„Неистов антикомунизъм“ или млади хора в търсене на истината?

„Не допускаме грешки, защото истината е твърде сложна; допускаме грешки, защото най-лесният и комфортен начин е да търсим истината само където съвпада с нашите емоции и с нашите лични подбуди.“

Александър Солженицин

 

Причината да напиша този текст стана интервю дадено пред Офнюз от професор Антоний Тодоров по повод новия „ултра-консерватизъм“ и опасната според професора антикомунистическа реторика. С много неща не съм съгласен в казаното от проф. Тодоров, но в едно сме единодушни –  това е нуждата от дебат и огромната значимост на диалога между лявото и дясното; тe са възможни само благодарение на свещената свобода на словото, която ни позволява да достигаме до мирно разбирателство в едно плуралистично общество.

Интервюто започва с историческа картина на България от времето на Втората световна война. Професорът отбелязва как ние българите много обичаме да се гордеем със спасяването на българските евреи от депортиране в нацистките лагери на смъртта, но удобно пропускаме репресиите от комисарството по еврейските въпроси на Александър Белев и антисемитския Закон за защита на нацията.

Аз не мисля, че изпускаме нещо и това по-скоро ми прилича на несправедлив опит да се омаловажи постъпката на българския елит, с която осуетява злите планове на Третия райх.  Необходимо е историята на България винаги да се разглежда в уместния исторически контекст.

Тридесетте години и Втората световна война носят огромно петно за всички държави, не само за победените фашистки режими и техните съюзници. Удобно се пропуска, че нюрнбергските закони (по който модел после се прокарват и българските антисемитски закони) са силно взаимствани от сегрегационните закони на Джим Кроу в Южните щати на Америка. Тази държавна дискриминация и репресия спрямо чернокожото население в САЩ продължава чак до 1965 година. По време на войната в САЩ през 1942 година с президентски декрет се отварят военовременни концлагери за хора от японски, италиански и немски произход, в които се тикат стотици хиляди невинни цивилни. В Британската империя по това време има закони, предвиждащи насилствена стерилизация за умствено слаби поданици; това е част от тогавашната модерна евгеника в британската държава, целяща прочистването на обществото от нежелани елементи. Надявам се, няма нужда да изброяваме многобройните престъпления на Съветския съюз – Геноцидът над украинците чрез гладпогромите срещу християнската Църквалагерите за цивилни етнически германци и сталинските етнически прочиствания на западноевропейските малцинства в СССР.

Дори и да оставим настрана Сталин, всички западни държави, победили Хитлер, са имали закони, практики, политици и офицери, които могат да се изкарат фашисти с помощта на тенденциозно подбрани факти. То не е било отличителна характеристика на тези режими, а вместо това израз на остаряло авторитарно политическо разбиране. Чърчил все пак хвали Мусолини и го определя като най-великия римски законодател, по време на испанската гражданска война подкрепя Франко, а през 1920 година дори пише в Sunday Herald статия, в която обвинява евреите за болшевишката революция. Чърчил фашист ли е? Не. Това е само нагледен пример за подвеждаща картинка, основана на тенденциозно подбрани факти. Не разбирам защо точно ние, които можем да се похвалим с подобно дело като спасяването на българските евреи, трябва да се самобичуваме заради предполагаеми фашистки елементи в тогавашно Царство България, които други държави пренебрегват в собствената си история.  В решителните моменти те никога не надделяват. В исторически контекст, антисемитски или расистки закони за съжаление не са били нищо необичайно; отказът евреите да бъдат изпратени в нацистки лагери по време на войната обаче е било наистина необикновено и заслужава адмирации заради обективни, доказуеми причини, а не съвременен криворазбран патриотизъм.

Друг исторически факт, който професорът споменава, е т.нар. Народен съд. Той пише:

„Погледнете съставите на Народния съд, най-вече седмия му състав. Че нима комисарството по европейските въпроси е невинно? Регентите невинни ли са? Министърът на вътрешните работи невинен ли е? Няма ли виновни? Много невинни са били осъдени, но невинно осъдените оправдание ли са за виновно осъдените? Не.“

Тук също не можем да минем без контекст. Народният съд издава 2730 смъртни присъди и изпълнява 2138 от тях. Не разбирам защо трябва да си затваряме очите за тази зловеща цифра, която в сравнение с подобни процеси в другите държави от Оста е особено голяма и стряскаща. В България дори няма марионетно правителство на власт, лоялно на Хитлер, докато във Франция режимът на Виши е представлявал именно това – и там в последвалите процеси, наречени epuration legale, срещу колаборационистите са изпълнени само 791 смъртни присъди. В нацистка Германия на Нюрнбергския процес са изпълнени 10 смъртни присъди, а на всички т.нар. „последвали Нюрнбергски процеси“ са изпълнени общо 500. В Румъния тамошните „Народни съдилища“ изпълняват общо 104 смъртни присъди. Народният съд в България прилича много повече на разправа и ликвидиране на елит, както комунистите правят срещу полските офицери в Катин, отколкото на въздаване на истинска справедливост.

Опитите да се придаде някаква легитимност на убийствата след 1944 година  хвърлят сянка върху изключително важната и пренебрегвана тема за комунистическите престъпления след Втората световна война, за които много малко се знае в днешно време. Подобен печален пример е Унгария; по време на съветската окупация след войната 600 хиляди граждани са депортирани в лагерите на СССР в Азербейджан, Ленинград, Прибалтика и Сибир от които 200 хиляди губят своите животи. Проф. Тодоров предупреждава за нашия „опасен“ антикомунизъм, а ние просто искаме да се извади историята наяве.

След това професорът повдига темата за генерал Христо Луков, оплаква се от младежкия ентусиазъм около неговата личност  и се усъмнява в идеализирания образ на Царство България.

Христо Луков не може да бъде определен нито като антисемит, нито като фашист, и това беше доказано от няколко историци. Самуел Ардити, евреин и автор на много книги за съдбата на евреите през войната, отбеляза в интервю, че въпреки очевидните недостатъци на политика, Христо Луков, той не е участвал в депортирането на евреите и не би могъл, защото е убит седмици преди такъв план изобщо да бъде съставен; Христо Луков, като герой от войната, заслужава само уважение според Ардити. Друг историк, Даниела Горчева, публикува във фейсбук исторически документи от които се разбира, че Централната консистория на евреите в България е поддържала много добри отношения с Луков и му е пращала поздрави. И каквито и лични политически симпатии да е имал, генерал Луков е основен застъпник на идеята да се забрани партийната принадлежност в армията.

Мрачният образ, който Антоний Тодоров се опитва да представи за Царство България не издържа при сравнение с ужаса на комунистическата народна република. Имаме достатъчно свидетелства от хора, преминали през лагерите преди и след 1944 година, като Петър Семерджиев и Стефан Богданов, в които ясно си проличава стряскащата разлика между двата режима. Самите лагери по Царско време са представлявали селища на Държавна сигурност; те изобщо не са аналогични с лагерите на смъртта, в които комунистите вкарват много повече хора, в неизмеримо по-жестоки условия, при това не като форма на военна отбрана, а чисто и просто като израз на политическа репресия.

Разбира се, периодът на Царство България има своите несъвършенства, но не виждам никаква причина да не се гордеем с него и да не го разглеждаме като положителен пример, подлежащ на състоятелна критика.

След това професор Тодоров споменава и за англо-американските бомбардировки над София отново в опит да изобличи нашето разбиране за тях и да представи тезата, че превръщането на Димитър Списаревски (умрял в защита на небето над София) в „символ на национална гордост представлява проблем“. Разрушителните бомбардировки над европейски градове като София, Париж, Венеция, Марсилия, Прага, както и зловещите огнени бури над Дрезден, Мюнхен и Хамбург са част от многото военни престъпления, извършени и от двете страни по време на войната. Те с нищо не допринасят за нейния край и водят до стотици хиляди ненужни жертви и разрушени архитектурни паметници. Няма нищо проблематично в това една чиста, идеологически неопетнена личност като Димитър Списаревски да бъде почитана и да е повод за гордост. Днешното българско съзнание, особено младото поколение, има нужда именно от такива рицарски фигури, жертвали живота си за опазването на своята родина.

Така интервюто стига и до новата т. нар. фашистка вълна в Европа, за която се предполага, че представлява огромна опасност за демокрацията и либералните ценности. Аз разбирам притесненията за младежите, обладани от кафява идеология, но в същото време не мога да проумея как си затваряме очите за младежите, развяващи гордо знамето на комунизма в днешна Европа.

В столици като Берлин, Лондон, Париж и др. крайно лявото насилие се увеличава с всяка година. Маскирани младежи от групировки като Антифа и Черен блок изпълват улиците, рушат стъклата на магазини, палят коли и влизат в кървави сблъсъци с полицията, всички обладани от моментната екзалтация на идеологически оправдано насилие.  Непрестанно говорим за млади расисти и радикализиращи се десни младежи, но пропускаме войнствейните им червени аналози, искащи да изкоренят бизнеса, Църквата и т.нар. „патриархат“ в борбата им срещу „фашистката олигархия“.

Войнственият атеизъм и социализъм са отнели много повече човешки животи през XX век от фашистките режими; нищо не се споменава за геноцида над християните в СССР, в който между 14 и 25 милиона граждани губят живота си заради своята вяра, по същия начин по който днес не се обръща внимание на тези радикални леви групировки. Както наивно подминаваме младежките призиви за социализъм в западния свят, придобили гротескна форма в появата на леви хардлайнъри като Джереми Корбин, така и унищожените църкви от Николай Щорс и издигнатите на тяхно място „богоборски музеи“ на Емелян Ярославски се изплъзват от нашата памет. А каквото възприемаме за важно в миналото, до голяма степен насочва вниманието ни приживе и предопределя тревогите ни за бъдещето.

Т.нар. „ултраконсерватизъм“ и антикомунизмът просто желаят да изложат на показ факти от историята, да хвърлят светлина върху онова, останало незабелязано и което не сме успели да осъдим. Не смятам, че реакцията на проф. Тодоров да ги обвини във фашизъм е правилна.

Това ни довежда и до края на интервюто, в което професорът споделя твърдението, с което съм най-силно несъгласен:

„Неистовата борба с комунизма през 2018 година е на път да докара фашизъм. Това е парадоксът на ситуацията, защото няма риск комунизмът да се върне, но фашизмът – има.“

В момента има пет официални комунистически режими в света – Китай, Куба, Виетнам, Лаос и Северна Корея – и още няколко неофициални (Венецуела), чиито граждани (около милиард и половина души) все още живеят в социалистическо робство и животите им протичат под диктатите на комисари и всемогъщи плановици. Все още има затворени дисиденти, чиито семейства дори не знаят къде се намират и не са били в контакт с тях от години. В един социалистически строй, както Александър Солженицин пише, „истината не се отстоява, истината се излежава в затворa.“

Комунизмът не просто има риск да се завърне, но той никога не си е заминавал. Като се започне от болшевишката революция през 1917 година в Русия и се мине през червения терор на Бела Кун и „ленинските момчета“ в Унгария, полетата на смъртта при управлението на Червените кхмери в Камбоджа, безбожното правителство на Менгисту в Етиопия и се стигне до паравоенните отряди на Мадуро в Каракас, този тоталитарен строй не е преставал да държи в плен цели народи откакто съществува.

Антикомунизмът тепърва ще се разгръща, ще осветява факти и ще разкрива престъпленията на безбройните злодеи, вдъхновен от личности като Александър Солженицин и Сесил Тормей. В достойните им животи и храбростта на тяхното слово се открива трайна, незатихваща правда и яростна нетърпимост, които, историята на XX век ни научи, представляват най-силните оръжия срещу гибелното идеологическо обладание.

Оригинална публикация

През 2013 година печели литературния конкурс за ученици Малки Поетики и впоследствие участва в литературния фестивал София Поетики, като е най-младият участник. Капитал Light му взимат интервю като част от поредицата им за даровити деца „България намери талант“. Завършва Първа английска езикова гимназия и в момента следва в Нов български университет. Работи като финансов журналист в американска медия.

Share This