Демонът в демокрацията

Ришард Легутко е професор по философия в Ягелонския университет, бивш министър на образованието на Полша и понастоящем евродепутат от „Право и справедливост“. Опонент на комунистическия режим в страната преди 1989 г, той е бил редактор на нелегалното литературно списание „Арка“. През 2010 г, Хелзинкският комитет започва да го съди, след като Легутко е нарекъл група студенти, протестиращи за премахване на християнските символи от университета „разхайтени келемета, глезени от родителите си“. През 2016 г. е издадена на английски най-значимата му книга, „Демонът в демокрацията: тоталитарни изкушения в свободните общества“, в която той изследва обезпокоителните прилики между либералната демокрация и тоталитарния комунизъм.

Едно от най-ценните неща в книгата „Демонът в демокрацията“ на проф. Легутко е неговата лична перспектива и опит на интелектуалец, който е изминал целия път от съпротивата срещу комунизма и големите надежди възлагани на западната демокрация, до пълното разочарование от демократичната революция и възприемането на своеобразна, трета, консервативна позиция. Легутко за пръв път се сблъсква с демона в демокрацията по време на пътуване зад желязната завеса – в Америка. Очаквайки да открие там, в биещото сърце демокрацията, естествен антикомунизъм, той наместо това установява с изумление, че западняците гледат с подозрително око на антикомунизма; за тях антикомунистите са опасни радикали, националисти, религиозни фанатици; част от проблема, не от решението.

Разочарованието от демократите е пълно в началото на 90-те, когато Легутко става свидетел на позорния пакт между либералните и комунистическите елити. Либералите са против лустрацията, против декомунизацията, те налагат „умерени“, „отворени“ и „диалогични“ решения за посткомунистическите общества. В същото време, комунистите се пребоядисват като либерали за една нощ и прегръщат западните ценности, които яростно са громили доскоро, с отворени обятия. Всичко това, за да може истинските дисиденти, истинските антикомунисти и патриоти, които са съхранили автентичната култура на своите общества през десетилетията на репресии, да бъдат маргинализирани, избутани навън. По думите на самия Легутко: „...бившите членове на комунистическата партия се адаптираха перфектно към либералната демокрация, нейните механизми и цялата идеологическа интерпретация, която ги придружаваше. Скоро, те дори влязоха в редиците на пазителите на новата ортодоксия. Същите вестници, които в продължение на десетилетия бяха призовавали на заглавните си страници пролетариите от целия свят да се обединят, започнаха със същото усърдие да призовават всички просветени сили да защитят либералната демокрация срещу силите на мрака, включително срещу антикомунистите.

Според Легутко този алианс не е случаен, нито просто тактически – той има своите философски основания. Можем да начертаем множество паралели между комунизма и либералната демокрация.

Един от тях е разбирането за историческото развитие на човека и обществото. Според комунистите, историческият път на човека го води към неговата пълна съзнателност, към реализирането на неговата природа в пълен смисъл. Цялата история е процес на осъзнаване, на освобождаване на човека, което става в противопоставянето му срещу различните форми на несъзнателност и несвобода, каквито са капитализмът         и религията например. Когато се постигне есенцията на човешката природа, ще настъпи нескончаем мир и свобода, тогава ще изчезне страданието от света, камъните ще се превърнат в хлябове и човекът няма да има друг господар освен себе си.

Подобно е разбирането на либералната демокрация. Както при комунизма историческият се свежда до сблъсък на екплоатирани и експлоататори, така в либералния разказ за света цялата история е изтъкана от вечната битка между „хората“ и „тираните“. В резултат на периодични революции и проливане на кръв, хората постепенно отхвърлят тираните и заместват йерархията с равенство. Когато бъдат свалени всички тирани, ще настъпи ерата на сътрудничеството и мира. Франсис Фукуяма го нарече „Краят на историята“.

Скритата опасност в това схващане не е толкова скрита, съвсем очевидна е, но комунистите и либералите изобщо не се свенят от нея. Ако приемем комунистическата или либералната есхатология, то всяко действие насочено към ускоряването на социалния процес е оправдано – например революцията и революционното насилие. И обратно, всяко действие което подкопава и пречи на осъществяването на историческата необходимост, може да се счита за опасно престъпление. Да противоречиш на либералната демокрация означава да подкрепяш тиранията, фашизма, войните, дискриминацията и глада.

Така се проявява тоталитарния дух на „свободата“ в комунизма и либерализма. Ако има дихотомия между монизъм и плурализъм и само либералите бранят плурализма, както твърди Исая Берлин, то тогава – Легутко пита – няма ли тук парадокс? Ако искаме да бъдем плуралисти, не трябва ли да приемем една единствена идеология? Плурализмът в либералната демокрация е теоритична ценност, която не може да бъде материализирана, защото ще застраши либералната демокрация. Тук идва на помощ и политическата коректност, която поставя нужните рамки на дебата, за да бъдем сигурни, че ако някой излезе от добрия идеологически тон, той ще бъде остракиран незабавно. Рамките на дебата стават толкова тесни, че практически го елиминират, но това не е проблем за либералите – за тях е важно сътрудничеството, не спора. Ето какво пише Легутко: Веднъж щом някой изпрати противниците си на сметището на историята, всеки дебат с тях става излишен. Защо да хабиш време, мислят си те, да спориш с някой, когото маршът на историята е обрекъл на нищета и забвение? Защо някой би влязъл сериозно в дебат с опонент, който представлява исторически незащитимото и онова, което скоро ще изчезне? Хората, които не са либерални демократи, трябва да бъдат осъждани, осмивани и отстранявани; с тях не трябва да се дебатира.

Критиката на Легутко засяга още много паралели – в отношението към религията, към семейството, към масовата политизация, в патологичния оптимизъм, в обсебването на академичните институции… Професор Легутко се втурва смело в защита на незащитимото и прави всичко възможно да разстрои добрия тон в либералния мейнстрийм.

Пълният размах на неговата критика може да бъде възприет само директно от книгата му, която засега е налична само на полски и на английски език. Въпреки това, в сряда, на 27-ми юни, онези които се интересуват от консервативна философия, ще могат да се срещнат с Ришард Легутко във Военния клуб, благодарение на организацията на Мисъль и Младежкия консервативен клуб.

Тончо Краевски е завършил Националната гимназия за древни езици и култури с профил История. В момента следва право в Софийския университет. Работил е в посолството на Великобритания и се интересува от международна политика с фокус върху англоамериканския свят. Член е на Института за дясна политика.

Share This