НОВО

Има машина, има проблем

Експериментът с въвеждането на машинно гласуване в България, продължил повече от пет години, по всичко личи върви към своя край. Изразеното желание от управляващите от ГЕРБ да премахнат този елемент от изборния процес, подкрепено от поне две от партиите от Обединени...

Възможен ли е разлом между Европа и САЩ

Редакторите в дясната платформа "Консерваторъ" Тончо Краевски и Емил Вълков гостуваха в предаването "Реакция" по ТВ Европа с водещ Мартин Табаков. Гост също бе Жулиета Пенева от фондация "Силна Европа". Тема на разговорът бе конфликтът между Иран и САЩ, Европа,...

Жертви насилници

В подценената черна комедия от 1995-а „Тайната вечеря“ петима млади либерали започват да убиват идеологическите си врагове като ги канят на вечеря и им сипват вино с отрова. Първата им жертва е враждебен и опасен рецидивист с някои наистина смущаващи идеи и позиции....

Отново за легализацията, този път по-трезво

Легализацията на леките наркотици, в частност на марихуаната (или канабис, или още „тревата”) е сред хитовите теми на либералният авангард. Особено популярна в градските среди на младежите (обикновено момчета, но понякога и повлияни от тях момичета) от семейства с...

Антипопулизмът и екологизмът са днешните партии на страха

"Катастрофизмът излъчва манихейство, така както черният дроб отделя жлъчка. Той затваря умовете в кухи абстракции и формули. Това е ироничното отмъщение на Полемос: доктрините на борбата са приели цветовете на Доброто. Остава жалкият хоризонт на “съвместното...

Станахме ли путинисти в Осака?

Живеем с прекалено много думи, които се изсипват върху нас от всевъзможни дигитални и аналогови източници. Тези думи на свой ред също си живеят живот, сякаш независим от нас,  и мъчейки се да следваме неговата логика, често падаме в заблуди, изкушения и прелест....

Все повече френско лидерство и нарастващи реакционни нагласи в ЕП

ЕНП продължава да губи позиции сред електоралните нагласи на европейците. Ако изборите за Европейски парламент бяха днес, ЕНП щеше да регистрира с около 15 мандата по-малко. Закономерно, с оглед на това, че от изборите за ЕП през май месец досега ЕНП направи някои...

Няколко думи за учебниците по история

Хубаво!  Онези комунисти, които така и не поеха вината, поради недостатъчно количество вино, все пак победиха. Позволихме ме им да пренапишат разказът, наречен България. По-точно, нейната неотдавнашна зловеща история. Кекави политици, историци слаби в колената,...

Новият болшевизъм на Гугъл

Преди повече от 10 месеца разсъждавах по темата за цензурата в интернет, като поводът бяха зачестилите случаи на спрени потребителски акаунти във Фейсбук заради "нарушаване на Стандартите на общността". Тогава предположих, че ако някои потребители са баннати не...

Скрутън: Ръководени сме от хора, които нямат деца като Тереза Мей, Еманюел Макрон, Ангела Меркел

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Бруно Ретайо e френски политик, член на сената от 2004 година. Президент на областния съвет на департамент Венде. Роджър Скрутън и Бруно...

Духът на пораженството

Време за четене: 5 мин.

“Отвъд съмнение е, че лесно се потвърждава поговорката –  една нация трябва да се разруши сама, преди други да я разрушат, един човек трябва да се презира сам, преди други да го презират.”

Юкио Мишима, „Бягащи коне“

На днешния ден през 1919 г. е подписан Ньойският договор. Няма нужда да се обяснява толкова надълго и широко какво значение има той за България и българите тогава. Но мисля, че има нужда да се вгледаме в ефектите от този договор върху нашето общество почти век по-късно. И не говоря за териториални клаузи и репарации, въпреки че те са от най-жестоките. Когато някой спомене Ньой, ние не започваме да изброяваме клауза по клауза това подписано унижение. Ние асоциираме делото на Ньой с краха на българските идеали. И въпреки че уважаваме тези идеали, нашето общество все още се отърсва от това, което искаха да постигнат нашите „съюзници-разбойници“ и техните покровители, и което всъщност постигнаха, а именно – пораженството.

Има причина защо все още не сме излезли от неговата сянка. Представете си един млад човек, в разцвета на своите сили, амбициозен и схватлив и поради това позволяващ си лека напереност от време на време. А сега си представете, че липсата му на опит, съчетана с тази негова напереност, го осакатява в два чудовищни инцидента точно след като е влязъл в зрялата част на своя живот. Нормално е това да го промени завинаги. Разбира се, асоциацията е с младото Царство България, което парадоксално е излъчило своите най-големи и амбициозни политици в първата фаза от своя живот. Но този летящ старт е дал самочувствие без покритие на хора, които се мислеха за преродени Кавуровци, които хем декларираха, че преследват национално обединение, хем зад гърба на обществото деляха българското землище с комшиите. Но това е било малко преди първия „инцидент“ от 1913 г. Три години по-късно изглеждало все едно този инцидент ще е единственият, защото от брега на Дойранското езеро се откривала възможност на един гениален генерал, вперил поглед в Солун да избегне катастрофата. Но този път съдбата нам ни отредила съюзници, които да ни разубедят, за да спасят своите кожи. Кой ги вини? Никой. И не трябва. Но ние трябва да запомним кога отстъпихме твърде много пред братята си по оръжие поради липса на опит в някои случаи, и поради доста по-цинични причини в други.

Някои от нас често сочат с пръст тези хора, особено ако са проучили дълбоко алтернативите и другите възможности за развитие на сценария. Други просто свиват рамене, дали от незнание или от непукизъм. Но и двете неща са донякъде синдром на пораженството. Не защото не трябва да сме критични, не защото не трябва да се интересуваме, а защото и двете са остатъци от онази горчилка, която България е принудена да преглътне през 1919 г.

Мразя клишето „в историята няма „ако“. Смятам и него за пораженско. Не защото може да се промени миналото – не може. А защото спира човека, ограничава го както от едно невероятно умствено упражнение, така и от това да се научи от грешките на предците си. „В историята няма „ако“, ще каже някой, а това, което ще остане недоизказано е – не се връщай в лошите спомени, в тъмните часове на нашето съществуване. А точно там са може би най-ценните уроци. И все пак. Какво щеше да бъде ако го нямаше деянието от Ньой?

Най-вероятно цар Фердинанд щеше да доживее дълбоки старини не забравен в Германия, а управляващ национално обединена страна, в която хората щяха да му издигат паметници и да го славят. Щеше да има същите симпатични, красиви военни паметници в чест на достойните, но армията, в която те са участвали, нямаше да е унизена и окастрена. Нямаше да има „Закон за съдене на виновниците за националната катастрофа“, а на негово място щяха да продължат своите партизански боричкания старите партии отпреди войните. Партизанските боричкания не ги избягваме така или иначе, но разликата щеше да е, че щяха да са далеч по-безобидни и със сигурност много по-безкръвни. Тодор Александров нямаше да обикаля македонските планини и усои, за да продължава нелегалната борба, а най-вероятно щеше да е дори управник. „Няма да членувам в партия до освобождението на Македония“, приблизително заявява той. Неговият ученик Иван Михайлов сигурно щеше да е уважаван юрист, успял да завърши безпроблемно, защото националният гнет и терор от страна на „съюзниците-разбойници“ нямаше да го има. Никъде. Най-вероятно България щеше да забогатее доста – все пак широкият излаз на Бяло море щеше да си каже думата. С две думи, младият човек, споменат по-горе, щеше да узрее безпроблемно, не без рани от миналото, разбира се.

Протест срещу Ньойския договор пред сградата на читалище “Виделина”, Пазарджик, 1927г. Източник: LostBulgaria.com

Не си мислете, че си слагам розови очила. Просто разсъждавам. Не за да избягам от Ньой, а за да науча какво може да ни каже той, като рисувам един, макар и условен, негов антипод. Той ни задава един въпрос, свързан с несправедливия и унизителен урок. Въпрос, който изисква отговор. Пораженството води до неувереност, ниско самочувствие и, прощавайте за клишето, мрънкане. Това от своя страна отваря кутията на Пандора, пълна с ужасяващи неща – разединение, конформизъм, дори родоотстъпничество. Разбира се, те са забулени в мантии с различни цветове – прозаични мантии, идеологически мантии, цинични мантии. Пораженецът е лесен за манипулация, защото е като удавник, търсещ клонка, за която да се задържи. Та, въпросът, който стои все още неотговорен, е – имате ли сили да надмогнете всичко това?

През 1930 г. в една своя реч, българския юрист и политик Петър Джидров казва:

„Ние може да сме малка победена страна, но това не значи, че светът ще ни почувства по-добре и ще ни приеме ласкаво, ако се явяваме пред него с робска психология. Напротив, един народ, който може да престъпи своите братски чувства, губи от своето достойнство; народ, който се подчинява във вреда на своето национално единство и съществуване на чужди щения и интереси, се посреща с презрение…“.

В заключение, бих казал, не се страхувайте от Ньой. Мразете го, помнете го, така и трябва, но не се страхувайте от него. Вместо това, отговорете, всеки за себе си, на неговия въпрос. И победете пораженството в съзнанието си. Така, може би, ще докажете и думите на Борис Дрангов, че човек е роб на своята воля, но господар на своето дело.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!