Духът на пораженството

Време за четене: 5 мин.

“Отвъд съмнение е, че лесно се потвърждава поговорката –  една нация трябва да се разруши сама, преди други да я разрушат, един човек трябва да се презира сам, преди други да го презират.”

Юкио Мишима, „Бягащи коне“

На днешния ден преди 99 години е подписан Ньойският договор. Няма нужда да се обяснява толкова надълго и широко какво значение има той за България и българите тогава. Но мисля, че има нужда да се вгледаме в ефектите от този договор върху нашето общество почти век по-късно. И не говоря за териториални клаузи и репарации, въпреки че те са от най-жестоките. Когато някой спомене Ньой, ние не започваме да изброяваме клауза по клауза това подписано унижение. Ние асоциираме делото на Ньой с краха на българските идеали. И въпреки че уважаваме тези идеали, нашето общество все още се отърсва от това, което искаха да постигнат нашите „съюзници-разбойници“ и техните покровители, и което всъщност постигнаха, а именно – пораженството.

Има причина защо все още не сме излезли от неговата сянка. Представете си един млад човек, в разцвета на своите сили, амбициозен и схватлив и поради това позволяващ си лека напереност от време на време. А сега си представете, че липсата му на опит, съчетана с тази негова напереност, го осакатява в два чудовищни инцидента точно след като е влязъл в зрялата част на своя живот. Нормално е това да го промени завинаги. Разбира се, асоциацията е с младото Царство България, което парадоксално е излъчило своите най-големи и амбициозни политици в първата фаза от своя живот. Но този летящ старт е дал самочувствие без покритие на хора, които се мислеха за преродени Кавуровци, които хем декларираха, че преследват национално обединение, хем зад гърба на обществото деляха българското землище с комшиите. Но това е било малко преди първия „инцидент“ от 1913 г. Три години по-късно изглеждало все едно този инцидент ще е единственият, защото от брега на Дойранското езеро се откривала възможност на един гениален генерал, вперил поглед в Солун да избегне катастрофата. Но този път съдбата нам ни отредила съюзници, които да ни разубедят, за да спасят своите кожи. Кой ги вини? Никой. И не трябва. Но ние трябва да запомним кога отстъпихме твърде много пред братята си по оръжие поради липса на опит в някои случаи, и поради доста по-цинични причини в други.

Някои от нас често сочат с пръст тези хора, особено ако са проучили дълбоко алтернативите и другите възможности за развитие на сценария. Други просто свиват рамене, дали от незнание или от непукизъм. Но и двете неща са донякъде синдром на пораженството. Не защото не трябва да сме критични, не защото не трябва да се интересуваме, а защото и двете са остатъци от онази горчилка, която България е принудена да преглътне през 1919 г.

Мразя клишето „в историята няма „ако“. Смятам и него за пораженско. Не защото може да се промени миналото – не може. А защото спира човека, ограничава го както от едно невероятно умствено упражнение, така и от това да се научи от грешките на предците си. „В историята няма „ако“, ще каже някой, а това, което ще остане недоизказано е – не се връщай в лошите спомени, в тъмните часове на нашето съществуване. А точно там са може би най-ценните уроци. И все пак. Какво щеше да бъде ако го нямаше деянието от Ньой?

Най-вероятно цар Фердинанд щеше да доживее дълбоки старини не забравен в Германия, а управляващ национално обединена страна, в която хората щяха да му издигат паметници и да го славят. Щеше да има същите симпатични, красиви военни паметници в чест на достойните, но армията, в която те са участвали, нямаше да е унизена и окастрена. Нямаше да има „Закон за съдене на виновниците за националната катастрофа“, а на негово място щяха да продължат своите партизански боричкания старите партии отпреди войните. Партизанските боричкания не ги избягваме така или иначе, но разликата щеше да е, че щяха да са далеч по-безобидни и със сигурност много по-безкръвни. Тодор Александров нямаше да обикаля македонските планини и усои, за да продължава нелегалната борба, а най-вероятно щеше да е дори управник. „Няма да членувам в партия до освобождението на Македония“, приблизително заявява той. Неговият ученик Иван Михайлов сигурно щеше да е уважаван юрист, успял да завърши безпроблемно, защото националният гнет и терор от страна на „съюзниците-разбойници“ нямаше да го има. Никъде. Най-вероятно България щеше да забогатее доста – все пак широкият излаз на Бяло море щеше да си каже думата. С две думи, младият човек, споменат по-горе, щеше да узрее безпроблемно, не без рани от миналото, разбира се.

Протест срещу Ньойския договор пред сградата на читалище “Виделина”, Пазарджик, 1927г. Източник: LostBulgaria.com

Не си мислете, че си слагам розови очила. Просто разсъждавам. Не за да избягам от Ньой, а за да науча какво може да ни каже той, като рисувам един, макар и условен, негов антипод. Той ни задава един въпрос, свързан с несправедливия и унизителен урок. Въпрос, който изисква отговор. Пораженството води до неувереност, ниско самочувствие и, прощавайте за клишето, мрънкане. Това от своя страна отваря кутията на Пандора, пълна с ужасяващи неща – разединение, конформизъм, дори родоотстъпничество. Разбира се, те са забулени в мантии с различни цветове – прозаични мантии, идеологически мантии, цинични мантии. Пораженецът е лесен за манипулация, защото е като удавник, търсещ клонка, за която да се задържи. Та, въпросът, който стои все още неотговорен, е – имате ли сили да надмогнете всичко това?

През 1930 г. в една своя реч, българския юрист и политик Петър Джидров казва:

„Ние може да сме малка победена страна, но това не значи, че светът ще ни почувства по-добре и ще ни приеме ласкаво, ако се явяваме пред него с робска психология. Напротив, един народ, който може да престъпи своите братски чувства, губи от своето достойнство; народ, който се подчинява във вреда на своето национално единство и съществуване на чужди щения и интереси, се посреща с презрение…“.

В заключение, бих казал, не се страхувайте от Ньой. Мразете го, помнете го, така и трябва, но не се страхувайте от него. Вместо това, отговорете, всеки за себе си, на неговия въпрос. И победете пораженството в съзнанието си. Така, може би, ще докажете и думите на Борис Дрангов, че човек е роб на своята воля, но господар на своето дело.

Завършил 164 Гимназия по изучаване на Испански език „Мигел де Сервантес“. Следва Бизнес и история в Абърдийнския Университет. Интересува се от история, политика и международни отношения. Подчертан интерес има към историята на Третата българска държава, на българските революционни движения и националния въпрос.

Share This