НОВО

Не плачете за Шотландия, няма да ходи никъде

Категоричната победа на Консерваторите в Обединеното кралство не остави много възможности за опозицията. Обикновено губещият изборите има различни оправдания или малки успехи – спечелил е неочаквано много, има по-голяма бройка абсолютни гласове, чака вота от чужбина...

Наследството на Източния въпрос

Източният въпрос се появява на политическата сцена след Карловицкия мир от 1699 г., според който Османската империя изгубва голяма част от своите владения в Украйна и днешна Русия. От тази епоха започва бързият упадък на турската държава и се повдига въпросът за...

Победата на Борис Джонсън – антибиотик за пораснали

Мислеха го за идиот. Или поне за клоун, който може да жонглира с кеч-фрази и саундбайтове ("get Brexit done"). Но откакто бе избран за лидер на Консервативната партия и министър-председател на Обединеното кралство, Борис Джонсън направи това, на което малцина вярваха,...

„Либералната“ загуби от Демокрацията

Консервативната партия в Обединеното кралство постигна унищожаваща победа, невиждана от времената на Тачър, а лейбъристите – най-тежкото поражение за последния век. Последните губят и някои от традиционните си крепости. Това не е най-важното. Корбин няма да види...

Британците гласуваха за край на политическата агония

Консерваторите спечелиха тези избори, с голямо мнозинство. Какво означава тази победа?1. Умората от Брекзит си оказва влияние. Хората искат решение и то бързо и незабавно. Мечтаят за край на политическата агония.2. Джонсън е по-силен лидер от Корбин. Безспорно успех...

Срещата на НАТО – зад кулисите на медийния фолклор

Реалната динамика на провелата се в Лондон среща на върха на НАТО има малко общо с публичните престрелки между отделните лидери, на които станахме свидетели. Вървенето по следите на размяната на пейоративни коментари - на американския президент Доналд Тръмп спрямо...

“Зелената философия” на Роджър Скрутън

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" Кристиян Шкварек гостува в предаването "Денят с Георги Любенов" по БНТ. Тема на разговора бе излязлата наскоро на български език книга на сър Роджър Скрутън "Зелената философия". Вижте пълното видео:...

Видео & Снимки: Представяне на Роджър Скрутън – “Зелената Философия”

Представяне на книгата „Зелената философия“ на Роджър Скрутън, организирано от "Сиела Норма" и дясна платформа "Консерваторъ".ВодещБорис СтанимировПанелисти:Д-р Нено Димов – министър на околната среда и водите Д-р Красен Станчевдоц. д-р Антоний ГълъбовБоян...

Най-важните избори – 3 основни проблема на Борис Джонсън

Днес се провеждат най-важните избори в следвоенната история на Великобритания. Ако искат да осъществят Брекзит, британските граждани ще трябва да препотвърдят резултата от референдума на тези парламентарни избори и да излъчат мнозинство, което да приеме сделката на...

Тукидидовият капан, САЩ и Китай

В древността е имало два центъра на мир, спокойствие и цивилизация, съществували едновременно в двата края на стария свят – Pax Romana и Pax Sinica, или Римския мир и Китайския мир. Римската цивилизация днес е родила множество държави и организации,...

Семената на омразата и кълновете на любовта

Време за четене: 33 мин.

От Младен Сърбиновски

 

Любовта цъфти, не се събира и в китка не се връзва, а омразата се сее и жъне. И жътвата никога не се подхвърля, не се досъбира. Семето сме ние. И доказателството. Което сеем, не можем да дожънем… Кълнове сме от нечия любов, но пръкнали сме в запустяла градина от бурена на омразата, расте този корен в нас и ни превзема, щом в себе си и стръкче не оплевяваме. Най-тежкото. Няма по-тежко от това от себе си плевел да изкорениш… Необходимо е всеки ден, във всеки момент в себе си да плевя, стръкче омраза в мен да не остане и щом си помисля, че този отровен корен вече не расте в моята градина и мога да си измия ръцете, тази отровна билка отнякъде все пак ще даде знак с някоя оцеляла жилка на омразата, която все още изравя от  мене по-рано недоизтръгнат неин корен и вече намира почва…

         По-лесно, най-лесно е да чоплиш хванали коричка рани от коленете на детството, осолени от чужди сополи, обикновено от сополите на по-силните и по-големите.

       Така, така някак ми изглежда македонският и по-широко погледнато – балканският обществено-политически климат: на хора, до неузнаваемост обрасли с бурена на омразата, които , отказвайки се да чистят в себе си, отказват да пораснат и вечно чоплейки загноелите корички от раните на коленете си успяват у ония, които ги наблюдават, да предизвикат болно-сладко жертвено съчувствие.

       Такъв някакъв – като едно око отворено, е и тъмният къс съботен следобед в студения 17 декември 2016-а пред сградата на бившата НИП „Нова Македония“ в Скопие. Във високата сграда на едно от главните скопски кръстовища е настанена Държавната избирателна комисия. Смущаващо, вече няколко дни заседанията на комисията директно се излъчват от много национални телевизии за зрителите им.

            Комисията обсъжда горе по етажите прегласуване в една избирателна секция с по-малко от петстотин избиратели с резултати, които не биха могли да оспорят крехката победа от двама депутати на дотогавашната управляваща структура. Но протестират  те, староновите победители. Защо?

         Трафикът на натовареното скопско кръстовище е блокиран от насъбрана няколкохилядна отчаяна разгневеност на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ, към която от импровизирана трибуна се обръщат най-висшите партийни функционери. Избирателната комисия е парламент или протестът пред Държавната избирателна комисия е само повод за изливане на само за тях разбираемата тяхната разгневеност? Немирниците много от бляскавите и намигващо властосластни изразни средства на играчката Македония, с която се забавляваха десет години, са ги унищожили и сега пищят на глас и врещят, че народният подарък в ръцете им не фунционира. Защо? Те все пак са каквито такива победители на каквато такава играчка. Накрая към тях се обръща и председателят на партията Никола Груевски. Доскоро десетилетен македонски премиер, Груевски се ожали на чуждите посолства, че се бъркат във вътрешните работи на държавата и се закани, че няма никога да позволи никаква кантонизация и федерализация на държавата, двуезичност, премахване на идентитета… Защо?

         Опозиционната СДСМ на току-що проведените парламентарни избори се доближи до управляващата ВМРО-ДПМНЕ. И вместо многобройните й партийни кадри да ликуват, че имат възможност с коалиционен партньор да постигнат необходимото парламентарно мнозинство и да формират ново правителство, са страшно ожалени във фейсбук, тук-там някой ще напише по едно изреченийце, че досегашният режим не би посмял и занапред да остане на власт. Защо?

         И партиите на албанците дават сдържани изявления, че първо ще обявят политическа платформа с политически искания, пък след това ще определят с кого ще се коалират. Защо?

        Това са главните три политически крака на македонското политическо триного столче. Триножникът е най-стабилният стол, а само македонският триножник е вечно нестабилен. Защо?

       Неуправляващите организации на следизборните си пресконференции повърхностно изтъкват, че избирателното  тяло на етническите македонци показало консервативност, а албанският електорат проявил достойна за уважение гражданска съвест. Защо? Това голямо и наше вечно ЗАЩО като ченгел ни е хванало, тегне и не ни дава да мръднем. Безбройни питания и питащи, и вместо ясни и разбираеми отговори за потъналия във всякакви проблеми обикновен човек, македонският политически и интелектуален елит мълчи. Тъжното и вечно наше македонско състояние. Македония е сведена до фейсбук статус, трябва да се обади Младен, а той не се обажда, за да оживеят самоумъртвените, а емоциите на македонските граждани се търкалят по улицата…

      Толкова ли сме лицемерни? Да, изгодно е. Това е нашата държавна идеология, нашият стил на живот, нашата втора природа. Македонизмът преди всичко е лицемерие, пък сетне останалото. Живеем в безкрайно несправедливо общество. И това е нормално. Живеем в безкрайно корумпирано общество. И това е нормално.  Живеем в шовинистично разделено общество. И това е нормално. В Македония нормалността плаши. Тук лицемерието е нормалност, държава. Това се темелите на държавата. Опозиционната СДСМ иска да победи, за да върнат Македония в нормалността. Или в провереното тяхно лицемерие, за тях нормалност…

      Разчу се, че двайсететажната сграда на Македонското радио и телевизия се дава на македонската полиция и след месец директорката Стошич почна с нашето изхвърляне от работа…

       Отнякъде му идва, но само незащитеният в безпомощността си се обръща към искреността. Или пък си обръща и другата буза… за двойно унизителен шамар. С нововъзникналата ситуация по случайност съвпадна и изборът на ново синдикално ръководство в най-голямата профсъюзна организация на МТВ. Изведнъж около мен се завъртяха и тези, които с години не щяха и да ме поздравят. Теб ще те сложим председател на синдиката на Общите служби, а сетне и на целия синдикат… Бранех се, казвах им, както винаги съм го правил: знаете в каква държава живеем, ако са решили, нищо не помага… Сложиха ме и, разбира се, за съвсем краткото време почнах да защитавам работещите. Изведнъж чудо – моят избор не се поддържа от Съюза на синдикатите на Македония. Какъв грях съм му сторил на синдиката? Ходех в синдикалната централа, исках да бъда приет като председател и тресящи се мечкоподобни чиновнички винаги имаха оправдания да ме върнат.

        Все пак намерих начин и се срещнах с тогавашния председател на македонските синдикати. С притворени от тютюнев дим очи ме пита: Ти от ванчомихайловистите, ти ли ще ги защитаваш в МТВ? Работещите добре знаят кой съм и нищо не им пречи… Кой дявол ме караше да се хвана и по всякакъв начин да намеря възможност на Държавна сигурност, създадена да унижава и да унищожава своите граждани, да й подам и втората си буза. Нито за пръв път, нито за последен… Прав е Исус в Библията. Не е казал само колко време да обръщаме бузите към злосторника, докато той самият не разбере какво прави.

На улавата и палава УДБА* вероятно не й бяха достатъчни седемдесет години…

       Изпразвайки канцелариите на МТВ, за да се настани на тяхно място МВР, трябваше да преместим работните си бюра в Македонското радио. Привършваше моята първа и последна работа, която съм получил от държвата. Дигне ли ти УДБА мерника, бъде щастлив, ако оцелееш… Знаех какви адски години на оцеляване се задават и не бързах с напускането. След няколко дни, сред последните, помъкнах работната си маса към асансьора и в приземието нямаше нужда да питам накъде да я добутам. Плъзгането на бюрата на напусналите преди мен бе оставило дебели черни дири по зеления балатум. След изминатия тесен коридор към радиото, зад ъгъла, в огромното мазе изведнъж: статична гледка за вечността, белязана от делничността. Двеста, триста, петстотин – колко ли бюра бяха накамарени едни връз други?

————————–

*Македонската Държавна сигурност, част от същата система в някогашна СФРЮгославия – б. пр.

          Уплашен от нищо, изведнъж зяпнах като отворените чекмеджета, които висяха заканително от бюрата разръфани и разпрани, незашити органи от стомасите на бюрокрацията. С разкривени крака или съвсем безкраки и почти всичките със запретнат фурнир от отмъстителното сурнене, техните довчерашни стопани, разделяйки се с тях, са ги нахвърляли както им е скимнало в тази обща мазешка гробница на бюрата; едни срещу други, едни в други, наопаки, по гръб, тъкмо в състоянието и положението на техните ползватели, които доскоро между себе си по-тайно и по-явно очите  си вадеха или се обичаха. Бюра от различни периоди или моди на работенето, властването и издигането; от онези за челници и за ония, които никога не напредват в работата, каквото беше и моето току-що дотътрено, с железни крака, с един ред чекмеджета, без ключалка и без защитна дъска срещу удряне в нозете, до огромни, тежки, сферично закривени бюра с два реда чекмеджета, които ти се струва, че летят заедно със седналия зад него… Нахвърляни едни над други и всичките с дири от немарливото им удряне в кошчетата, докато стигнат до това дередже, казваха повече от всякаква дума за личните премеждия на техните собственици, от които вчера вече се бяха разделили.

       Можеше ли по-метафорична, а реална картина да се появи пред очите ми? Чудно начало за роман… Нямаше тогава модерни мобилни телефони, за да щракна тази самооформена сценична гледка, достойна за първа страница на „Тайм“. Уплашен от нищо, потреперих в застоелия въздух на подземието с мирис на прах и стърготини. Че то май държавата пропада? Или само на мен така ми се струва… и пробягах  няколко крачки на връщане.

        Заблудата държи немощните живи и поднебесната картина на работните бюра остана врязана в паметта ми по-силно от всички по-късни обществени вълнения, улични протести или телевизионни дебати с раздразнената раздвиженост на македонистките актьори, които в невъзможност да спасят или да обновят разбитата система от времето, най-често напомняха речни комари, на които немирни албанчета на плажа са им сложили сламка в задника и са ги пуснали да летят… Като че ли в тях е проникнала баналността на злото, както казва Хана Аренд, и от шовинизма, разтворен в тяхната мрачна глупост, която за миг ги превръща от клеветници в най-долни злосторници, не се срамуваха, защото се издигаха по този начин. Сега джавкат ли, джавкат с идеологията на омразата без спирачки, но ползата е малка, защото съзнателно или несъзнателно себепоставените конски капаци, за да гледат само през шовинистическата мисиркова ключалка на омразата, ги докараха до тази жътва. А това е техният поглед към света. Това са македонистите…

       В средата на юли 2008 г. бе организирана една от промоциите на мегапроекта на културното министерство – 130 тома македонска литература. На оная промоция в Битоля бях и аз. Тържествено ни бяха раздадени по 5 авторски екземпляра, бяхме нагостени в „Епинал“  и в полунощ тръгнахме към Скопие. В правителственото минибусче бяхме 16-17 писатели: Гане Тодоровски, Ташко Георгиевски, Иван Чаповски, Марко Китески, Тодор Чаловски, Миле Неделковски, Раде Силян, Бранко Цветкоски, Веле Смилевски, Трайче Кръстески, Блаже Минески…

         При преприятното връщане на пълна месечина, с изгасените лампи в бусчето, спокойно, от средата и без въведение, както го правят само свои със свои, сякаш само продължаваха отдавна започната разправия на моменти къде съчувствено приятелски, пък след това – нервно кресливо, Ташко Георгиевски и Миле Неделковски по време на целия 3-4-часов път от Битоля до Скопие я разчопляха нашата обща, болна и (не)приятна тема – българската идея.

         Шофьорът, учтиво тих шишко, същински Васил Тупурковски* отпреди 25 години, от това, което чуваше, не знам как не ни прекатури в някой хендек… Не знам дали не са почнали още преди това на масата, но възрастните писатели, връстници и приятели, в аргументите, в основното бяха съгласни. Да, нашите предци са се чувствали македонски българи, да, дядо ми е бил екзархийски, български учител в моето Кронцелево, но аз сега съм македонец, отвръщаше му тихият Ташко на по-избухливия Миле. Но на въпроса защо не кажем това на народа, защо го лъжем, чии държавни интереси защитаваме, защо първите томове от изданието ги фалшифицираме, нямаше отговор от двамата разговарящи, нито пък някой от нас отвори уста за три часа и половина. Не вярвам да бе провокация, но само за невежите, в случая вероятно само за шофьора, и сега за читателите, чутото е шокиращо. Такъв е и целият ни народ, обкръжен от свои нешколувани лицемери. Върховната удбашка заповед  е да преведем народа през вода жаден  и ако и да чуе нещо, да се притеснява от това, което е нормално за историята.

       През такива разхвърляни парливи проблеми, които се разискват от всеки, който е взел да напише и една страница текст за нашето дезориентирано всекидневие и които сега като омагьосана непреодолимост ни разпарчосват държавата,  с десетилетия и десетилетия се извършваше и се извършва суровата македонистка хайка срещу инакомислещите от всякакъв вид.

      На такова позорно гадене сигурно е наподобявала атмосферата, когато преди трийсетина години пострада актьорът Ристо Шишков. Или случаят с Йован Котески, Живко Чинго, с така наречените либерали… За безбройните по-стари случаи от 50-те години на миналия век, от монтираните съдебни процеси на лекарите до случая с Венко Марковски и да не отваряме дума… Ако само можеха да говорят масите в кафенето на вече покойния Доле в Дружеството на писателите…

—————————

*Вицепремиер на Република Македония през 1999 г., с характерна външност и с мустаци – б. пр.

       Липсата и на грам възможност за диалог унищожи Югославия. Когато Европейският съюз през 70-те години на миналия век кани Югославия за пълноправно членство без никакви условия, кой е можел да внуши на Тито, че това е полезно за всички, че това ще е само нова успешна и по-висока степен в развитието на държавата…

       Силите, които най-много рушаха Югославия, а които сега леят крокодилски сълзи по нея, дори и по младежките текстове от края на 80-те години за Европа в днешни дни всички открихме как срещу словенския вестник „Младина“ с невиждани издевателства вървеше партийно и медийно бербатосване. За тяхно щастие, а за наше южняшко шовинистично нещастие, словенското общество имаше капацитет да ги защити. Остави ли се идеологията да дисциплинира мисленето на писател, новинар, философ, да знаете, че това е най-добър знак за държавата, че брои дните до изчезването си.

        Не мразех Югославия. Нямам симпатия към онези, пък и към Тито, които нейните животодайни разнородности ги злоупотребяваха за непотребни, вечни сектантства. Между онези, които трябва да жалят за Югославия, сигурно съм и аз. Моите романи и текстове  в това пространство сами щяха да си намерят югославски издатели, критици и читатели. По време на най-големите тукашни хайки срещу мен есето ми „Балканска кошница копнеж“ преведе и публикува не друг, а белградското списание „Речи“ на проджинджичевската* компания Б92. Просто са искали да се информират за македонската буря в чаша вода. Благодаря  им. Моите текстове са моите горнила и този текст и днес в интернет ме защитава или  ме унищожава, показвайки какво всъщност съм предлагал преди 20 години.

         Независима Македония нищо не научи от югославските преживелици и македонската крехкост може да съществува само ако е демократична. Защото тя е преди всичко идея. Чудо е високоизтънчената гражданска идея на коленичилите (тогава) македонски българи, която не пропагандира отмъщение. Която ни умива лицето и вкъщи, и в сегашната незавимост пред Европа. Тогава защо тукашните албански интелектуалци винаги са по-убедителни на всички дебати от македонските интелектуалци? Просто не можеш да застъпваш най-груб антимакедонски македонизъм и да бъдеш умен. Незащитим е. Македонизмът е възможен само с полицейски бастун и диктатура. Македонизмът е капитулантство, мълчане, нечиста съвест, корумпираност от всякакъв вид…

——————————

*  Зоран Джинджич, сръбски политик, един от основателите на Демократичната партия. Министър-председател на Република Сърбия от от 2001 г. до 12 март 2003 г., когато е убит – б. р.

     Дали искаме и сме способни да видим цялата негова поява? Това огромно ЗАЩО, което виси над главите ни? Какво браним  ние? Дали искаме да излезем от тая каша, в която сме въвлечени от македонизма? И в независима Македония, пък и да изчезне, за нас най-важно е да остане консервирано югославянството без Югославия през антибългарския македонизъм. Затова ли не щем независима Македония? Да имаш договор между Тодор Александров и Хасан Прищина, в който самият водач на албанското движение подписва (освен за Дебър, за който спорят), че всички днешни места и градове са македонски територии, значи да не искаш македонската независимост. Как и защо я приехме като независимост отнемайкъде? Това ли е причичината да се изприщват от самото споменаване на името ВМРО анахроничните сърбомани „левичари и десничари“?

           Македонизмът стовари цялата безскрупулна история на безчестието върху своя народ и пак не успя. Можем само да си представим мащабния ужас на и днес неспрялото систематично чистене с всички средства и методи с целите семейства на всички по-свободомислещи проявени, които нещо са значили и значат  в тази среда, за да се създадат след това нови интелектуални  сили, поддръжници на самостоятелното съществуване. Как да им обясниш на нашите избрани македонистки тъпаци, че и за тях лично ще е по-малко бламирането, ако изобщо нищо не бранят и от никого не ни защитават. Искаш ли нагледно да се упражняваш в отвращаване, гледай вечерните тв дебати на македонски интелектуалци с албански интелектуалци по нашите телевизии. Едните мразят себе си, другите не дават и косъм да падне и от онова, което невинаги им прави чест…

       Югославия от всички страни вече се разнищваше и 2 години преди нейния разпад, през 1987-а, в приложението „Лик“ на „Нова Македония“ академик Гане Тодоровски в негово интервю заяви, че е време на народа да му се каже, че сръбският език трябва да се въведе като втори служебен в Република Македония. Интервюто му предизвика лавина от реакции. Противопостави му се поетът-голооточанец*, днес вече покойник, Душко Наневски, към него се присъединиха още много известни личности, повечето бяха против, малцина застанаха зад идеята на Тодоровски. Този, който иска детайлно да проследи цялата тази полемика – отпечатана е и в отделна книга. Като журналист в научно-популярната програма на МТВ тогава направих предаване с повечето от включилите се и невключилите се в тая полемика и най-много ме учуди,

————————-

*Голи оток (от хърватски Голи остров),  в северната част на Адриатическо море  Става известен с изградения на него концентрационен лагер по времето на Тито. Огромна част от лагеристите са македонски българи и такива от Западните покрайнини – б. р.

че сред малкото, които поддържаха идеята на академика, беше и Блаже Ристовски*. В същата тази 1987 година Събранието на Социалистическа република Македония прие закон, с който на народните представители албанци им се забранява да говорят от парламентарната трибуна на своя език…

        Ако някой през последните трийсетина години безкрайно дразнеше гражданите с македонистки терор за невъзможното идеологическо помирение на мъртвите и гражданско сплотяване на живите, това бе тъкмо академик Ристовски. Всемогъщият „фолклорист“ и „протагонист“ особено провокираше македонските албанци с все нови и нови предложения за учене на македонски език в училище  не от пети – от трети клас, не от трети – от първи, не от предучилищна възраст – от детската градина, не в дневниците – само в служебните книги, не в служебните книги – само в официалните документи… Албанците с векове никой не ги принуждаваше да учат македонски наречия и знаеха да се разберат със своите съседи, сега македонистките душегрижници отвратиха македонските албанци и от чаршийския македонски и не искат да го говорят, винаги с дебели оправдания, че държавата ги малтретирала…

        Какви бяха тези идеологическо-партийни органи и висши функционери на Комунистическата партия на Югославия, които направиха списъци с албански лични имена, забранени да се дават на новородените албанчета? Лиродона? По нашенски Слободанка… Много хубаво е сега пак да се появят тези листове със забранени албански имена. Освен че Душан Ковачевич** би написал още една весело-трагична комедия, с такива ходове сигурно биха се поосвежили междунационалните отношения.

     Четях преведената на македонски преди двайсетина години книга за ветмохими (за самоотричането) на косовския албанец Адем Демачи и се чудех. Дело без дело, невъзможно за сравняване и със средни книжовни трудове на албански език, но с биография на автора, достойна за нобелист-дисидент, писана му от УДБА цели 28 години. За 48 г. съществуване на Титова Югославия – 28 г. политически затворник.  След Нелсън Мандела – най-дълъг затворнически престой в света по политически причини.

——————————

*Историк, филолог и фолклорист от Република Македония, академик на Македонската академия на науките и изкуствата – б. р.

**Сръбски драматург и режисьор, известен със своите театрални пиеси и сценарии за филми. Познат с написаните от него сценарии за филмите „Ъндърграунд“ (режисьор Емир Кустурица, филмът печели „Златна палма“ на кинофестивала в Кан) и „Кой пее там“.

        Дотолкова ли омразата им бе заслепила съвестта, в задника ли му беше мозъкът на югославското партийно ръководство? Унищожавайки му живота заради застъпването на кой знае колко обмислената от него идея „Косово – република“, идеологическият фанатизъм на партията показва, че не е бил по-далече от неговата по младежки мисловна закостенялост и вадейки пищов на всяка муха, вместо да махне с ръка, еднопартийността се надпреварваше и ликуваше с показната суровост на всяко застанало на нейния път нещо, с което само се подхранваше всяко и всякакво недоволство. И широко, както в случая, отваряше портите не само за република,  а за държава Косово.

       Вечната и без отговор безкрайна човешка приказка: отношението на държавата към гражданите… Петнайсетина години преди известния вевчански случай*, но останал в пълно медийно затъмнение, град Гостивар реши още веднъж да вземе вода от извора на Вардар. Най-спонтанно неколцина врутовчани – и македонци, и албанци, отидоха в гостиварската община да обяснят на властите, че на 300 метра от извора, оттатък църквата, има още един голям извор – Шапатинец, очевидно разклонение на нашата прочута река, нека него вземат за експлоатация, да не разбутват още веднъж прочутия извор… Както би се назовало с езика на днешните неправителствени организации – гражданско самосъзнание, инициатива и междунационално самоорганизиране за пример… Но кой да им обясни на разпалените общинари откъде повторно да вземат вода за града, който се разширява и който „се дави“ във вода от всяка шарпланинска височина над него? На инат на надигналите се селяни пак ще вземат вода от извора на Вардар, макар екскурзиантите и посетителите вече да не видят и капка от извора-македонски символ! Настана период на народен ропот, моите по-възрастни врутовчани изядоха по някоя полицейска палка, но не се предаваха. Ходиха няколко пъти и до „Цека“ в Скопие, приел ги Папеш, приел ги някакъв полковник, приел ги някой с глава между ушите, потърсиха за съдействие и старата селска познайничка, нелегалната, която цяла зима крили по време на национално-освободителната борба във вруточките къщи, Веселинка Малинска, но се върнаха потиснати. „Всички са същите лайна“… Избучаха ликуващо булдозерите на Главардар, за да покажат на дръзките селяни кои са по-високите национални интереси и повече от половината извор го каптираха за гостиварските чешми и за индустриална вода на предприятията, които произвеждат само загуби. За да се разбие единството на селото, мнозина сетне шепнеха, че ги разделят междунационално…

        „Ей, как ме спаси, бе Младене, в дежурствата от голяма беля“ – ми казва неотдавна, докато пием кафе, приятелят ми Веап, най-старият от тримата братя, собственици на прочутото кафене с риби на извора на Вардар.

—————————-

*Двойното убийство през 2014 г. – б. р.        

        „Май не се сещам“ – отвръщам му.

        „Абе как не се сещаш? През 80-те, когато ни караха по списък да пазим да не напише някой антидържавни лозунги?“

         „Това го знам, ама че съм те спасил – не си спомням“.

        „Ние, двама, по един албанец и един македонец, бяхме от 10 до 12 вечерта… Ти си излязъл, потърсил си ме, видя ме, когато слязох от автобуса, казваш ми: Хайде, двамата сме на дежурство тия 2 часа, аз взех да псувам, няма да дежуря, аз ли ще ги увардя, ако искат да напишат? Ти ми казваш: Ей, Веап, хайде, ще си приказваме 2 часа из селото, виждаш, че това е будала държава, защо да пострадаш за няма нищо? Защо някой да те издаде? Знаем се кои сме, грамотният търси грамотен от всяка националност, крадецът търси крадец, курвата – курва, честният честен, стопанинът търси стопанин“. И съм взел да му изброявам албанско-македонски примери за такива „занаятчийски“ дружби от нашия край, чиито имена, разбира се, няма да ги споменавам. „Изведнъж някак си ме успокои и изкарахме дежурството. Често разказвам за това на хората“.

        „Едно и две ли бяха, не, наистина не се сещам за случилото се, и аз понякога мога да бъда умен. Да, по-рано знаех да съм умен, сега нещо на старост се избайкуших“, казвам му през смях и наместо да ме облее вълна на задоволство от мисълта за неслучилото се, ето – да не бях го срещнал, на някоя по селски разлаяна уста не е дошъл да рече, но ме полазват тръпки като от ветреца край Главардар, когато ги разтърсва седналите на столовете.

        Не само осезаемите и имагинерните, въобразените от нас и в нас страхове със същата, ако не и с по-голяма сила ни натоварват и притискат в бездната Македония без край и без изход от мисълта колко малка небрежност може на човек тук трайно да му навреди. Колцина са тези, спрямо които с нищо не сме сгрешили, а които мълчаливо нещо потайно помнят за нас? Така устроеното, щастливо мечтано общество, което ще ни освободи от вътрешните страхове във всеки един момент да не сме потенциален обект за изживяване на садистичните, всякога ненаказани мътни замисли, вътрешно ще ни освободи да почувстваме и да кажем, че сме поданици на гражданска, европейска държава.

      Двамата вече заподозрени приятели и съселяни с еднаква съдба, този път със запаметена обща успешна постъпка, сръбнаха от кафето.

      Меджид, по-малкият брат на Веап, по време на военния конфликт през 2001 г. проявил към брат ми Мирче човещина, която не се забравя. „Ако се чувстваш несигурно – с цялото си семейство при мене. Както ще карам аз, така и ти“…

         Стрехите на родните ни къщи във Вруток се допират с тази на Михайло, първия ни съсед.  Дошъл от Сърбия по време на строежа на хидроцентралата, ожени се за врутовчанката Бранка Янеска, с която имат две деца – Драгутин и Томислав, мои връстници и другари от първия ни ден на тоя свят. Чичо Михайло беше буквално със златни ръце и няма македонска и албанска къща – и вруточка, и от околните села, в която нещо да не е измайсторил. Днешните вруточки и речански автомобили и трактори не знам как могат да се движат без неговите ремонти. А за най-бързите ски на Дракче и Томче само аз мога да потвърдя как от пързалката често финиширах във Вардар.

       Чичо Михайло и леля Бранка от няколко години не са между нас и тяхната къща се отваря от време на време. Дракче днес е бизнесмен в Канада, Томче е на работа в Швейцария и когато имат възможност – идват си. Може би си въобразявам, но имам чувството, че идват малко и заради мен. Нито по-рано, нито при сегашните ни срещи съм ги питал какви се чувстват по националност, нито пък те са ме питали, освен да рекат, че се гордеят с мен и с моите книги, които купуват и четат. За тях съм най-важното, само техният другар Младен, и за тях двамата, ако са сърби, и аз съм сърбин – само да другаруваме, нека дохождат…

       Тукашната опасна обществено-интелектуална гротеска като таен антинароден заговор се провежда последователно и систематично, колкото се може по-тихо, и трябва добре да се запитаме дали са прави чуждите наблюдатели или дипломати, когато често казват, че сме с недостатъчен държавнически капацитет.

        Не са прецизни само за кого се отнася това – за народа или за неговия елит? На нас само календарите от миналото, дните отпреди години, ни показват колко е важно една среда да има свободомислещ интелектуален елит. Македония вместо интелектуалци хуманисти има лъжльовци и фалшификатори, за които македонизмът означава гражданство и обратно, и чрез него все още извършват диверсията към държавата, защото македонизмът е класическа диверсия. За нашите македонисти като предани, като адепти на лъжата, за разпространението на тяхната като наша колективна истина за вътрешна употреба е важно дълготрайните исторически обществени движения, с които се стига до крайната цел, до държавността, да ги познават колкото се може по-малко хора.

        Ние постоянно творим митове, разпространяваме легенди за избраните недосегаеми от УДБА и когато започна македонското самостоятелно съществуване и плуралистичният живот, срамежливо, но взе да се говори и по теми, които се шепнеха само на маса. А тогава, все пак, все още имаше много живи свидетели за всички деяния на държавата след Втората световна война. Една от тези теми беше за скандалния следвоенен съдебен процес между езиковедите Георги Киселинов и Блаже Конески. Недолюбваният от властта Киселинов съдел любимеца на новата власт Конески, че е преписал неговата „Граматика на македонския литературен език“. Киселинов изгубил делото, бил осъден, а с тогава фамозния Закон за гражданска чест било забранено неговото име да се споменава в обществото.

       Убеден от личен опит, че за избраните в Македония всичко, което лети, се яде, в повратната 1991 година професор Георги Марианович поискал това съдебно досие, разбира се, без проблем го получил, юридически го разгледал, бил фрапиран от цялостната криминална съдебна процедура и присъда, написал книга и изведнъж имахме в ръцете си червено книжле, пълно с факсимилета  от съдебния процес, с правни тълкувания и куп сочни епитети за академика-присвоител от Небрегово. Граматиката на Киселинов, главният аргумент на този достоен за окайване наш учен, който никога няма да бъде реабилитиран, през същата тази неохранявана удбашка година излезе като самостоятелна книга.

       Този очевиден интелектуално и юридически честен ход, а македонистки пропуск заради незнание, набързо се потули като да не се е случил, никой не го споменава, а тайните сили се разбързаха на филологическия факултет в Скопие да му прилепят добавка – „Блаже Конески“.

      В самостоятелността уж тръгнахме добре, хвалехме се, че заедно със Словения водим в реформите за членство в НАТО и ЕС. И изведнъж забихме очи в земята – проблем, от който като да няма спасение. И…  спасението ни са албанците.

       Мнозина в последно време споменават и се позовават на „Травнишка хроника“*.  Хубаво. Неколцината уседнали травнишки първенци, които започват разказа с новините за силните турски реформатори и европейските дипломати, които искат, всеки по свой начин, да осигурят ред и законност в Босна, доволни завършват с извода, че само в Босна всичко си остава по старому и няма сили, които да я реформират. Нашите македонисти са тъкмо тези избрани травничани. Груевски управляваше и вечно търсеше абсолютно мнозинство, за да може нищо да не помръдне в Македония.

      Нима само Босна или само скачените съдове Босна, Косово и Македония са вечното поле с вятърни мелници за местните донкихотовци? Кой й е виновен на Босна, че си няма албанци? Албанците с десетилетия са ни теглителната сила, влекачите на Македония. Защо им се гневим постоянно, че сочат към болшевишкия македонизъм, който не иска и милиметър да мръдне и се транформира в граждански македонизъм? От албанците узнаваме нашето скрито минало, те бутат държавата ни към Европа и размърдват от самите нас задръстената ситуация. Заев не е опасен, ако управлява с Македония, опасността е, ако позволи нейното раздвижване…

 ——————————

*Роман на Нобеловия лауреат Иво Андрич – б. р.

        Гражданска държава с болшевишки македонизъм? Да не може нищо да се преразгледа и преоцени. Дървено желязо. Като невъзпитан зрител от публиката в тия първи години от независимостта подхвърлях в текстовете си, че това наше желание за вътрешна употреба не ще го приемат нито нашите съграждани от други националности, нито съседните държави, нито пък някой в Европа. Такова е и историческото, и сегашното международно гледище за Македония и това е причината защо заседнахме и потъваме. Македонизмът като фанатизъм на собствения си идиотизъм е в състояние да закрие държавата, само той да съществува. Всичките тези над 25 години независимост ние не защитаваме държавата, всички икономически и интелектуални ресурси бяха и са хвърлени в защита на македонизма… И днес имаме македонизъм без държава. Европа няма проблем с Първия Илинден, с Гоце, Даме, Александров, Миладиновци… Има проблем с Втория Илинден, с учението на Новакович, на Мисирков, на Конески, с възгледите на АСНОМска Македония и с всички нас, следвоенните македонистки възпитани поколения…

       Македонизмът е остро противопоставен на европейските гледища за и в Македония. Това, което е несъмнена ценност от Македония за Европа, са Кирил и Методий, Климент, Наум, богомилите, ВМОРО, Гоце, Даме, Александров, Миладиновци, Пърличев… Третата, помиряваща възможност, за тяхното помиряване, за което всякога и всякъде моя скромност се е застъпвала, няма и няма как да я има. За македонизма цялото наше минало е българско бреме, което безпардонно трябва да се отсече, да се фалшифицира и по всякакъв начин да се очерни, без да се държи сметка, че с това и този наш определен принос, дял от богатия европейски идентитет, сега сами го оскверняваме.

       Спомням си много добре за една пресконференция отпреди двайсетина години на този същия Матю Нимиц, който с десетилетия идва като посредник на ООН в Скопие за решаване на спора с името. Дипломатично  избягвайки да спомене думите Македония, македонци или македонски и наричайки ни с „тази държава“ и „този народ“, нашите снайперистки нападателни журналисти му се нахвърлиха да каже открито коя е тази държава и този народ, сред които той се намира сега. И както умеят само най-опитните дипломати, без да му трепне и мускул на лицето, се обърна към нашия новинарски полусвят и спокойно им отговори: „Намирам се в Република Македония и тази държава е на македонските граждани“ и без питане продължи: „А Албания е държава на албанския народ, Сърбия е държава на сръбския народ, България е държава на българския народ и Гърция е държава на гръцкия народ“.

        Слушам затворен в дома си това становище за вътрешна употреба, изказано на наш, вътрешен терен, за което, вместо дебати, никой няма даже да гъкне защо така говори медиаторът на ООН, и в тези времена на най-големи нападки срещу мен си казвам: Не ти трябваше да се впускаш във всичко това, Младене, нека всичко завърши както си ще, само не се плаши, най-важното е, че не си дрънкал глупости.

       Нито една система не израства от нищото, характеристиките на една държава ги определят нейните вътрешни потребности  и не е под въпрос само нехуманното, шовинистично  отношение към различните и инакомислещите. Покрай интелектуалното македонистко симулиране  в Македония е проблем и класическото непознаване на нашата държава. Искат да я управляват, управляват я, използват облагите на властта, а не познават природата на тази държава…

       Случаят с един друг професор, юрист, Любомир Фръчковски е мое лично преживяване и само написано изглежда необичайно. Баналността на всекидневието, което ни крои животът, не говори на висок глас. Навсякъде и открай време от всички министерства най-тихо и най-делово е в Министерството на вътрешните работи и не е нужна особено писателско въображение за тъповато спокойните полицейските разговори и необосновано подписаните или устните техни решения. И биологът повече се вълнува, щом прободе с карфица буболечка и я постави в инсектариума, от полицейски чиновник, когато слага някого в картонче или го включва към машината за подслушване.

        Ще се разминеш случайно в Търговския с Верушески и разтъпялата селска важнотия, подчертана във външността с най-скъпото – върви зинал шефът на тайната полиция със заканително ситнене и нарочно не сваля поглед от мен, не внимавайки, че върви срещу един от стълбовете.

        Тогава, по време на министерстването на Любомир Фръчковски с полицията, бяха отворени полицейските ни досиета… Както и Марианович, нека и да са професори, не знаят как стоят нещата в Македония.Съдя за това от неговите понеделнични колонки, които четох в „Дневник“. Интересен и провокативен, по полицейски несъмняващ се, не гледа никога темата, която пропуска, и от прозрението, че е сгрешил, с най-голяма страст прави пресмятане с онзи, чрез когото е видял, че е грешал.

        Невъзможно е седмично забързан да си и най-точен и креактивен за всяка тема и най-лесно е да нападне коментарът и коментаторът. Но тогава си в опасност да се превърнеш в цел на оркестрирани удбашки нападки, в които ти искат кръвта. „Нова Македония“ и „Пулс“ показаха, че е възможна македонистка хайкаджийска демокрация и прегрупираните останки от „Утрински весник“ и „Слободен печат“ и днес жалят за медийно свободните  90 години на миналия век.

       Фръчко на всички журналисти дава номера на мобилния си, лесно го намерих и му се обадих. Жертвата на палача… Няма да разказвам  подробно дали се изненада, когато чу името ми и че му звъня за неговата колонка за македонските писатели. Е, драго ми е, че си я прочел, казва ми, но в какво е проблемът? Проблемът е, че не познаваш това, за което пишеш. Аз ли не го знам? Не, не го знаеш и плюс това не обръщаш внимание. Ще се срещнем и ще видиш…

      И се срещнахме. След по-малко от година на кръстовището пред бившата „Нова Македония“. Вадейки десет денара да купя от уличния продавач утрешния „Дневник“, някой зад мен ми казва: Не плащай, ще те черпя вестник. Обръщам се – Фръчко в каубойски високи ботуши и шапка. Чакай, щом ме четеш, аз плащам. Подава ми вестник, обърнахме се и изведнъж ми казва: Добре, хайде,къде е проблемът, как се откри ти в колонката, за която ми се обади?

      Аз ли трябва да му кажа какъв е проблемът? Има една книга от самия Бердяев* за неговото изслушване лично от Дзержински, след което, вместо да бъде затворен, с разпита откупува от разпитващия свободата си, получава си паспорта и заминава за Париж. Освен че сме ограничени за силата на мощните мисли и съдбини на големите страдалци, те ни изглеждат далечни и с придобитата болка, която не ги наранява и нея да я включат в книгата си.

      Проблемът с македонската литература, казвам му, не е с това, което го няма в нея, а в много малкото, което има в нея, тя е срамно празна, нечувствителността на македонската литература е, че тя като тясно скроена литература бяга от себе си, от литературата като проблем  става литература без четиво, проблематично незначителна.

      И затова, че е съзнателно незначителна, е опасна, вие цели десетилетия тази нейна незначителност като обществена опасност я награждавате и форсирате и сега плачеш защо писателите мълчат. Те са дебело заплатени да бъдат такива, тези, които не мълчат, между другите и ти ги премълчаваше и какво значение има, че не съм се открил в коментара, когато съм двойно наранен… В такава колонка само двама без трима могат да се открият, и те по извънлитературни причини – колко получил този, колко взел онзи… В Македония не можеш да намериш достойна литература, няма я, тук писането е разтягане на локуми, забранено е да се пише пълнокръвно. Нашите писатели са създадени да прогонват читателите, а аз с моите книги ги връщам. Прости, но е така.

          „Така е, наистина много те хвалят“, казва ми приятелски или така ми се струва. Изглежда по човешки състарен в сърдечността си, което ме учудва. Пред кое огледало тогава упражняват македонистката отвратителна арогантност, когато се появяват пред медиите?

            „Хайде, изпрати ме до вкъщи, пък ще се говорим“. И тръгнахме по „Воднянска“.

—————————

*Николай Бердяев е руски философ и публицист. Една от водещите фигури на движението, сложило начало на т. нар. руски философско-религиозен ренесанс – б.р.

            „Абе, такава е нашата работа, знаеш, нямаме в много области хора, които ще ни дават пълнокръвни неща. Не виждаш ли – нямаме нито един историк за убежище, което да ни опази…“

            „Сякаш  гръм ме удари, затова ти се обадих, ти казваш същото. Самичък ме насочи към важното. Виж, много нещо не сме прочели и няма да прочетем, ама кажи ми искрено, моля те, чел ли си „За македонските работи“? Ама искрено…“

            Фръчко замълча задълго и не рече нищо. Добре, казвам му, ще ти дам подчертания от мен мой екземпляр. Може, казва. Следващия вторник в „Александър палас“ има дискусия за политически изследвания в 12 на обяд, подготви се и ела. Аз те каня…

            Следващия вторник преди началото на форума дадох на Фръчко „За македонските работи“ и моя роман „Шашма“. Месец-месец и половина по-късно бе извършено полицейското нахлуване в телевизия А1. И открито, дали го заслужаваха точно от мен, ги подкрепих в техния ефир…

           Да живееш и да размишляваш според някакви критерии за хора, които са били много важни за вас, е да помислиш за тях при своите постъпки – че този гаден човек дори и да не те познава лично, ще се намръщи или ще те одобри с най-изконната за човека топлина или упрек като взривност от своята среда, която го уравновесява. За която човек с въздишка се сеща. За обикновените хора това е някой стопанин за пример, а при по-образованите това са най-често по-известните техни професори.

           Съвсем уединен настрана и без нищо да сториш, отдавна, отдавна няма личности, които и да не се показват пред теб, не се срамуваш от (не)стореното. А без това няма държава. Нашият македонизъм  изфабрикува свои развратници, които ни продаваше за икони, и сега, когато всичко това се разпада и всичко е наяве, самозваните автори, човешки коруби, седят настрана и мълчат пред поддържания от тях  триумф на нищожността, който тях първи ги гълта. И тогава ще се появи (ако го видиш), някой още нещо, когато никой не го кара за това, да извади пред всички. А това още нещо е още нещо от себе си. Ако го има.

        Не ми е бил професор Денко Малески и не съм имал някакво особено отношение към него. По подобен начин, което ми бе отпосле приятно, с години като студент и след това съм чел изключителни текстове от икономиката и философията на втора страница на белградските „Книжевне новине“ от някой си Владимир Глигоров. Без самолюбиво парадиране, присъщо на интелектуалците, та той (мислех, че е някой от Войводина) бе най-добър от всички югославски автори, които публикуваха във вестника. Много по-късно узнах, че е син на Киро Глигоров и когато започнаха при борбата за независимост кампания да върнат Глигоров в Македония, в някои от тогавашните си текстове бях написал не Киро, синът му Владимир нека да дойде.

         От Денко Малески може би отдавна съм чел някой негов текст в „Погледи“, но толкова. Сякаш да се е пазил за тези времена. Когато всичките мълчат, да има какво да прочетем. Красотата на неговите коментари е поглъщането като говорене, не яснотата на казаното като мъдрост, която се извисява над шлифованата фраза. Напомня за добър шофьор, който все пак се е наел да управлява препълнен автобус побъркани, откачалки и мнозина заплатени да играят луди, които при шофирането му дърпат волана, а той вразумително говори и съветва: Само не го чупете, само още един завой, само още един мост и сме на спирката в Европа. После ви оставям колкото щете да натискате клаксона.

        Особено колонката преди няколко години за баба му и дядо му, македонски българи от Струга, за татко му, с младостта и студентството по време на пропагандната диктатура на кралска Югославия, и той – следвоенното поколение, родено в новата държава… Стожерен коментар, по-късно много пъти изтеглян и препечатван. Вечен. Познавайки ги нашите удбашко-македонистки зверилищта, за мен бе откритие на дълбока човещина и честност. Нима има и такива между тях? С нашето аутсайдерство много по-рано сме писали за това, но то е несъизмеримо като тежест на утвърдения професор, първия министър на външните работи на независима Македония. Какво искаме повече? Кои сме ние, на нас открито да ни се изповяда? Само и само в нас, самоотровените, да я доразтвори македонистката отрова. Тук няма нищо друго, освен благородство от най-висш порядък. От баща на не най-талантлив писател, използвайки възможността за блестящо образование, което му позволява да се издигне над поколенски разярени щерки и синчета на комунистическите властодържци, с години и на тях, и на нас умивайки лицето, огнеупорно с времето се очертава като най-разпознаваемата фигура на нестрошената и нестрошимата Македония. Нямаме толкова много кораби за всички, още неготови за плаване, за да ги потопим…

      Късно, не късно, отнякъде трябва да се почне… Група професори, ако не и целият правен факултет в Скопие, като институция, която подготвя кадри, които преди всичко в най-голяма степен  управляват Македония в обществено-политическата, съдебната и полицейската система,трябва сами, те най-добре знаят как да го сторят, да се извинят за всички досега внасяни и осъществени нехуманни закони и на всички политически репресирани на всякакво основание граждани. За да покажем, че съществува вътрешна сила и визия за системното ни европеизиране.

 Адаптация от вруточко-вардарско наречие на книжовен български: Недялко Бакалов

       Есето е от подготвената за печат книга на Младен Сърбиновски „Македонизмът: триумфът на нищото“, посветена на 60-годишнината на автора.

Източник: Факел

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!