НОВО

Трябват ни бащи и предци, които да ни покажат какво сме

Петър Николов-Зиков е възпитаник на Класическата гимназия, доктор по история на Нов български университет, отскоро и доцент по политически науки. Автор е на задълбочени изследвания върху развитието на дясната политическа мисъл, поместени в книгата му ,,Раждането на...

Значението на манифестът на Макрон за европейската енергийна политика

Преди десетина дни френският президент Еманюел Макрон пусна пламенна декларация за „спасението“ на Европа. Текстът не се отличава с конкретика и по-скоро има вид на уводна част от някакъв идеологически манифест. Въпреки това, в него се срещат някои генерални насоки и...

Макроновия ренесанс

Миналата седмица френският президент Макрон се обърна с писмо към всички европейци, като изложи в него визията си за “ренесанс” на европейския проект. Не можейки да остане по-назад, до края на седмицата Германия отговори на предизвикателството, макар че под немската...

(Полит)коректна наука

Става все по-трудно и опасно да се занимаваш с наука по време на политическа коректност. Хората, които доскоро издигаха абстрактната идея за наука като тотем на своето превъзходство над ретроградните и безпросветни проли, сега заличават реални и значими учени, уличени...

Време разделно в Европейската народна партия

Миналата седмица беше задействана процедура за изключването на партията на Виктор Орбан (Фидес) от семейството на Европейската народна партия. Формалният повод е билборд кампанията на унгарското правителство, която показва Жан-Клод Юнкер и Джордж Сорос един...

Роджър Скрутън за „Фигаро“: Във Франция, левият интелектуалец е свещеник без Господ

Философ, публичен коментатор и автор на повече от 40 книги. Една от най-известните и разпознаваeми фигури в консерватизма днес.Какво е дясното? Защо повечето интелектуалци са левичари? Разделението по оста „дясно-ляво“ актуално ли е все още във времето на популизма?...

Жабите бик и блатото на европейската политика

Жабата бик* притежава изключително развит бащински инстинкт. След заветната победа в придобиването на правото да оплодят женската, тя снася яйцата си в неговата локва и бързо тръгва към нови подвизи, докато младия татко остава да се грижи сам за своите попови лъжички....

Има ли ваксина срещу анти-ЕС настроения?

Франция планира да замени понятията "майка" и "баща" с "Родител 1" и "Родител 2" в официалните документи. Предложението е на депутатите от партията на президента Еманюел Макрон "Република, напред". Според вносителите, идеята е формулярите да бъдат адекватни на всички...

С Макрон напред към светлото бъдеще!

В началото на седмицата френският президент Емануел Макрон представи своята визия за бъдещето на Европейския съюз. Манифестът "Европейско възраждане" бе публикуван на всички официални езици в ЕС и насочен към всички граждани на Евросъюза. Идеите, включени в документа,...

Децата на царевицата

Едно от углавните морални престъпления срещу цивилизацията и бъдещето е безочливото и безскрупулно използване на деца за политическа пропаганда. Да вземеш малките, неоформени тела и съзнания и да ги превърнеш в реквизит по пътя си към повече власт и контрол е...

Европа като отечество: ЕС и понятието за политическото

Време за четене: 8 мин.

За огромна тъга на теоретиците на неолиберализма в международните отношения, повечето от които са все още живи и здрави, само за да станат свидетели на своето опровергаване, а с тях и на неофункционалистите в европейската интеграция, които все още са в етапа на отричането, хората в XXI век си остават политически същества.

Но какво е политическото и какво е неговото значение за Обединена Европа през XXI век?

За целта на този анализ ще приемем обяснението на Карл Шмит: политическото е онази сила, която поражда между човешките групи екзистенциалното различие приятел-враг. Политическата антитеза не е от един и същ порядък заедно с останалите групови антитези като икономическата (конкурент-конкурент), естетическата (красиво-грозно) или религиозната (единоверец-друговерец).

Политическата антитеза е от по-горен, екзистенциален порядък, защото тя съдържа в себе си непосредствената възможност за смъртоносна конфронтация. Затова само суверенните политически субекти могат да обявяват или да водят войни. Всяка икономическа, естетическа или религиозна антитеза, когато бъде доведена до крайна степен, вече се превръща в политическа; тогава престава да се подчинява на специфичната си икономическа, естетическа или религиозна логика и вместо това започва да се подчинява на логиката на политиката.

Политическият приятел може да бъде по-неизгоден икономически, по-грозен или пък друговерен, а политическият враг би могъл дори да бъде потенциално изгоден търговски партньор, естетически красив и религиозно приближен; в политическия конфликт обаче това спира да бъде водещо. 30 В неолибералната теория се приема, че действията на играчите се ръководят от така наречената „сложна взаимосвързаност“, при която икономически, технологични, културни, религиозни и други неполитически фактори предопределят политическите решения, а не се предопределят от тях.

Политическото в неолиберализма е функция от другите фактори, поради което и нараства ролята на недържавните субекти във формирането на международните отношения – корпорации, НПО, технократични институции. Тази доктрина се осъществяваше досега с помощта на транснационални платформи и мрежи, както и модерна трактовка на международното право, която се характеризираше с радикално отдалечаване от принципите на класическото международно право и Вестфалския дуализъм.

Държавите трябваше да се позовават на неолибералните принципи, за да оправдават политическите си решения, както и в най-висша степен да се съобразяват с недържавните играчи.

През последното десетилетие тази доктрина започна да се атакува. Руската окупация на Крим, отстояването на вътрешния суверенитет на правителството в Сирия, китайският търговски меркантилизъм, както и американският отговор на всичко това в лицето на Доналд Тръмп отвориха множество малки пробойни в установения глобален ред и по-точно в неговото доктринално обяснение.

Като се прибавят и мирните действия на редица малки държави като Гърция с нейния референдум за дълга, както и Унгария и Австрия с техните извънредни мерки по отношение на имиграцията, неолиберализмът изглежда заплашен от „смърт чрез хиляда рани“ (death by a thousand cuts). Общото между всички тези явления е, че субектите, които ги провокираха, (1) бяха само държавни политически субекти и (2) те не потърсиха референция към постулатите на неолибералния ред, за да легитимират действията си, а вместо това ги оправдаха само чрез вътрешни, политически, екзистенциални причини. От Вашингтон до Пекин вече се говори за „регионализация“ и „мултиполярност“; неолиберализмът капитулира, при това на сляпо, неизвестно все още пред кого – пред Хънтингтън, Моргентау, Шмит, Фон Клаузевиц или нещо съвсем ново.

В този всеобщ процес на преформатиране има един субект, който не следва тенденцията, ала не поради някаква необикновена устойчивост, а по-скоро парадоксално – вследствие от своята инертност и идеологическо късогледство. Този субект е Европейският съюз. Измежду няколкото различни доктрини на европейската интеграция в следвоенния период една успява почти безспорно да се наложи в теорията и практиката, а именно тази на неофункционализма. Неин баща е Жан Моне и след две поколения на развитие и модификации в момента доминира изучаването на право и политика в европейските университети.

Тя се различава от неолиберализма по това, че е териториално ограничена, но си прилича с него по това, че разглежда обществото „плуралистично“ и залага на недържавните (тоест неполитическите) участници да изиграят решаващата роля, като очаква държавите да ги последват. Без съмнение, нейните очаквания се оправдават в много голяма степен, макар и не без опората на всеобщия неолиберален контекст, в който Европа досега беше потопена. Найджъл Фараж неведнъж е изразявал в ЕП критиката на британските евроскептици, според която зад икономическия съюз стои коварно скрита идеята за политически съюз, която е била всъщност винаги истинската крайна цел на ЕС.

Този анализ обаче е неочаквано далеч от истината.

Фараж не разбира фундаменталните предпоставки на неофункционалната доктрина, които се крият преди всичко в плуралистичното разбиране за обществото; и това е някак странно, дори иронично, при положение че това разбиране има изцяло англосаксонски произход. Неофункционалистите не могат да крият никакъв коварен план за политически съюз, поне не в смисъла, който Фараж влага, защото те въобще не разглеждат политическото като явление от по-висок порядък спрямо икономическото, културното или технологичното.

Доколкото изобщо гледат на него по специален начин, то е по-скоро защото политическото би могло да се окаже пречка, не цел за тях. Според азбуката на неофункционализма, интеграцията в едни икономически сектори трябва да доведе до „разливане“ в други икономически сектори, после в технологични и културни области, а по-нататък всички недържавни субекти трябва естествено и постепенно да заменят своята национална принадлежност в други геополитически орбити и Европа ще се превърне в терен на сблъсък между САЩ, Русия, Китай и Турция.

Управляващият елит на съюза изобщо не се адаптира към новата ситуация. Те намират своите политически противници не извън Европа, а вътре в нея. Когато различават приятели от врагове, те например идентифицират мигрантите като приятели и европейските националисти като врагове. Тази политическа антитеза обаче има смисъл само в стария неолиберален контекст, който не е териториално и културно диференциран както новия. Някой би казал, че те намират външен враг в режима на Владимир Путин, но дори това е измамно. Путин е политически враг за САЩ, защото само между Вашингтон и Москва е възможен въоръжен конфликт. ЕС няма вражда с Путин, защото съюзът и Русия не са субекти от един порядък и не участват в едно и също състезание. Ако европейските държави влязат във война с Русия, те ще го направят в отделно качество, като членки на НАТО, а не в колективно качество като членки на ЕС. В Европа Путин не е политически враг сам по себе си, а плашило, което е част от пропагандно-антагонистичния разказ за истинския политически враг, който е Виктор Орбан.

Брюксел не командва собствена армия, но командва собствен идеологически консенсус, който Орбан непосредствено заплашва.

Съответно в политическата борба с него брюкселци извикват на помощ аргумента на всяка гражданска война – „противникът е агент на чужда сила“. За да стане истински политически субект, адекватен на новата обстановка, Европа трябва да направи поне три неща. Първо, да очертае ясно и еднозначно своите териториално-културни граници. Собствената си политическа идентичност Европа и европейците могат да реализират само през сблъсъка с „другия“, ала в неолибералната универсалистка интерпретация на света няма „други“, всички са едно, всички вървят с различна скорост и уговорки, но в една посока. Очевидно е, че вътрешният мир на съюза изисква

Турция да бъде завинаги оставена вън от тези граници. Приемането на огромната мюсюлманска страна не може вече да стане с никакви уговорки и под никакви условия за либерални реформи. Няма реформа, която да направи Турция европейска, и самата Турция не желае да се опитва да бъде европейска повече. На североизток нещо подобно стана с Русия. След поредния цикъл на неуспешна европеизация в руската история руснаците сами заявиха, че са евразийци, и под ръководството на Владимир Путин се отказаха да търсят повече сближаване с Европа.

Своя цивилизационен избор направи и Великобритания; едновременно народът и елитите на Острова прецениха, че британският commonwealth им е по-близък от Европа, и в някакъв смисъл това никак не е лишено от основание. Може да се каже, че за по-голямо улеснение границите на Европа сами са започнали да се чертаят. Елитите обаче не са в състояние да концептуализират значението на тези събития и в момента не могат да изведат политическа доктрина от тях.

Второ, Европа трябва да намери формула, която да уважава културната автономия на държавите. Новият геополитически порядък е придружен с консервативна контрареволюция в културата, която действа по различен начин и до различна степен в отделните европейски страни, ала общото е едно – културата вече има много по-сериозно значение за политиката. Именно културните антитези днес най-често стават достатъчно екстремни, за да се трансформират в политически разломи; трансхуманизмът и биоетиката в XXI век ще дадат дългосрочен тласък на тази тенденция. Завръщането на консерватизма няма да уеднакви Европа в това отношение, дори ще я направи още по-пъстра. Европейският проект трябва да търси общите знаменатели на европейската култура и да изгражда идентичност около тях, ала в същото време да оценява изконното вътрешно многообразие на Европа. Досегашните опити да се наложат универсални разбирания за имиграцията, секуларизма и семейството ще трябва да бъдат изоставени, за да не се рискува създаване на политически разломи между европейските страни и сближаването им поотделно с външни субекти, които културно им импонират повече.

Трето, но може би най-важно, Европа трябва да има обща армия под някаква форма.

Именно способността на държавата като политически субект да решава въпроси от най-висш екзистенциален порядък като войната, именно върховният авторитет на политическата власт да бъде последна инстанция по въпроса за живота и смъртта, прави тази държава и тази политическа власт суверенни. За да стане пълноценен политически субект, Европа трябва да постави прямо въпроса пред САЩ – или колективно членство в НАТО, или отделяне от Алианса и създаване на собствен. Няма по-подходящо време за това от мандата на Доналд Тръмп, който не без основание разглежда НАТО като тежест за Америка. Тази тежест може и следва да бъде разделена справедливо, но това може да стане само чрез създаването на европейски въоръжени сили. Интересното тук е, че брюкселските елити не са ентусиазирани за най-радикалната форма на интеграция, докато предполагаемите евроскептици в лицето на Виктор Орбан декларират желание за такава стъпка.

Апологетите на либерална Европа често обичат да напомнят: „Европа не може да бъде крепост!“ Този лозунг е изключително популярен, а изразът „крепостта Европа“ е издигнат до нивото на академична терминология. През този XXI век, в който геополитиката и дори самата логика на международните отношения се пренареждат, за противниците на „крепостта Европа“ иронично се очертават две опции, като и двете представляват крепост: или Европа ще се адаптира към новата ситуация и ще стане крепостта, от която се страхуват, т.е. суверенен и консервативен политически субект, който посочва външните си врагове и не ги допуска; или няма да се адаптира и тогава ще остане единствена крепост на споминалия се световен ред, една странна Куба на неолиберализма, която вероятно ще намира себична романтика в своята катастрофа.

 


 

Тази статия е част от “Годишникъ” за 2018 година. Ако не сте получили печатно издание, можете да свалите напълно безплатно пълната дигиталната версия тук

 


 

Споделете чрез

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!