fbpx

НОВО

Коронавирусът и гражданското

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай облаков, както и Петър Кичашки от "Сдружение републикански център", гостуваха в предаването "Денят започва с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бяха мерките, които държавните органи предприеха в...

НПО-тата се използват от хора, които нямат куража да се заявят като политически лица

Главният редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Николай Облаков гостува в предаването "Плюс - минус" по "Нова телевизия". Тема на разговора бяха неправителствените организации у нас и кой ги използва. Вижте пълното...

Вълната от Минеаполис – вандализъм или гражданска пандемия?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Плюс - минус" по Нова телевизия. Тема на разговора бяха размириците в САЩ и техните причини. Вижте пълното видео: Журналистът гостува също в предаванията "Свободна зона с Георги...

Историческата мисия на SpaceX и НАСА

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Светослав Александров гостува в сутрешния блок на БНТ. Тема на разговора бе историческата мисия на НАСА и Space X. Вижте пълното видео:...

За държавата и данъците

В неделното издание на "Имате думата" по Канал 3 гостува журналистът и автор в платформата "Консерваторъ" Михаил Кръстев. Вижте какво сподели той по темата за Държавата и данъците. Вижте пълното видео:...

При нашествието на османците към Балканите и Европа дали не е играл роля един неотчетен фактор?

Редица изследвания свързват успеха на едно общество с нивото на ДОВЕРИЕ между неговите членове. Успехът на сегашните скандинавски общества (преди да ги обхване мултикултурната илюзия), се дължи на умението им да живеят заедно, като си вярват едни други. Това ги прави...

Дефлацията като политически проблем

Основната тема след Covid-19 е свързана с тежките икономически последици. Все по-големи са страховете от идваща сериозна дефлация (спад на потребителските цени), породена от забавената икономическа активност. Макар че всеобщото мнение е, че дефлацията е много...

Китайският пир по време на чума

Докато светът е залисан в това да ограничава пандемията, свързана с Covid-19, както и икономическите последствия от нея, Китай се възползва от възникналите обстоятелства и осъществява геополитическите си цели. Последните не са нови, но т.нар. коронавирус освободи...

Напред, науката е петолъчка или лявата индоктринация в американската академия

В една идеална ситуация, политическите убеждения не би следвало да играят роля в университетите при избор на преподавател или изследовател. Но, в графиката по-долу ситуацията е далеч от идеална - във факултетите по антропология на американските университети, на всеки...

Дълбоко ли е расовото разделение в САЩ?

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Никола Бушняков гостува в предаването "Свободна зона с Георги Коритаров" по "ТВ Европа". Тема на разговора бяха протестите и грабежите в САЩ, както и причините за тях. Вижте пълното видео:...

Изненадващият триумф на контрареволюцията

Време за четене: 5 мин.

„Всички чудовища, родени от революцията, очевидно са работили единствено за каузата на монархията.” – Жозеф дьо Местр

В статията си „Изненадващият триумф на мултикултурализма”, Даниел Смилов ме провокира към размисъл с тезата, че „консервативната революция“ показва, че белите, хетеросексуалните, християните и прочее групи, които все още могат да се нарекат доминиращи или нормативни (макар официалната държавна политика да е насочена в обратната посока), всъщност не разрушват, а по-скоро приемат парадигмата на мултикултурализма, защото се опитват да получат културно признание от държавата, налагайки свои политически кандидати и най-ярък пример в случая е Доналд Тръмп. В този смисъл, те приемат идеята за множествеността на културите и искат институционална подкрепа за своята. На по-високо ниво, тезата на Даниел Смилов може да се прочете така: Не съществува либерално-консервативен сблъсък, а по-скоро консерваторите са идентитарна група, която се сблъсква с другите малцинства в контекста на управляващата либерална рамка. Така да бъде.

В предисловието на своя Tractatus Logico-Philosophicus, Витгенщайн пише така: „Може би тази книга ще бъде разбрана само от някой, който вече е имал мислите изказани в нея или поне сходни мисли”.  Именно затова, след кратък размисъл, установих защо съм бил толкова очарован от тази идея. Тя фигурира в заключението на моята статия Identity Politics: How the Radical Left Ruined Liberal Democracy, която от няколко седмици е в притежание на проф. Евгений Дайнов и чака да бъде публикувана в журнал по повод конференция, в която и тримата участвахме миналата година. Също така най-вероятно присъства във всяка втора статия на Дейвид Френч или Бен Шапиро в National Review, тъй като това все пак е основна теза на десните критици на Тръмп в последната година. Всички те изразяват опасение от факта, че републиканският електорат става все по-консистентен в идентичността си и все по-неконсистентен в идеологията си; или с други думи, че десните възприемат парадигмата на левицата, която разбира демокрацията като състезание между малцинства за получаване на придобивки от държавата.

В този смисъл, аз споделям наблюдението на Даниел Смилов, но изводите му ми се струват твърде пожелателни. Той умело интегрира новите събития в старата обяснителна схема, но пропуска най-важното – че ако е прав, то значи либералната демокрация може би вече не съществува.

За консервативната контрареволюция не е фатален проблем възприемането на identity politics. Всяка контрареволюция досега е възприемала част от идеите и инструментите на революцията, съзнавайки че пълното реконструиране на стария ред е невъзможно. Всички реставрации и опити за реставрация протичат така. Наблюдението на Даниел Смилов има драматично значение не за консерваторите, а за либералната система, защото означава, че Западният свят е преминал точката, отвъд която идеалът на либералната демокрация вече не може да бъде осъществен. А идеалът на либералната демокрация е именно държава, в която културата няма политическо значение; система на управление, в която институциите са независими от културния субстрат на обществото. Типичен революционен идеал, който загива в момента когато революцията победи.

Стабилността на такава система зависи в огромна степен от това „най-голямото малцинство” да не добива съзнание на такова и да не започне да действа организирано по подобие на другите малцинства. И тя може би щеше да продължи да работи по същия начин, ако либералният дискурс не потискаше толкова силно идеологическия дебат. Невъзможността да бъдат признати, а понякога дори и допуснати до разговор идеологическите и разумно конструирани аргументи срещу афърматив екшън, нелегалната имиграция, абортите и някои ЛГБТИ права, дотолкова задуши недоволството, че то можа да изкристализира само като идентитарен бунт. Повечето от аргументите срещу гореизброените политики всъщност дори не бяха реакционни и традиционалистки, а нормални класически либерални и демократични аргументи. Апогеят на потискането на диалога беше управлението на Обама, когато повечето такива въпроси бяха решени със съдебни решения и изпълнителни заповеди – т.е. без никакъв демократичен контрол. Ярък пример за това е DACA, с която Обама даде легален статут на стотици хиляди нелегални имигранти и която беше от компетенцията на конгреса, а не на президента. Друг пример бяха инструкциите на Обама към държавните училища, с които ги принуди да позволят на учениците да посещават тоалетна според пола с който се идентифицират.

На този фон, няма как да намираме днешното време за по-хубаво от „Запада от 50-те години на миналия век, който е бил мрачно и потискащо място”. Западът от 50-те години на миналия век е принадлежал на хората победили нацизма, докато днешният ден принадлежи на хора, които не са победили никого, но затова пък дават осъдителна морална оценка на великите мъже и жени преди тях. Може и да е имало само една национална култура и само два биологични пола, но затова пък е имало повече работещи социални институции – семейство, църква, местни общности – от сега, когато всички обществени отношения се арбитрират от всепоглъщащата държава, защото обществото е прекалено културно фрагментирано, за да намери неинституционален път за решаване на проблемите си. Също така през 50-те много повече деца са се раждали в стабилни семейства с двама родители, докато днес Даниел Смилов безстрастно констатира, че повечето деца се раждат извън брак, сякаш това е нещо модерно и трябва да се приеме, въпреки изобилието от изследвания, които показват, че децата без стабилно семейство имат по-голям риск от психически разстройства и цялостно по-лоши шансове в живота.

Големият ляв завой преобърна либералната демокрация. Първоначалното допускане на identity politics превърна Запада в арена на културна война, а не „консервативната революция”. Зад обвинението на Даниел Смилов, че „искаме война на културите” се крие всъщност недоволство от факта, че не сме се съгласили да я загубим служебно. Както винаги, либералите очакват хората да действат рационално, да вървят по най-малкото съпротивление, по очертаните пътища към прогреса. Когато маршът на историята те е осъдил на забвение, се очаква да отстъпиш, а не да вървиш напреки.

Ала историята е сурова съдница на всички – петдесетте години няма да се върнат никога, но и либералите никога няма да построят своята утопия. Ако ние сме обречени винаги да отстъпваме, то те са обречени никога да не са задоволени от победите си. Защото всяка революция се превръща в свое отрицание. Френската революция ражда републиката, републиката ражда Наполеон и Наполеон убива революцията. Либералната революция роди мултикултурализма, мултикултурализмът роди identity politics и сега identity politics убива либералната революция.

Споделете чрез

Предишен

Следващ