fbpx

НОВО

Турция на шест морета

Както вече е добре известно, в Източното Средиземноморие Турция и Гърция си мерят дължината на плажните кърпи. И двете страни имат аргументи: докато чисто военното предимство е на страната на Анкара, то зад гърба на Атина наднича силна дипломатическа подкрепа....

Генетичната история на българите

Когато стане въпрос за история, особено за нашата, често изниква темата за произхода. Откъде идваме? Колко древен е нашият народ? Въпроси, за които няма точни отговори, а само теории. От кого всъщност сме произлезли ние българите, кои са нашите най-близки роднини? По...

Какво има на политическата сергия у нас?

Българският политически дебат страда от липсата на критично мислене и умение за вникване в нюансите. Разсъждаването в черно-бялата гама не помага за разбиране на реалността, която е сложна така или иначе. А и това е нарочно търсен ефект - емоциите се контролират...

Хората заделят за черни дни. Колко тежка ще е кризата?

Притесненията от политическата турбуленция потискат потреблението и влошават бизнес климата Светът преминава през изключително несигурни времена. Гражданите, бизнесът и държавата търсят отговори на въпросите как и кога ще преодолеем икономическите предизвикателства....

Защо всеки се прави на какъвто не е?

Скараха се премиерът и президентът и „революцията“ пламна Обществото е като организъм, като тяло, което има лява и дясна ръка След като „Великото народно въстание“ не се състоя (все още не разбирам защо го наричат така, при положение че нито е велико, нито е народно,...

Защо сменихте залата?

Потопени сме в символи, те са навсякъде около нас. Ето например новата сграда на Парламента. Защо смениха старата, защо се преместиха? Парламентът между паметника на Цар Освободител, Патриаршеската катедрала, Академията на науките и Университета е символ. Символ на...

Два месеца протести. Как стигнахме дотук?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ", Михаил Кръстев, води предаването "Реакция" по ТВ Европа. Гостуваха му авторът в платформата и журналист Кузман Илиев, проф. Антоанета Христова и Силвия Великова. Вижте пълното...

Урокът по екология, който децата ни няма да получат в училищe

Преди няколко години преживях стреса от първия си личен сблъсък с новото екологично образование в училищата. Беше точно преди подписването на Парижкото споразумение за климата в края на 2015 г. Дъщеря ми, тогава в 4-ти клас, сподели, че „въглеродният диоксид е...

Българското общество е жертва на политическо лицемерие

Гражданите са оставени на сляпо да се ориентират в обстановката Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми и неизвестни Основният въпрос е липсата на междуинституционален и междупартиен диалог Новият есенен политически сезон стартира с повече проблеми...

Обичам Родината, мразя държавата!

Миналата седмица в коментарите под един текст се появи баналното клише: "Обичам Родината, мразя държавата!". И човек не може да не се запита каква, аджеба, е разликата между родина и държава и защо хората са склонни да обичат едното и да мразят другото. И изобщо...

Страсти по Гибсън

Време за четене: 5 мин.

Борислав Гърдев*

С удивителна апостолска смелост Мел Гибсън осъществява един от проектите на живота си – “Страстите Христови”.

С този свой трети режисьорски филм доказва, че е смел професионалист, заел се с реализацията на история, известна на милиони зрители, за която обаче е отговорно подготвен, излагайки дръзко своята версия за последните 12 часа от живота на богочовека Исус Христос и осигурявайки финансиране от 25 млн. долара.

Ситуирайки разказа в рамките между предателството на Юда в Гестиманската градина и възкресението Исусово, Гибсън очертава едрия контур на своята изчистена от излишни подробности страстна графична драма, в която и като сценарист (заедно с Бенедикт Фицджералд), и като постановчик, и като съпродуцент (с Брус Дейви и Стивън Маккиевити) защитава отривисто гледната точка на традиционалиста-католик, акцентиращ най-вече на човешките преживявания и чувства, без излишно задълбаване в библейско-теологичната казуистика.

Неговата позиция обаче присъства отчетливо върху киноплатното.

Той напипва вещо сърцевината на колизията. За него Христос е преди всичко пророк и страдалец, а след това “царят, обещан на евреите”.

Исус е активен правдолюбец (“Аз затова съм роден, за да свидетелствам за истината“) и учител-спасител за последователите си и обикновените люде.

А тъй като с проповедите си се явява опасен конкурент на еврейските първосвещеници (осквернявайки Шабàта), е съвсем логично тъкмо те да го предадат на римския прокуратор Пилат Понтийски и да искат настървено смъртта му.

Режисьорът не се страхува да посочи открито първородното греховно предателство на юдеите, олицетворени от Каяфа.

Нещо повече, в отличие от благата илюстративност на Франко-Дзефирелиевия “Исус от Назарет“ (1977) и левичарската назидателност на “Евангелието по Матея” (1964) на Пазолини, Мел Гибсън набляга именно на агресивното желание на еврейските фарисеи да умъртвят Христос.

Във филма двубоят Пилат-Каяфа е разкрит ефектно и убедително в постъпателен устрем, чийто финал е втората заповед за разпъването на Исус, издадена от Пилат под давлението на тълпата и първосвещениците, които буквално го рекетират.

Логично Христовите мъки са следствие от липсата на авторитети, а самите римляни се оказват неми свидетели на домашна сектантска свада, която така и не успяват да проумеят до край.

Аз (за разлика от центъра “Симон Визентал“) не обвинявам Гибсън в антисемитизъм. По-скоро го поздравявам за неговата безкомпромисна честност при отстояване на историческата правда.

Може би в тази насока той стига до престараване, тъй като Христовите страдания предизвикват потрес и физическа болка у зрителя, но така режисьорът уверено и категорично защитава концепцията си за обвързването на страданието, изкуплението и възкресението на богочовека Исус Христос.

Мел Гибсън обръща еднакво сериозно внимание както на философската плънка на творбата си, така и на нейното художествено пълноценно подплътяване.

Изяснил за себе си следваната доктринална линия, той се старае като постановчик перфекционист да създаде стойностен и екстремно разтърсващ спектакъл.

Прибягвайки до уникалния риск да го озвучи на арамейски, латински и иврит (с английски субтитри), Гибсън не само отдава дължимото на достоверността.

Той знае, че експериментът си струва – особено когато сюжетът е познат и разбираем. Целта му е друга – чрез умело пласираната интензивно-креативна музика на Джон Денби и внушителните, но смразяващо реалистични композиции на Калеб Дешанел, да създаде един по същество ням епос с основни доминанти изображението, музикалното оформление и актьорското лицедействие, хвърлящ смело мост към шедьовъра на Грифит “Нетърпимост” (1916, епизодът “Страданията на Христос”) и към безбройните пана на майсторите живописци (Джото, Мантеня, Пиеро дела Франческа, Роджиер и др.), с които са пълни западните катедрали.

Сценарист-режисьорът упражнява пълнообхватен контрол върху замисъла си.

За него интригата е толкова важна, колкото темпоритъма (времетраенето е само127 минути) и удачното разпределение на ролите.

При кастинга обаче отново се натъкваме на своеобразен, но ефикасен творчески подход.

Гибсън предпочита монодрамата (по американски one man show), експонирана в едротрагедийни краски. Не случайно и филмът му се казва “Страстите Христови”.

Мел Гибсън отделя подобаващо внимание на основните участници в драмата, но преимуществено като фон и необходима добавка на повествованието – и това се отнася както за Петър (Франческо де Вито), Юда (Лука Лионело) и Абенадер (Фабио Сартор), така и за Мария Магдалена (Моника Белучи), Света Богородица (Мая Моргенщерн), Йоан Зеведейски (Христо Живков) и Клаудия Понтийска (Клаудия Герини), за която дори разбираме, че е тайна последователка на Христос.

Цялото си внимание Гибсън съсредоточва върху тримата главни антагонисти – Исус, Каяфа и Пилат, представяйки конфликта между тях като светогледно съперничество за надмощие.

Каяфа държи на традициите и родовите завети. Пилат се стреми да запази 11-годишния мир в непокорната провинция, а Христос дири брод за спасението и усъвършенстването на човешките души.

Неизбежен е катаклизмът в този драматичен възел, след който Йерусалим и светът няма да са същите.

Матия Сбраджа изненадва приятно като лукавия и суетен Каяфа, Христо Шопов (Пилат) подсказва, че притежава потенциала на качествен характерен и поддържащ водещите звезди актьор, със своя физиономия и тема, за когото има място под слънцето на международните суперпродукции, а на Джеймс Кавийзъл само мога да стискам палци за бъдещото му развитие.

Той буквално износва и изстрадва своя Исус Христос на екрана със съдбовна отдаденост, доказвайки, че с него Гибсън е направил единствено верния избор. Оттук насетне името му ще се преплита неотклонно с Христовото, а клопките в кариерата му ще се съпътстват с адмирациите от неговата игра и престижните актьорски номинации. Затова смятам, че ще са му нужни силен характер и воля, за да продължи своето успешно и постъпателно развитие.

Този филм не би бил възможен без Мел Гибсън.

В него той се вгражда без остатък. Залагайки целия си артистичен авторитет и звезден блясък, той добре разбира, че провалът в голяма степен би накърнил по-нататъшната му кариера.

Гибсън обаче пресметливо поема риска, заснемайки силен и стойностен филм и след добре премислената PR-кампания, включваща дори спечелването “за каузата” на папа Йоан Павел Втори, закономерно обира дивидентите за своя крамолен проект.

В случая ни най-малко не го обвинявам в преднамерен комерсиализъм. Мел Гибсън си е заслужил изцяло успеха, след който, надявам се, ще се появят и други алтернативни прочити на саможертвата и страстите Христови.

От liternet.bg

* Борислав Гърдев е завършил ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работи като учител в Елена, преподава история и теория на киното във Великотърновския университет; заема административни длъжности в областта на културата във В. Търново, а от 1997 е журналист на свободна практика. 

Споделете чрез

Следващ