намесват в сферата на съветския контрол. Прибалтийските републики продължават своето формално съществуване на международната сцена.

След края на Втората световна война военните сили на Съветския съюз отново навлизат в Прибалтика с цел да отблъснат немските поделения и да „освободят“ съветските балтийски граждани. След повторното налагане на съветска власт и капитулацията на Третия райх, въоръжена съпротива продължава години наред от страна на противници на режима. Горските братя използват планинските региони, за да се крият от народните милиции и се радват на подкрепата на своите съграждани. Те в продължение на близо 12 години поддържат активна съпротива срещу новата власт в трите прибалтийски държави.

През 1949 година Съвета на министрите на СССР издава декрет за “депортацията на всички кулаци, националисти, бандити и семействата им“ от прибалтийските държави. Счита се, че повече от 200 хиляди души са депортирани в Сибир и други краища на социалистическата федерация през годините от 1940 до 1953. Освен това около 75 хиляди души са затворени в трудовите лагери на Гулаг. Около 10 процента от цялото население на Прибалтика е депортирано в „тундрата и тайгата“ или затворено в лагер. По този начин съпротивата срещу новите власти е съкрушена.

Но това кратко историческо изложение на престъпленията, извършени срещу балтийските народи, е болезнено недостатъчно, за да се изрази човешката мизерия, присъща на процеса на съветизация. Заради това ще разкажа  историята на една незабравима личност, която миналия век си е дала живота в стремежа да зърне родината си, свободна от червения ботуш.

В Литовската въоръжена съпротива срещу съветските завоеватели близо 50 хиляди бойци губят животите си и са подложени на жестоки изтезания преди да бъдат екзекутирани.

Нелегалната организация „Литовския съвет на свободата“ бързо се превръща в партизанско движение, което се счита за приемственик на създадената по време на Литовско-съветската война от 1919 година някогашна „Армия за освобождението на Литва„, вече необратимо погълната от безликите редици на Рабоче-крестьянская Красная армия. Тази историческа приемственост и продължение на битката със същия враг носи престиж, тежест и кураж на антикомунистическите борци за свобода.

Националистическите отряди се пълнят с младежи, чийто семейства губят имотите си, фермите си и домовете си по време на безпощадната колективизация. Някои от тях са още в гимназията, когато стават част от Горското братство*. Интересен факт за литовските партизане е големият брой музиканти сред тях. В докладите на НКВД често се среща бележката, че освен оръжия и други запаси, много музикални инструменти се намират в изоставените лагери на партизаните. Това показва, че безпощадните служители на Народната република са били заставени в битка преди всичко с остатъците от човешкото лице на някогашната бивша, независима, католическа Литва.

Причината тази съпротива да трае толкова дълго се корени във всеотдайната подкрепа, която антисъветските партизански отряди намират в местното население. През цялото време момичета и жени укриват бойци, носят храна, лекарства и вода, както и пренасят тайни съобщения.

Една от най-ярките фигури във въоръжената съпротива е бившият инженер и учител по математика и литература Адолфас Раманаускас. Той е един от последните командири на съпротивата. Той ясно разпознава целта на СССР да съсипе духовно, физически и културно Литва, за да положи основите на своето господство, и неговият върл патриотизъм не му позволява да бъде страничен свидетел на този Холокост. Първоначално впряга усилия да изобличава вражеската пропаганда и да пише памфлети, в които излага на показ диващината на червеноармейските войници. През 1944 година се присъединява към бойните редици на партизанското движение и изоставя химикалката за пушката.

Роден през 1918 г. в  Кънектикът в семейство от литовски имигранти, Адолфас се завръща с тях в Литва през 1921 г. След гимназията в Ладджай, той посещава Педагогическия институт в Клайпеда. През 1939 г. завършва Педагогическия институт в Паневежис. След това, придобивайки чин на младши офицер от военния колеж в Каунас, той продължава кариерата си в образованието.

Бидейки възпитаник на военното училище на Каунас, той бързо се издига в редиците, благодарение на способностите и смелостта му. Скоро става главнокомандващ на всички горяни в южна Литва. Неговата благородна вяра в каузата и неистовото му желание да види независима Литва оставят отпечатък във всеки, влезнал в контакт с него. Отговаря на кодовото име „Орелът“.
Той неколкократно лично е въвлечен в битки срещу НКВД/КГБ и червеноармейските бригади. По време на сражения се е радвал на повсеместното уважение на всички мъже под неговата команда. През 1950 година той става Главнокомандващ на защитните сили на Литовското движение за свобода – Lietuvos laisvės kovos sąjūdi.

По време на престоя си във въоръжената съпротива той разпознава нуждата от по-добра организация във воденето на военни действия. Той собственоръчно съединява няколко по-малки войскови части и формира взводoве, които отговарят директно на командира им. Този бивш гимназиален учител също така си води записки през цялото му време като партизанин и детайлно описва всеки един ден от мъчителната борба срещу враг, който ги превъзхожда във всяко едно отношение. Освен това има сведения, че е организирал уроци по геометрия и аритметика за младите попълнения към военните му отряди. За много от тези младежи, избягали от колективизираните им семейни ферми, той е бил освен командир и учител, също така и бащинска фигура.

За съжаление, подкрепа от западните държави така и не се появява, а тайните полицейски отряди на народното правителство прилагат тежки мерки, за да спрат комуникацията между различните отряди и да ги обезвредят. Заедно с жена си Бируте и дъщеря им Ауксуте през 1952 година са принудени да се крият от властите.

КГБ ги издирва чак до1956 година, когато, благодарение на предателство от неговия стар съученик Атанас Урбанос, семейството е заловено.

През същата година, октомври месец, са арестувани и тайно заведени в затвора на КГБ във Вилнюс. Там Адолфас е подложен на неописуеми жестокости и на няколко пъти е пращан в болница, за да бъде съживяван, за да могат изтезанията да продължават. Според доклада на лекаря: „ пациентът не отговаря на въпроси, едвам си държи очите отворени, има периодични спазми, пулсът е едва доловим, цялото тяло е насинено и разкървавено.“ Според доклада му липсва пръст, дясното му око е прерязано с бодлива тел, единият му тестис е отрязан и двете му китки са счупени. След една година, изкуствено държан на ръба на смъртта и продължително изтезаван, на 29 ноември е осъден на смърт и екзекутиран. Не се знае къде е погребан.

След независимостта на Литва през 1990 година той е награден посмъртно с Големия кръст на Ордена на кръста на Витис.

Жена му и дъщеря му са осъдени на осем години трудов лагер в Кемерово. След като са освободени, те са непрестанно следени и тормозени от КГБ. Жена му не й е позволено да се върне в предишната си работа и е принудена да работи като чистачка, едвам свързвайки двата края. Тя умира през 1996 година в свободна и независима Литва, докато дъщеря й се е отдала на съхранението на паметта на баща й и служи като депутат в литовския парламент Сеймас.

Колки ли още подобни герои като Адолфас „Орела“ има из всичките ограбени и превзети от Съветския съюз народи? Колко ли още, които тънат в забрава и не печелят нашите сълзи и мисли, тъй като няма холивудски филми за тях?

Тези действия от страна на Съветския съюз все още не са международно признати като геноцид и Русия отрича подобно намерение от страна на Сталин. Въпреки това, червените престъпления срещу човечеството трябва да се помнят, за да не се забравя какво прозира зад така известния образ на сърпа и чука; той не е вестител на свободата, промяната и справедливостта, а идва да отрече свещеното им предназначение.

*Терминът «горски братя» не се използва никога от самите литовски партизани от Литовската армия за освобождение (от 1949 г. – «Движение на борците за Свободна Литва») – те официално се наричат: «партизани – борци за свобода» (partizanai – laisvės kovotojai), нито от естонците или латвийците (латвийците ги наричат «горяни» – «miškiniai», а естонците – «зелените» («žaliūkai»).

 

Химн на Литва:

Литва, наша родина,
ти си земя на герои.
От миналото твоите синове,
черпят сила и кураж.

Нека твоите деца вървят,
по стъпките на добродетелта.
Нека работят за твоето добро и,
за доброто на хората.

Нека литовското слънце,
да разсее мрака.
и истина, и светлина,
да следват стъпките ни.

Нека любовта към Литва,
да гори в сърцата ни.
В името на тази Литва,
нека единството ни процъфтява.

Химн на Латвия:

 

Боже благослови Латвия,

Нашето скъпо отечество,

Благослови Латвия,

Нашата Латвия.

 

Където дъщерите на Латвия цъфтят,

Където синовете на Латвия пеят,

Нека да танцуваме щастливи там,

В нашата Латвия!

 

Химн на Естония:

Мое отечество, щастие и радост,
колко си прекрасно!
Не ще видя подобно на теб
в целия свят.
Ще милея за теб,
отечество мое.

Ти си ми дало живота
и в теб израснах.
Вечно ще ти бъда благодарно
и вярно до края на живота ми.
Ти всякога милееш за мен,
скъпо мое отечество!

Господ да те съхрани,
скъпо мое отечество.
Да бъде Той твой закрилник
и да те благослови,
за всичко, което вършиш,
скъпо мое отечество!

 

Оригинална публикация

През 2013 година печели литературния конкурс за ученици Малки Поетики и впоследствие участва в литературния фестивал София Поетики, като е най-младият участник. Капитал Light му взимат интервю като част от поредицата им за даровити деца “България намери талант”. Завършва Първа английска езикова гимназия и в момента следва в Нов български университет. Работи като финансов журналист в американска медия.

Share This