Българската позиция за Северна Македония и нейните вътрешни и външни противници

Настоящият текст представлява продължение на „Всички пътища на Северна Македония към Брюксел минават през София

Когато на власт в Северна Македония дойде за първи път правителството на Заев, голяма част от българите бяха въодушевени. Имаше надежда, че отношенията с България ще се подобрят след стагнацията по време на управлението на Груевски. Повод за оптимизъм даваше и сключеният  договор за добросъседство. Това обаче бяха празни надежди. Македонците дадоха да се разбере, че не смятат да държат на думата си, не смятат да спазват договора, не смятат да насърчават работата на смесената историческа комисия. Те показаха, че се стремят да протакват нещата, докато станат членки на ЕС, стремят се да търсят и използват външен натиск върху България, така че тя да склони на техните искания. Сега разбраха, че това няма да се случи.

Откакто представители на българското правителство оповестиха, че Северна Македония не е готова за ЕС и заради неспазване на договора за добросъседство с България не може да получи подкрепа, страната ни стана обект на вътрешни и външни атаки. Външните бяха доста деликатни и умерени, защото ние все пак сме страна членка на ЕС. Водеща в тях беше Германия, която настоява за разширяване на ЕС. Ако Байдън наистина встъпи в длъжност, в бъдеще натиск е възможно да се очаква и от САЩ. Третата българска държава никога не е била любимка на т. нар. „Велики сили“ и този процес е обясним. Но най-неприятни са вътрешните атаки и то по въпрос, който трябва да обединява всички, които се наричат и се чувстват българи.

Всъщност българите са обединени, което не се случва често. Социологически проучвания показват, че над 80%  са против безусловното членство на Македония в ЕС, ако не се постигне разбирателство по историческите проблеми. Възгорг предизвиква у мен тази ни позиция, особено на фона на разнопосочните политики по македонски въпрос в нашето минало; особено след предателската политика по него на Александър Стамболийски, Кимон Георгиев и Георги Димитров. Най-после българите са единни по даден проблем, защото осъзнават неговата важност.

Историческите проблеми не са просто дебати по „миналото“. Историята на нашия народ – това е нашият народ; това са нашите предци; това са събития, които са ни обединявали и разделяли, но участвали във формирането на спойката помежду ни. Ако правителството не даде своето одобрение за начало на преговорите за членство на Македония в ЕС, това ще е израз на всенародното мнение. Това ще е като всеки един от нас да даде този отказ.

 Разединението произтича главно от определен кръг медии и партии със сходна, евроатлантическа и либерална идеология – не от всички такива, разбира се. Представителите на този кръг се именуват „десни“, но десният е човек, който е повече патриот, отколкото глобалист; повече държащ на интересите на собствената си държава и народ, отколкото на тези на външни сили. Те са „десни“ само по име. Те настояват Македония да влезе в ЕС, само за да се увеличи „европейското семейство“, но не се интересуват от интересите на собственото си, българско семейство. А може би някои от тях са сираци, нямащи семейство – т.е. род или родина. За тях да се „бори руското влияние“ чрез приобщаване в ЕС е по-важно от истината и народността. За тях не е важно, че е нарушен договорът за добросъседство, защото политиката и интересите на някои западни държави са по-важни от нравствените принципи, на които трябва да се основава самата политика.

Едно от обвиненията към България за възпирането на Северна Македония към ЕС е, че това е в полза на руското влияние. Такова натякване е много изкуствено, защото България даде своята подкрепа за членство на Македония в НАТО и последната вече е член. А това само по себе си значи откъсване от руското влияние. Въпреки това ще попитаме: а да я допуснем в ЕС, не е ли в полза на Германия, в полза на САЩ? Тези, които са против Македония са наричани от някои „руски подлоги“. По тази логика и противниците им са „немски подлоги“ или „американски подлоги“. Нима едното е по-достойно от другото? Нима едното заслужава презрение, другото одобрение? Разбира се, че някои решения на дадено правителство могат да съвпаднат с интересите на някоя „велика сила“, но това не означава, че има директна намеса.

Идеологията на македонизма е създадена с едничката цел за откъсване на Македония от нейната майка – България. Това се осъществява чрез подкрепата на множество фактори. Сред тях са Коминтерна, сръбският национализъм, прерастващ в шовинизъм, Тито и Сталин, както и някои хора в Македония и самата България, които ми е трудно да нарека българи. Разбира се, трябва да признаем, почвата вече е била подготвена от привържениците на лявото крило в ВМРО, борещи се за балканска федерация. На някои от тях като Яне Сандански странно защо в България все още има град, носещ името му, вместо да се върне старото – „Свети Врач“, или да се кръсти на някой от по-достойните дейци във ВМРО – като Тодор Александров. В този контекст на мисли Северна Македония да получи подкрепа от България за членство в ЕС, при условие, че не се е отказала от тази ГМО-идеология – македонистката, би означавало, че България се явява продължител на делото на комунистическата, югославската и съветската политика. Тя вече е била такъв продължител след девети септември. Това би значело да се върнем около 50 години назад и определено няма да е „евроатлантическо“.

Друго обвинение е, че решението на българското правителство е продиктувано от вътрешни проблеми, т.е. от неговата непопулярност. Възможно е това да е така. Дори е напълно вероятно и това да е една от причините, макар, че едва ли е единствената и дори основната. Но какво от това? В случая има съвпадение между политически интерес на властта с национален такъв. Ако двете съвпадат, в това няма проблем. Така или иначе другата година има избори и управлението може да се смени. Би било абсурдно да направим обратното, само за да се избегне това съвпадане. От друга страна, едно правителство, когато взима решения, трябва да взима предвид и мнението на обществото. Обсъжданите сили искат да не се вземе предвид мнението на българите, но непременно да се вземе предвид мнението на някои държави. Това е безпринципност и двоен стандарт. Това е позор.

Натрапва се и настояването, че България попадала в „изолация“. Думата звучи плащещо, но какво се има предвид? Все пак страната ни е членка на ООН, НАТО, ЕС, поддържа добри отношения с всички държави и спазва международните договорености. Тя няма как да бъде в „изолация“ в истинския смисъл на думата. По-скоро Северна Македония може да е в такава, но единствено по своя вина. България би могла да е в изолация конкретно по македонския въпрос. Но това не би значело нищо по-различно от това, че другите държави са на различно мнение от нея по него. Това не би си заслужавало да се нарече „изолация“. Това е въпрос на мнение. Европейският съюз не е (и да се надяваме, че не е) като Съветския съюз – би трябвало да допуска различни мнения по дадени въпроси. Нашата страна има право на мнение по въпросите, които я касаят, и другите държави в ЕС уважават и трябва да уважават това право. Но дори България наистина да беше в „изолация“, по-добре така, отколкото да се отрече от себе си и от своето дете – Македония. Подкрепяйки ги или не към ЕС, ние ще останем завинаги техният единствен истински приятел сред държавите, единственият им роднина.

Споделете:
Атанас Ваташки
Атанас Ваташки

Магистър по теология, както и по история, а към момента – докторант по теология. Освен към богословието, проявява силен интерес към История на Византия и Нова българска история. Редактор е в православния сайт zadrugata.com