НОВО

Поредният спектакъл “Вот на недоверие”

Ще мине ли поредният вот на недоверие към правителството? Не, не това е правилният въпрос. Правилният въпрос е има ли основание да бъде искан. А още по-правилният е: какво ще стане, ако мине? Очевидно вотът няма да мине, поне според мнението на онези наблюдатели и...

Няколко икономически урока от водната криза в Перник

Няколко базови икономически урока от водната криза в Перник. И системните проблеми и решения. Първо. Държавата и общините НЕ са добри стопани. Защото дори те да изземат юздите на целия стопански живот (ако водоснабдяването или топлината са “публично” благо, то какво...

Завръщането на плановата икономика

В последните години е модерно политици да се самоопределят като “десни”, без да имат абсолютно никаква престава какво означава това, в политически и икономически аспект. Падането на комунистическия строй и преминаването на България от планова към пазарна икономика...

Расизъм тук, расизъм там

Все още има много хора, които отчаяно са се вкопчили в илюзията, че политическата коректност е просто проява на добро възпитание. Световните новини от последните дни предлагат ново остро опровержение на тази трагикомична дефиниция. Фактите от реалността на терен...

Имам 99 ВиК проблема и София не е един от тях

Да създадеш ВиК холдинг, който да управлява всички държавни дружества в сектора под една шапка е същото като да събереш десетки и стотици хазартно зависими хора и да ги обединиш в управата на едно казино. Да предоставиш на този холдинг средства от държавния бюджет в...

Тази мистериозна Зелена сделка

След като екологичното острие на ВМРО (бивше митническо острие на Царя) Ревизоро, спешно прекръстен от народния гений на Язовиро, пое Министерството на околното среда, нашият най-зелен евродепутат Радан Кънев, заливайки междувременно фейсбук с възторг по адрес на...

Нов президент от Демократическата партия може да нанесе непоправими щети на космонавтиката на САЩ

„Ние избираме да отидем на Луната! Ние избираме да отидем на Луната през това десетилетие и да направим други неща. Не защото са лесни, а защото са трудни“ - с тази вдъхновяваща реч, произнесена в Университета Райс в Хюстън през 1962 година, президентът на САЩ Джон...

Войната на колективно (без)отговорните

Криза е. Този път не финансова, а водна. Недостигът на вода в Перник, а и в други населени места, е на път не просто да вземе главата на един министър и дори да го прати на скамейката на обвиняемите, което само по себе си не се вижда често по родните географски...

Пробабилистично либертарианство

Увод Пробабилистичното либертарианство е ново течение в либертарианската философия, за основоположник на което приемаме Насим Талеб. Той доразвива теории на Фридрих Хайек от икономиката (Heyek, 1945) и Джон Мейнард Кейнс (Keynes, 1921) от теория на вероятностите като...

Коминните филтри: решение или разхищение?

През седмицата научихме, че Столична община вече е инсталирала 85 филтъра на комини в квартал Факултета, а още през лятото бе планирана обществена поръчка за почти 8 милиона лева за общо 2000 бройки. Те трябва да спасяват софиянци от замърсяването на...

Изненадващият триумф на контрареволюцията

Време за четене: 5 мин.

„Всички чудовища, родени от революцията, очевидно са работили единствено за каузата на монархията.” – Жозеф дьо Местр

В статията си „Изненадващият триумф на мултикултурализма”, Даниел Смилов ме провокира към размисъл с тезата, че „консервативната революция“ показва, че белите, хетеросексуалните, християните и прочее групи, които все още могат да се нарекат доминиращи или нормативни (макар официалната държавна политика да е насочена в обратната посока), всъщност не разрушват, а по-скоро приемат парадигмата на мултикултурализма, защото се опитват да получат културно признание от държавата, налагайки свои политически кандидати и най-ярък пример в случая е Доналд Тръмп. В този смисъл, те приемат идеята за множествеността на културите и искат институционална подкрепа за своята. На по-високо ниво, тезата на Даниел Смилов може да се прочете така: Не съществува либерално-консервативен сблъсък, а по-скоро консерваторите са идентитарна група, която се сблъсква с другите малцинства в контекста на управляващата либерална рамка. Така да бъде.

В предисловието на своя Tractatus Logico-Philosophicus, Витгенщайн пише така: „Може би тази книга ще бъде разбрана само от някой, който вече е имал мислите изказани в нея или поне сходни мисли”.  Именно затова, след кратък размисъл, установих защо съм бил толкова очарован от тази идея. Тя фигурира в заключението на моята статия Identity Politics: How the Radical Left Ruined Liberal Democracy, която от няколко седмици е в притежание на проф. Евгений Дайнов и чака да бъде публикувана в журнал по повод конференция, в която и тримата участвахме миналата година. Също така най-вероятно присъства във всяка втора статия на Дейвид Френч или Бен Шапиро в National Review, тъй като това все пак е основна теза на десните критици на Тръмп в последната година. Всички те изразяват опасение от факта, че републиканският електорат става все по-консистентен в идентичността си и все по-неконсистентен в идеологията си; или с други думи, че десните възприемат парадигмата на левицата, която разбира демокрацията като състезание между малцинства за получаване на придобивки от държавата.

В този смисъл, аз споделям наблюдението на Даниел Смилов, но изводите му ми се струват твърде пожелателни. Той умело интегрира новите събития в старата обяснителна схема, но пропуска най-важното – че ако е прав, то значи либералната демокрация може би вече не съществува.

За консервативната контрареволюция не е фатален проблем възприемането на identity politics. Всяка контрареволюция досега е възприемала част от идеите и инструментите на революцията, съзнавайки че пълното реконструиране на стария ред е невъзможно. Всички реставрации и опити за реставрация протичат така. Наблюдението на Даниел Смилов има драматично значение не за консерваторите, а за либералната система, защото означава, че Западният свят е преминал точката, отвъд която идеалът на либералната демокрация вече не може да бъде осъществен. А идеалът на либералната демокрация е именно държава, в която културата няма политическо значение; система на управление, в която институциите са независими от културния субстрат на обществото. Типичен революционен идеал, който загива в момента когато революцията победи.

Стабилността на такава система зависи в огромна степен от това „най-голямото малцинство” да не добива съзнание на такова и да не започне да действа организирано по подобие на другите малцинства. И тя може би щеше да продължи да работи по същия начин, ако либералният дискурс не потискаше толкова силно идеологическия дебат. Невъзможността да бъдат признати, а понякога дори и допуснати до разговор идеологическите и разумно конструирани аргументи срещу афърматив екшън, нелегалната имиграция, абортите и някои ЛГБТИ права, дотолкова задуши недоволството, че то можа да изкристализира само като идентитарен бунт. Повечето от аргументите срещу гореизброените политики всъщност дори не бяха реакционни и традиционалистки, а нормални класически либерални и демократични аргументи. Апогеят на потискането на диалога беше управлението на Обама, когато повечето такива въпроси бяха решени със съдебни решения и изпълнителни заповеди – т.е. без никакъв демократичен контрол. Ярък пример за това е DACA, с която Обама даде легален статут на стотици хиляди нелегални имигранти и която беше от компетенцията на конгреса, а не на президента. Друг пример бяха инструкциите на Обама към държавните училища, с които ги принуди да позволят на учениците да посещават тоалетна според пола с който се идентифицират.

На този фон, няма как да намираме днешното време за по-хубаво от „Запада от 50-те години на миналия век, който е бил мрачно и потискащо място”. Западът от 50-те години на миналия век е принадлежал на хората победили нацизма, докато днешният ден принадлежи на хора, които не са победили никого, но затова пък дават осъдителна морална оценка на великите мъже и жени преди тях. Може и да е имало само една национална култура и само два биологични пола, но затова пък е имало повече работещи социални институции – семейство, църква, местни общности – от сега, когато всички обществени отношения се арбитрират от всепоглъщащата държава, защото обществото е прекалено културно фрагментирано, за да намери неинституционален път за решаване на проблемите си. Също така през 50-те много повече деца са се раждали в стабилни семейства с двама родители, докато днес Даниел Смилов безстрастно констатира, че повечето деца се раждат извън брак, сякаш това е нещо модерно и трябва да се приеме, въпреки изобилието от изследвания, които показват, че децата без стабилно семейство имат по-голям риск от психически разстройства и цялостно по-лоши шансове в живота.

Големият ляв завой преобърна либералната демокрация. Първоначалното допускане на identity politics превърна Запада в арена на културна война, а не „консервативната революция”. Зад обвинението на Даниел Смилов, че „искаме война на културите” се крие всъщност недоволство от факта, че не сме се съгласили да я загубим служебно. Както винаги, либералите очакват хората да действат рационално, да вървят по най-малкото съпротивление, по очертаните пътища към прогреса. Когато маршът на историята те е осъдил на забвение, се очаква да отстъпиш, а не да вървиш напреки.

Ала историята е сурова съдница на всички – петдесетте години няма да се върнат никога, но и либералите никога няма да построят своята утопия. Ако ние сме обречени винаги да отстъпваме, то те са обречени никога да не са задоволени от победите си. Защото всяка революция се превръща в свое отрицание. Френската революция ражда републиката, републиката ражда Наполеон и Наполеон убива революцията. Либералната революция роди мултикултурализма, мултикултурализмът роди identity politics и сега identity politics убива либералната революция.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!