fbpx

НОВО

Прогресивният данък – една услуга, различни цени

Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела - и вляво, и...

Заплашен ли е плоският данък

Отнякъде изведнъж стана актуално да се говори за замяна на плоския данък с прогресивен? Плоският (пропорционален) данък от 10% е едно от най-добрите неща, които са правени за икономиката на България и е една от основните причини за икономическия напредък на страната...

Защо полетът е важен?

На 30-ти май частната американска компания СпейсЕкс съвместно с НАСА изпрати за пръв път в космоса кораба "Крю Драгън" с хора на борда. Събитието е историческо, но причината затова вероятно е по-различна, отколкото си мислите. Не защото САЩ най-накрая спира да зависи...

Световната здравна пионка на Китай

Пандемията COVID-19 все още продължава своето настъпление в Латинска Америка, докато една голяма част от населението на планетата постъпателно започна да се възвръща към нормалността. Катаклизъм като този ще се помни още дълго и сега идва моментът, в който светът...

Връзката между християнството и капитализма

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Тома Петров гостува в предаването "Business Daily" по "ТВ Европа". Вижте пълното видео:

Какъв ще бъде светът след като свалим “маските”?

В преносен смисъл, всеки един от нас носи “маска”. В работата сме едни, вкъщи други, а пред близки приятели съвсем различни. Носим я, защото се страхуваме: от вируса, от отхвърляне, от истината… Но представете си, че този страх изчезне. Готови ли сме за истината като...

Антикрехкост и епидемии

„When it rains, it pours“[i]“Злото никога не идва само”„Няма, няма, па току си....“ Дебели опашки Както може да потвърди всеки преподавател в университет, студентите носят своите проекти и курсови работи наведнъж в последния ден на семестъра. Цял семестър е тихо,...

Малко по-лошо

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ („les Particules élémentaires“) и „Платформата“ („Plateforme“). Оригинална публикацияПревод: Константин Туманов Трябва да си го признаем:...

Привилегированите

В последните дни нашумяха поредните два случая на насилие. Първият - четирима души нападнаха младо семейство. Мъжът и жената са атакувани докато извеждат едногодишните си близначета на разходка. Ден по-рано бащата има кратък словесен сблъсък с един от нападателите,...

Кога е създаден македонският език (нови документи)

Представям на вниманието ви документ, намерен в държавния архив на Република Северна Македония в Скопие, от член на българската „Македонска патриотична организация Пирин“ в Чикаго и разпространен от нейния деец Драгомир Богданов. Оригиналният текст е на руски и е...

Британската конституция и диалектиката на историческия процес #Годишникъ2019

Време за четене: 24 мин.

Когато на 24 юни, 2016 година Европейският съюз осъмна с новината, че 52% от британците са гласували да го напуснат, европейците решиха, че трябва да е станала някаква грешка. За континенталния човек случилото се можеше да се обясни само с някаква външна или екстремна причина. Руска диверсия или пък извънмерно “популистка” кампания за излизане? Политическият опортюнизъм на Борис Джонсън, престъпната самонадеяност на Дейвид Камерън и там някъде, разбира се, невидимата подривна дейност на руснаците, която е сглобила от останалите фактори една машина за хибридна война. В първата година след референдума почти всички въпроси, които бяха задавани на анализаторите, биха могли  да се синтезират в едно настойчиво питане:

“Не може ли нещо да се направи, при положение че явно става дума за злощастна случайност, за едно на милион?”


           
В този текст ще се опитам да обясня защо Брекзит не е нито случайно събитие, нито феномен с плитки корени. Напротив, вътрешните противоречия, които доведоха до резултата от 2016 година, са били заложени в историческия процес още от присъединяването на Великобритания през 1973. По-нататък, ще се опитам да обясня и защо самото излизане на Великобритания от Съюза вече съдържа в себе си противоречията, които ще доведат, парадоксално, до по-голямо европеизиране на Кралството, като изложа аргументите на британския конституционалист Върнън Богданор в полза на писана конституция.

Британската конституция


            Референдумите за участието на Великобритания в Европейската икономическа общност (1975) и Европейския съюз (2016) са повод за напрежение, преди всичко защото идеята за референдум е поначало чужда за британската конституция и ако не беше европейският въпрос, британците сигурно щяха да живеят спокойно още дълги десетилетия, без да познават този демократичен инструмент.

Референдумите почиват върху предпоставката, че има народен суверенитет, докато конституционната доктрина във Великобритания застъпва парламентарния суверенитет. Тази конституционна несъвместимост на идеята за референдума с парламентарния суверенитет беше потвърдена и от решението на Върховния съд по казуса Miller през 2017, с което той постанови, че правителството не може да изпрати известие за напускане на ЕС само на основание на референдума и на кралския прерогатив. Това може да стане само с акт на парламента.[1]


            Английският парламент, както проницателно отбелязва Алексис дьо Токвил, едновременно е законодателно и учредително събрание.[2] Неговите актове не подлежат на съдебен или “конституционен” контрол, те всички са от еднакъв ранг и единствено могат да се йерархизират по хронологията на тяхното приемане – принципът, който на континента наричаме lex posterior derogat legi priori. Но докато при нас има норми, въздигнати и защитени като конституционни, които биха обезсилили всеки по-късен закон, който им противоречи, то във Великобритания парламентът не е ограничен с такава конституция. Повечето автори приемат, че “неписаната” британска конституция може да бъде сведена до осем думи: “Whatever the Queen in Parliament enacts is law”.[3] Този перманентен конститутивен характер на парламента е пряка функция на историческото обстоятелство, че Англия е запазила своята монархия. Републиканско народно събрание, чиито закони се подписват от президент, не може да се ползва със суверенитета, с който се ползва събранието, чиито актове получават контрасигнатурата на монарх, царуващ by the Grace of God.[4] При континенталните републики (и в Америка) конституционните документи са резултат от революционни събития и прекъсване на традицията на стария режим, отказ от неговите институции и отричане на неговата легитимност. Британската конституция не е писмен документ, защото Славната революция не е точно революция в европейски (т.е. френски) смисъл.  През 1688 година, Парламентът не заявява радикалната позиция, която якобинците ще заявят сто години по-късно. Напротив, под маската на обикновена династична промяна и дори с консервативния довод, че възстановяват древен обичай, нарушен от абсолютистката власт,  парламентаристите подхождат много по-радикално. Толкова радикално, че само Макс Щирнер може да го опише в пълнота: “Свободата от принудата на цензурата все още не е свобода от принудата на правото. Пресата, веднъж обзета от страстта за свобода, винаги иска да става по-свободна, докато накрая писателят не си рече сам: Аз не съм наистина съвсем свободен, докато не искам нищо; и писането е свободно само, когато е мое, когато не ми е продиктувано от никаква сила или власт, от никаква вяра, никакъв страх; пресата не трябва да бъде свободна – това е твърде малко – тя трябва да бъде моя”.[5]  Парламентът не иска краля, с неговото божествено право, да бъде премахнат; иска кралят и божественото му право да бъдат на разположение на Парламента. Затова, те поставят на власт протестантска династия начело с нидерландския щатхалтер, Вилем Орански (Уилям III). Той се съгласява да дели законодателната си власт с Парламента, а неговите наследници постепенно отдават и изпълнителната власт на Тайния съвет и правителството, което е избрано от Парламента. Много е важно, че тук не става дума за прехвърляне, а по-скоро за аутсорсинг на властта. От жизнена важност за Парламента е тя да остане de jure в ръцете на краля, защото ако той бъде формално ограничен от някакви закони, то той ще загуби и божествената легитимност, с която освещава парламентарните актове. Английското държавно устройство почива върху вечна игра на криеница между експлицитното и имплицитното: сиреч върху едно нарочно разминаване между законното и конституционното. Ако монархът откаже да преподпише акт на Парламента, това би било законно, но не би било конституционно, защото нарушава обичайна и имплицитна конвенция за техните отношения. Камарата на лордовете например нарушава подобна конвенция през 1909, като отхвърля “Народния бюджет” на Лойд Джордж в разрез с обичая неизбраната камара да не се меси във финансовата политика.  Отговорът на Камарата на общините е да формализира този обичай като писан закон с Парламентарния акт от 1911.

Това необикновено държавно устройство, тази историческа конституция, както я определя Албърт Дайси[6], трудно може да се интегрира в европейски тип система, в която битува друго понятие за произхода и функционирането на суверенитета, в която конституциите са проект, а не резултат, и в която има постоянен стремеж към кодификация на правните обичаи, към припокриване на подразбраното с формалното.

Правният ред на ЕС

Европейският правен ред, който възниква по силата на учредителните договори, няма международен характер. Докато международноправните норми добиват сила посредством ратификацията от националните парламенти, европейското законодателство има директна приложимост[7] и директен ефект[8]. Това означава, че то представлява един правен порядък sui generis, който разчупва традиционното вестфалско дуалистично разбиране за правото като национално и международно.[9] Субекти на това право не са само държавите, но също и техните граждани, а разпоредбите му следва да се прилагат от самите национални съдилища.[10] Последните са длъжни да прилагат общностните норми и да им дават предимство пред противоречащи им разпоредби в националното законодателство. Този правопорядък става възможен благодарение на едно телеологично отдаване на суверенитет от страна на държавите, за да законодателства Съюзът в определените от Договорите области.




            Такова целево отдаване на част от държавния суверенитет стъпва на предположението, че суверенитетът е делима субстанция и наличието му е въпрос на степен. Представа, противоположна на английската, според която той е неделим и абсолютен. Богданор остроумно сравнява европейската концепция с плешивост (която е въпрос на степен), а английската с девственост (която е абсолютна). Затова в самото начало на своята европейска одисея, британците изхождат от грешното разбиране, че общностното право е международно право, или поне че е невъзможно то да функционира по друг начин спрямо тях. Същото е видно от парламентарните дебати по повод присъединяването през 1972, в които членовете се съсредоточават повече върху икономическите аспекти на влизането в ЕИО и обръщат съвсем малко внимание на въпроса за конституционните последствия.[11] В малкото време, което посвещават на този въпрос, дискусията е доминирана от мнението, че приемането на Акта за Европейските общности няма да обвърже Великобритания по-трайно и необратимо от нормален парламентарен акт. Лорд-канцлерът, лорд Хейлшам и генералният правен съветник, сър Джофри Хоу, уверяват членовете на Камарата че тъй като Парламентът е суверенен, той не може да се обвързва занапред; следователно, ако Камарата приеме закон в противоречие с някоя европейска разпоредба, съдилищата ще тълкуват това като мълчалива отмяна на Акта за Европейските общности в тази конкретна хипотеза и ще дадат предимство на английската разпоредба.[12]

Конституционният въпрос е повдигнат най-сериозно и отговорно от водача на лейбъристите в опозиция, Хю Гайтскел, цели десет години по-рано, във връзка с първия опит на Великобритания да влезе в ЕИО през 1961, тогава осуетен от ветото на Шарл дьо Гол. На конференцията на Лейбъристката партия през 1962, Гайтскел произнася първата политическа реч (и за дълго време единствената), която засяга същината на проблема. Той обвинява консерваторите, че неглижират конституционните последици от членството и не казват на висок глас, че става дума за делегиране на политически правомощия на орган (Комисията), който не отговаря пред Парламента. Към онзи момент законодателните инициативи на Комисията все още подлежат на единодушно одобрение от Европейския съвет, но Гайтскел правилно допуска, че това няма винаги да бъде така. Тогава Великобритания може да се окаже обвързана с решения, които правителството ѝ не подкрепя.[13] А пък един бъдещ европейски парламент, според него, ще превърне Кралството в нищо по-различно от щат във федерално тяло, какъвто е например Тексас в Америка. Гайтскел продължава:



“…глупаво би било да отричаме, да не признаваме и по този начин да не уважаваме стремежа на създателите на Европейската общност към политическа федерация. (…) …това означава край на Британия като независима държава. Може да е хубаво или лошо нещо, но ние трябва да го наречем с истинското му име. (…) Не съжалявам, че го повтарям. Означава край на хиляда години история. Може да кажете “нека свърши”, но Боже мой, това е решение, което се нуждае от известна грижа и премисляне.”

Грижа и премисляне обаче няма. Хю Гайтскел бива сменен от проевропейския Харолд Уилсън начело на партията и когато последният сформира лейбъристко правителство, през 1967 той повежда втория опит за влизане в ЕИО (който е отново блокиран от Франция). По същото време обаче, правителството на Уилсън излиза със законодателен доклад (white paper), дръзко озаглавен “Правни и конституционни импликации на Европейските общности”, в който същите импликации са напълно пренебрегнати. Докладът признава, че членството влече със себе си известна конституционна иновация, доколкото британският парламент ще приеме принципно, ex ante, закони, които тепърва ще предстои да бъдат изработени, което няма прецедент в историята. Но няма съмнение, според доклада, че Великобритания делегира законодателни правомощия, а ЕИО се ползва само косвено от тях и всичките й регламенти черпят правната си сила от първичния парламентарен Акт за Общностите (и следователно, ако Парламентът по-късно законотвори в противоречие с европейски регламент, съдът ще тълкува това като мълчалива отмяна). Освен това, правата и задълженията, които членството създава, били засягали най-вече индустриални и търговски дейности, а не обикновените граждани.[14] Нито дума не се казва за ключовите решения на Съда на ЕИО – Van Gend en Loos v Nederlandse Administratie der Belastingen (1963) и Costa v ENEL (1964), от които става ясно, че общностното право е самостоятелен правопорядък и че гражданите също са негови субекти – с други думи, че нищо от казаното в законодателния доклад на Уилсъновото правителство не е вярно.

През 1972, консервативното правителство на Едуард Хийт, което прави третия и (вече поради отсъствието на дьо Гол между живите) успешен опит за присъединяване към Общностите, също не е на висотата на Гайтскел и продължава да подвежда обществото с уверенията си, че това е членство в международна организация, неотличаваща се качествено от всяка друга, и че парламентарният суверенитет прави логически невъзможно Парламентът да си сложи сам юзди за в бъдеще.

Ала становището на лорд Хейлшам и сър Джофри Хоу, подкрепено тогава и от други водещи юристи като лорд Диплок[15], далеч не е безспорно в правната доктрина. Албърт Дайси, може би най-големият авторитет в изследването на британската конституция, застъпва по-нюансирано виждане. Именно той, в книгата си Introduction to the Study of the Law of the Constitution (1885), за пръв път извлича теоретически доктрината за парламентарния суверенитет от историческата емпирика. На първо четене, Дайси също смята, че суверенитетът на Парламента е безконечен, но той не заключава от това, че е логически невъзможно Парламентът да абдикира от своята власт, така както могат да сторят царете.[16] Остава въпросът, дали след като може да абдикира напълно, то не би могъл и само частично да го предаде?

Нека продължим сравнението на парламентите с царете: може ли един цар да ограничи своя суверенитет, превивайки коляно пред друг цар (император), при което неговата държава да продължи да съществува, но да има формално друг държавен глава? Може, разбира се. Кралят на Бохемия се нарича крал, въпреки че е васал на Свещения римски император, а последният му е сюзерен, въпреки че кралят на Бохемия е част от електорската колегия, която го избира – ситуация, която впрочем много наподобява логиката на ЕС, където Съюзът черпи суверенитет от държавите и в същото време разпоредбите му имат примат над техните, и където Европейският съвет може да суспендира договорните права на държавите (чл. 7, ДЕС), докато самият той се съставлява от главите на техните правителства.[17]

Узурпирането на божественото право на краля от страна на Парламента при Славната революция, не само не разрушава така заклеймяваната абсолютистка концепция, но и практически я препарира и балсамира като мумия за векове напред. Божественото право на кралете (и оттам, абсолютният и неделим характер на суверенитета) обаче е сравнително модерно и инцидентно явление в европейската политическа история. Много крале са управлявали преди и след това, без да са абсолютни.

Дори и да приемем, че суверенитетът никога не се дели, това все още не изключва възможността той да се споделя. Прецедент в това отношение е поставен със самата Славна революция, защото по силата на Bill of Rights, Уилям III и Мери II стават двама пълновластни монарси едновременно, така както двама родители упражняват родителските права заедно и поотделно, но все в пълен обем. Ако короната може да се държи от двама монарси, защо да не може парламентарният суверенитет да се упражнява от два парламента, оставайки в своята есенция един и неделим?

Разбира се, всички тези аналогии са изцяло спекулативни, но нашата цел е само да демонстрираме защо няма естествена, логическа, фундаментална причина британският Парламент да не може да упражни суверенитета си, за да се откаже безвъзвратно от част от него. Разсъжденията на Дайси спокойно може да се продължат в посока на частично ограничаване на суверенитета, стига да се освободим от вигския[18] предразсъдък за изключителността на британския парламентарен суверенитет – той може да е възникнал при уникални исторически обстоятелства, но няма уникално естество.

Дали в действителност Парламентът се е самоограничил е вече емпиричен въпрос. И на този въпрос дават отговор съдилищата. В казуса Macarthys v Smith (1979) съдът постановява, че Актът за Общностите е защитен от мълчалива отмяна. По-нататък, в първите два етапа на казуса Factortame, и Лордовете, и Съдът в Люксембург, последователно установяват през 1990 и 1991, че европейското право е върховен закон в Обединеното кралство. Хейлшам и Хоу биват напълно опровергани, защото британските съдилища (и Съдът в Люксембург) се превръщат de facto в конституционна инстанция, която може да се произнася върху съобразността на парламентарните актове с по-висш правен порядък. По думите на един друг юрист, по-добре оправдан от историята: “Невъзможно е да останеш част от един правен порядък, а да отричаш последиците му.[19]

Въпросът е, можеш ли да станеш най-напред част от правен порядък, с чиито последици не си напълно наясно. Това сериозно подвеждане на обществото, което консервативни и лейбъристки правителства правят последователно в десетилетието преди присъединяването, залага неразрешимо и травматично противоречие още в самото начало на европейската авантюра на Великобритания, което неизбежно трябва да доведе до опит за раздяла.

Референдумът

След като изяснихме спецификите на британската конституция, можем да се върнем на въпроса за референдумите, които на фона на всичко казано дотук, изглеждат още по-странно и не намясто. Народното допитване дълго време се смятало за противоконституционно или поне нежелателно в Англия. През 1945 Уинстън Чърчил иска неговото военновременно коалиционно правителство (съставлявано от всички партии) да продължи да управлява след края на войната, като получи за целта специален мандат с референдум. Лидерът на лейбъристите, Клемънт Атли, излиза в опозиция и отсича: “Не мога да се съглася да се въведе в живота на нашата нация средство, така чуждо на нашите традиции, както референдума, което твърде често е било инструмент на нацизма и фашизма. Хитлеровата практика в полето на референдумите и плебисцитите, едва ли е приближила тези хитрини до британското сърце.[20]

Въпреки всеобщия консенсус против референдума,  отново в трудовете на Дайси можем да открием принципно допускане на такъв експеримент. Според него, тъй като конституцията се състои не само от закони, но и от конвенции, нейна задача е да гарантира, че в дългосрочен план Парламентът и правителството ще изразяват волята на мнозинството от избиратели, т.е. на нацията, която “в модерна Англия е истинският политически суверен в страната[21]. И понеже винаги може да се разчита на вигския интелектуалец да предложи нововъведение, чиито иманентни и неизбежни последици да ни уверява, че няма да настъпят, Дайси твърдо заявява, че все пак този референдум може да бъде само консултативен. Въпреки, че съдебната практика потвърди тезата му в казуса Miller през 2017, веднага след това Парламентът, напълно доминиран от римейнъри, гласува с огромно мнозинство да потвърди резултата от референдума – с това беше засвидетелствана неговата екзистенциална легитимност. В една “историческа конституция”, подобни събития не оставят уредбата непокътната. Дългогодишната съпротива на парламентаристите срещу референдумите може да се оприличи на страха на Кронос, че с него ще сторят каквото той е сторил с баща си; това е властовият инстинкт на Парламента, който се бои да не стане заложник на народа, така както е направил краля свой заложник. През 2017 Парламентът се озова именно в ситуацията на британския монарх, когато трябва да даде royal assent – би било законно да гласува по съвест и да откаже, но не е сигурно дали ще бъде конституционно да го стори.



През 1974 лейбъристите се връщат на власт, отново водени от Харолд Уилсън, който сформира своя втори кабинет, този път в условията на членство в ЕИО. Тъй като, както казахме вече, дебатът около това членство през 70-те години все още е главно икономически дебат, той не намира лесно принципен отговор и не стихва. Въпросът, точно както и днес, минава напречно през номиналния партиен разлом, като разделя и двете големи партии отвътре. Така европейският въпрос се явява най-голямото изпитание за британската демократична партийна система в нейната история, защото той на практика не може да бъде разрешен чрез избори. Особено сериозни са броженията при лейбъристите, където левите хардлайнери са критично настроени към ЕИО. Те смятат, че либералният пазарен характер на Общността, както и приматът на нейните регламенти в икономическата политика, ще направи невъзможни социалистическите реформи във Великобритания, ако един ден партията получи демократичен мандат за такива. Така, референдумът на Уилсън от 1975 формално има за цел да осигури национално съгласие около членството в ЕИИ, но преди всичко той се стреми да предотврати разцепление в Лейбъристката партия[22], точно както референдумът на Дейвид Камерън от 2016 се стреми да избегне разцепление на Консервативната.

Ала нововъведението на референдума не е достатъчно, за да спаси партията от разрив. Уилсън се вижда принуден да направи още едно конституционно нововъведение и временно да суспендира принципа на колективна отговорност на министрите. Това ще рече, че за периода и за целта на кампанията, министрите в кабинета имат възможност свободно да изберат за кое решение да агитират, без да бъдат обвързани с позицията на правителството. Колективната отговорност е почти толкова фундаментална концепция за правителството, колкото тази за суверенитета е за Парламента и сходно на нея, до онзи момент се е считала за логична и безалтернативна. Има един прецедент, който датира от 1932 и касае националното правителство на Рамзи Макдоналд – сложна коалиция между консерватори и либерали, която да преведе страната през световните икономически турбуленции. Тогава, по повод новите търговски мита, които консерваторите искат да наложат, пропазарно настроените либерали в кабинета биват освободени от отговорността да защитават правителствената политика, посредством колективно съгласие за несъгласие. Случаят се различава от 1975 по две причини. Първо, това е компромис в рамките на коалиционно правителство, каквото в британската демокрация е голяма рядкост и обикновено се случва във време на война или друга сериозна криза. Допускането на изключение от колективната отговорност позволява на едната партия да запази идентичността си в рамките на управлението и да не се налага на министрите да защитават позиция, която не споделят не само по съвест, но и поради идеологическата окраска на групата си. През 1975 няма коалиционен кабинет, а иде реч за вътрешно разногласие в управляващата партия, което е именно хипотезата, която колективната отговорност е предназначена да контролира. Затова, през 1975, без съмнение вече говорим за прецедент.  И второ, изключението през 1932 касае министрите в рамките на дебат, който остава затворен в Парламента, докато през 1975 касае министрите като агитатори в национална кампания, която се провежда вън от Уестминстър.



През 2016 Дейвид Камерън стъпва именно на този прецедент и също позволява на двете групировки в кабинета да агитират за различни кампании, и дори да се конфронтират една с друга в телевизионните студия.

Деволвираните легислатури: Разединено кралство?

Обединеното кралство не е нито федерална, нито унитарна, а съюзна държава. Тя е прагматично конструирана в хода на няколко века и не е резултат от единствен политически акт. Въпросът за тази конструкция е много интересен, но и твърде пространен, поради което не може да бъде подробно разгледан тук.[23]

В синтез, предизвикателството пред това обединение след Брекзит е, че не е ясно къде ще се върнат правомощията, които досега са се намирали в ЕС – дали в Уестминстър, или в деволвираните парламенти на Шотландия, Уелс и Северна Ирландия. Актовете на Парламента от 1998 и последващите допълнения към тях, с които се делегират законодателни правомощия на тези малки парламенти, са много щедри в овластяването им, тъй като много от засегнатите компетенции и без това са се намирали в Брюксел, така че те са били деволвирани проформа. Освен това, Брюксел досега гарантираше, че законодателството да бъде хармонично на цялата територия на кралството, така че подобна формална децентрализация не можеше да предсталява заплаха за единството на държава. След Брекзит обаче, Уестминстър ще иска да “замрази” тези правомощия, за да изработи достатъчно единна регулаторна рамка в страната, която да позволи първо нормалното й функциониране, а след това и възможността да сключва ефективни търговски споразумения с други държави. Аргументът на Уестминстър, разбира се, е парламентарният суеренитет – всички правомощия на деволвираните органи са само делегирани и Уестминстър може по всяко време да законодателства в делегираните области, ако пожелае. Шотландците са на друго мнение обаче, тъй като тамошните юристи и политици от много време оспорват суверенитета на Парламента като английска концепция, която нарочно пренебрегва буквалния текст на Актовете на Съюза (1707), който предвижда определени права на Шотландия да останат защитени “за вечни времена”. Правни авторитети изказват мнението, че Актовете на Съюза са всъщност конституционни документи, които ограничават суверенитета на Парламента.[24] По-натам, шотландските националисти, които понастоящем имат мнозинство в Холирууд, застъпват тезата, че деволвираните правомощия стъпват върху демократичната воля на шотландците, изразена в референдума от 1997, а не са благоволение на парламента в Уестминстър.

Кралството почти със сигурност няма да се раздели, поради икономически причини, но настоящата рамка на отношенията между Англия, Шотландия, Уелс и Северна Ирландия задължително ще стане предмет на предоговаряне в близкото бъдеще, тъй като тя е твърде спорадично и недалновидно изработена към момента.

Заключение

Още от момента на присъединяване (и дори за целта на присъединяването) възникват противоречията, които после ще доведат до Брекзит. Да, британците подкрепят членството през 1975 с две трети мнозинство, но този избор е продиктуван от икономически страх и безпътица, както и подвеждане от страна на политиците. Европеизмът така и не хваща дълбоки корени на Острова. Затова, когато икономиката процъфтява отново, а конституционните последствия постепенно започват се разкриват, британците много бързо променят позицията си. Опитите на Камерън да “предоговаря” членството не могат да затворят раната в обществото.

Както можахме да проследим, още от самото начало на членството са направени всички необходими конституционни иновации, които ще се явят впоследствие инструменти на излизането (референдумът, колективната отговорност на министрите). Това е от една страна.

От друга страна, Брекзит е само началото на разрешаването на всички тези противоречия, не изходът от тях. В момента те нямат нормативно решение, защото Обединеното кралство няма писана конституция и този проблем само ще се изостри след напускането. Това може да е била силата на тяхната демокрация преди 1975, но на изхода на ЕС това вече не е същата държава. Нововъведенията на референдума и на суспендирането на колективната отговорност на министрите нямаше да се случат, ако не беше членството в ЕС. Процесът на деволвиране на правомощия към малките парламенти нямаше да бъде толкова разхвърлян и непредпазлив, ако не беше извършен под сухия покрив на европейската правна рамка. Допълнително възниква и въпроса за правата на човека, които до този момент бяха установени от Европейската харта и по този начин подлежаха на съдебна защита; докато сега човешките права, които в другите държави се ползват с конституционни гаранции, остават в ръцете на суверенния Парламент – нещо, което може да е било приемливо през 1975, но днес е немислимо по стандартите на модерните либерални държави. Влизането, престоя и излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз е нанесло необратими увреждания на британската конституция. Тя изглежда стабилна, докато все още не е извадена от стабилната среда, в която е била “оперирана”. Но веднъж щом излезе навън, тя ще бъде заплашена от разпадане. Всички въпроси за ролята на референдума, за конструкцията на съюза и за правата на гражданите, ще трябва да бъдат уредени по легитимен, изчерпателен и ясен начин. Доктрината за парламентарния суверенитет – предрешено зомби на монархическия абсолютизъм от 17 век – не е част от решението, а все повече е част от проблема. Мотивът на каузата Брекзит беше да се върне суверенитетът в британския парламент, но всъщност парламентарният суверенитет можеше да продължава да съществува (осакатен и на командно дишане, но официално жив) само в рамките на Съюза.[25] Навигацията извън водите на Европейския съюз и напред към някаква нова, писана конституционна форма, която парадоксално (а всъщност диалектически обосновано) ще бъде по-европейска, ще изисква изключителна държавническа решителност и постоянно припомняне на думите на Хераклит:

“Човек не стъпва два пъти в една и съща и река, защото реката не е същата и човекът не е същия.”


[1] R (Miller) v Secretary of State for Exiting the European Union (2017)

[2] de Tocqueville, Alexis – Democracy in America, Part 1,Chapter 6

[3] Bogdanor, Vernon – Beyond Brexit: Towards a British Constitution, Bloomsbury, 2019,p. 30

[4] Запазването на монархията е необходимо на суверенния парламент, за да има “враг”, който трябва да бъде удържан, някой срещу когото този суверенитет е насочен. В отсъствието на крал, парламентарният суверенитет би се озовал насочен срещу народа, което няма да бъде твърде популярна кауза.

[5] Stirner, Max – The Ego and Its Own. First ed., Cambridge University Press, 1995, p. 251


[6] Dicey A.V. – Comparative Constitutionalism, Oxford University Press, 2013, pp. 172–86

[7] Директно приложими (освен самите ДЕС и ДФЕС) са регламентите. Това означава, че ако изпълват предписаната от Договорите правна форма, те не се нуждаят от имплементиране в националното законодателство, за да станат част от вътрешното право на държавите членове.

[8] Директният ефект е свойство на отделните разпоредби, били те част от регламент или от директива, да създават права за гражданите, които могат да бъдат защитени по исков ред пред национален съд, стига да имат ясна, прецизна и безусловна формулировка. При директивите исковата защита е само вертикална (срещу държавата

[9] В този ред на мисли, решението по казуса Millers не само утвърждава парламентарния суверенитет, но прави и нещо друго – потвърждава, че членството в ЕС и произтичащите от него правни последици не са външнополитически въпрос (който би бил кралски прерогатив, упражняван от правителството), а са въпрос от вътрешен характер.

[10] Van Gend en Loos v Nederlandse Administratie der Belastingen (1963)

[11] Bogdanor, Vernon – Beyond Brexit: Towards a British Constitution, Bloomsbury, 2019,p. 64

[12] House of Lords, 7 August 1972, vol. 334, cols 813, 911; House of Commons, 5 July 1972, vol. 840, col. 556

[13] Ирония е, че не друг, а евроскептичната консерваторка Маргарет Тачър през 1986 подкрепя въвеждането в Съвета на вот с мнозинство, вместо с единодушие. Нещо, за което по-късно се разкайва.

[14] Legal and Constitutional Implications of United Kingdom Membership of the European Communities (1967), Cmnd. 3301, para. 22

[15] Същият барон Диплок, който във връзка със Смутовете, по онова време оглавява парламентарната комисия, произвела правните препоръки за третирането на бойците на ИРА като обикновени престъпници и създаването на съдилища без съдебни заседатели за тях. Те са наречени на негово име, Diplock courts.

[16] Това любопитно сравнение на Парламента с цар, като че издайнически сочи към тайния източник на парламентарния суверенитет, който ние по-горе намерихме в Славната революция, но за който вигските юристи (като Дайси) обикновено говорят с евфемизми и недомлъвки.

[17] Английският крал Хенри XIII, прочее, е бил един от избираемите кандидати за император на Свещената римска империя и е любопитно как щяха да се развият английските отношения с континента, ако Англия се беше присъединила към империята посредством лична уния.

[18] Вигите са наследниците на кръглоглавите, които се сражават срещу Чарлз I по време на Войната на трите кралства (1639-1651), която е и прелюдия към Славната революция. Вигите подкрепят върховенството на Парламента и се противопоставят на Католическата църква. Макар формално да губят власт в средата 18 век, на практика всички политически партии произхождат или директно от техни фракции, или идейно от тяхната традиция – включително съвременната Консервативна (Тори) партия, която декларира вярност към короната, само доколкото последната е интегрирана в парламентарния режим. Вигската историография представя историята на Англия като прогрес към по-голяма гражданска свобода и просветеност. Този прогрес се разбира като постепенно освобождаване от тиранията на кралете след Норманското нашествие и както вече стана дума по повод на Славната революция – възстановяване на “древните права”.

[19] J.D.B. Mitchell ‘What Happened to the Constitution on 1 January 1973’ (1980) 11 Cambrian Law Review

[20] Bogdanor, Vernon – Beyond Brexit: Towards a British Constitution, Bloomsbury, 2019,p. 89

[21] Dicey, A. V., Law of the Constitution, 8th edn, Macmillan, 1915, p. 249, 253

[22] В крайна сметка, разцеплението се случва през 1981, когато дясната фракция напуска, протестирайки срещу лявото хардлайнерство на Майкъл Фут и прави Социалдемократическа партия. СДП се слива през 1988 с Либералната партия и така се създават съвременните Либерални демократи.

[23] Повече по този въпрос може да се прочете в книгата на В. Богданор, Beyond Brexit: Towards a British Constitution, глава 6.

[24] Colin Kidd, Union and Unionisms, Political Thought in Scotland, 1500–2000, Cambridge University Press, 2008, pp. 121–22

[25] Разглеждан от тази перспектива, Брекзит е всъщност триумф на една дълга вигска традиция, чиято цел е да опази властта в ръцете на английския елит, като не позволява на монарха да се съюзява с широките народни маси и така да се обезцени посредническата роля на аристократите, както и да държи Англия разделена от континента и неговите наднационални структури (тогава Католическата църква, а сега ЕС), в които, отново, значимостта на английския елит би се смалила. Именно към такава опасност се отваря конституцията с прецедента от 1975, както и със създаването на деволвираните органи през 1998 (които също са учредени след местни референдуми). Парламентарният суверенитет вече не служи на елита, а започва да се овладява от народа, посредством “популистки” лидери. Ако Брекзит наложи създаването на писана конституция, това може да означава овластяване на съдилищата да правят конституционен контрол, както и по-консервативна уредба на референдумите. Така суверенната власт ще се прехвърли в съдилищата, където елитът е силен, т.е. ще бъде “евакуирана” от Парламента, където влиянието му отслабва.


Всички материали от Годишникъ 2019 може да откриете тук

Хартиеното издание може да закупите тук

Споделете чрез

Предишен

Следващ