fbpx

НОВО

Прогресивният данък – една услуга, различни цени

Дебатът за размера на данъците и философията на облагането на доходите (плосък срещу прогресивен модел) наглед е финансово-икономически, но по същество има съвсем друга природа. Това се вижда и от аргументите на защитниците за смяна и оставане на модела - и вляво, и...

Заплашен ли е плоският данък

Отнякъде изведнъж стана актуално да се говори за замяна на плоския данък с прогресивен? Плоският (пропорционален) данък от 10% е едно от най-добрите неща, които са правени за икономиката на България и е една от основните причини за икономическия напредък на страната...

Защо полетът е важен?

На 30-ти май частната американска компания СпейсЕкс съвместно с НАСА изпрати за пръв път в космоса кораба "Крю Драгън" с хора на борда. Събитието е историческо, но причината затова вероятно е по-различна, отколкото си мислите. Не защото САЩ най-накрая спира да зависи...

Световната здравна пионка на Китай

Пандемията COVID-19 все още продължава своето настъпление в Латинска Америка, докато една голяма част от населението на планетата постъпателно започна да се възвръща към нормалността. Катаклизъм като този ще се помни още дълго и сега идва моментът, в който светът...

Връзката между християнството и капитализма

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Тома Петров гостува в предаването "Business Daily" по "ТВ Европа". Вижте пълното видео:

Какъв ще бъде светът след като свалим “маските”?

В преносен смисъл, всеки един от нас носи “маска”. В работата сме едни, вкъщи други, а пред близки приятели съвсем различни. Носим я, защото се страхуваме: от вируса, от отхвърляне, от истината… Но представете си, че този страх изчезне. Готови ли сме за истината като...

Антикрехкост и епидемии

„When it rains, it pours“[i]“Злото никога не идва само”„Няма, няма, па току си....“ Дебели опашки Както може да потвърди всеки преподавател в университет, студентите носят своите проекти и курсови работи наведнъж в последния ден на семестъра. Цял семестър е тихо,...

Малко по-лошо

Мишел Уелбек е псевдоним на Мишел Томас, френски писател, станал световно и скандално известен с романите „Елементарните частици“ („les Particules élémentaires“) и „Платформата“ („Plateforme“). Оригинална публикацияПревод: Константин Туманов Трябва да си го признаем:...

Привилегированите

В последните дни нашумяха поредните два случая на насилие. Първият - четирима души нападнаха младо семейство. Мъжът и жената са атакувани докато извеждат едногодишните си близначета на разходка. Ден по-рано бащата има кратък словесен сблъсък с един от нападателите,...

Кога е създаден македонският език (нови документи)

Представям на вниманието ви документ, намерен в държавния архив на Република Северна Македония в Скопие, от член на българската „Македонска патриотична организация Пирин“ в Чикаго и разпространен от нейния деец Драгомир Богданов. Оригиналният текст е на руски и е...

Парадоксът на етнонационализма #Годишникъ2019

Време за четене: 9 мин.

Определението за етнонационализъм гласи, че той смята за определящи и водещи фактори в обществото произхода, културата, езика и обичаите на членовете на един етнос. С други думи, спойката между представителите на етноса се състои в наследената от предците им принадлежност, която им осигурява много по-дълбока духовна връзка от тази, която гражданският национализъм предлага със своите закони и институции, като така обезпечава сравнително спокойното вътрешно развитие на държавата. Тази концепция предизвиква критика от страна на левицата, била тя старата болшевишка, разглеждаща като ключов фактор за организирането на обществата и народите класовото съзнание, или новата мултикултурна, при която идеята за съжителство на множество култури, без никоя да е господстваща, се сблъсква челно с идеята за национална държава. Наистина ли обаче днешният етнонационализъм извежда на преден план именно произхода, общностното чувство и духовната близост между членовете на етноса, каквото е консенсусното мнение както на левицата, така и на десницата? Изненадващо, отговорът е “не”. За да видим обаче защо това е така, нужно е да проследим развитието на национализма като идея. Тогава ще видим, че още в своя зародиш той носи в себе си парадокс, който почти не се адресира.

Периодизацията на възникването на етнонационализма съвпада с бурните години около Френската революция и с борбата срещу т.нар. Ancien Régime. Монархическото начало, по онова време дълбоко свързано с имперската политическа система, неминуемо поставя тази идея, чиито носители тогава са почти ексклузивно буржоа, в своя опозиция. И докато лозунгът „Свобода, равенство, братство“ придобива все по-разнообразни интерпретации в зависимост от новопоявилите се политически течения, за етнонационализма най-важен и фундаментален се оказва последният компонент от този лозунг.

„Логиката на братството“ – така един мой преподавател синтезира основата на национализма. В духа на темата, подобна концепция е ключов ориентир в еволюцията на тази политическа идеология.

Етнонационализмът поставя своеобразен знак за равенство между етнос и нация, с уговорката че нацията, това е политизираният етнос, тоест общността, политизирала своя произход, около който е решила да гради обществените си структури. От политически обект в рамките на мултиетнически империи, етнонацията се стреми да се превърне в политически субект, определящ своята съдба на база принадлежност и традиции, които обезпечават неговата „логика на братството“. Доразвита, тази идея е в основата на буржоазната концепция за национална държава като опозиция на старите империи. Това е и крайната цел на етнонационализма – създаването на държавно формирование, обхващащо цялото етническо землище, което успешно да осъществи прехода от духовното към политическо единство на нацията.

Все още не се забелязва никакъв парадокс в това, защото в началото на 19 век етнонационализмът все още е нова, романтична идея, родена в хаоса на Френската революция. С постепенния разпад на империите и възникването на национални държави обаче, започва да се забелязва все по-голямо разминаване между интересите и нуждите на етнонацията и тези на националната държава. Това разминаване създава един вторичен национализъм. Ако първичният е етноцентричен, то вторичният е държавноцентричен. Подобна фрагментация дължи съществуването си на факта, че при формирането на повечето национални държави, те рядко обхващат цялото землище на своя етнос, какъвто е изконният им замисъл. Все пак, в геополитически план, етнонациите не са изолирани една от друга и възникването на противоборства между тях е нещо обичайно.

В това е парадоксът – етносът се стреми към своя национална държава, която да бъде негов инструмент, но с формирането на такава в част от етническото землище, тя започва да живее свой собствен живот, постепенно превръща от своя страна част от етноса в свой инструмент и го подчинява на своя интерес. Този парадокс е дълбоко свързан с неосъзнатия от буржоазията факт, че единственото което през 19. век държи етнонационализма в прогресивния спектър на политическия разлом и го поставя го редом с либерализма, е геополитическата обстановка. Коренът на етнонационализма е всъщност далеч по-стар от този на Ancien Régime. Етноси съществуват много преди империите и монархиите и всеки от тях има свои отличителни характеристики, свързани с обичаи, навици, език, обитаемо пространство, регионална идентичност, почит към предците и религия, предавани през поколенията.



Една от множеството критики срещу империите като държавни формирования е свързана с потискането и ограничаването на национални изяви в техните граници. Известно е и изказването на Ленин, в което той определя Руската империя като „затвор за народите“. И наистина, със засилването на етнонационализма, мултиетнически империи, възникнали на база лоялност към династия или доминация на един етнос над друг, каквито са Австро-Унгария, Русия и Османската империя, са изправени пред нелеки предизвикателства. Ако империите са „затвори за народите“, то наистина ли буржоазните национални държави предоставят ключа към свободата на тези народи? Учудващо, но и тук отговорът е „не“.

В рамките на чужда империя „логиката на братството“ на един етнос търпи удари, но в ретроспективен план се оказва далеч по-лесно постижима, защото етносът (в повечето случаи) обитава пространство в рамките на един политически субект, макар и враждебен. В момента, в който част от това пространство се обособи в държава, претендираща за политическо представителство на целия етнос, часовникът на функцията ѝ като национална такава започва рисковано да тиктака. Ако тя не успее да изпълни своята роля и да остане носител на етноцентричния национализъм, тя рискува да разруши духовното единство на същия този етнос, тоест да разруши самата „логика на братството“, ставайки носител само на държавноцентричния национализъм. Защото ако формиралите се два вида национализъм не се синхронизират в рамките на няколко десетилетия, създалата се буржоазна държава вкарва собствения си етнос във все по-тясно понятие за него, в един своеобразен „затвор“. В този случай всичко, което е изградило гръбнака на етнонацията преди създаването на национална държава, бива жертвано в името на същата тази национална държава. Регионалната идентичност, без която националната е твърде нестабилна, вековните обичаи и традиции, дори обикновената родова памет, всичко това постепенно се поглъща от механизма, чиято изконна цел е да го защити – държавата. И ако части от етнонацията се намират извън механизма, той постепенно ги „изхвърля“ от етническото пространство, организирайки целия общностен разказ около себе си. „Логиката на братството“ е експлоатирана и заменена с „логиката на мащехството“. Интересите на целокупния етнос отстъпват пред интересите на държавата. Затова, когато днес се каже „национално знаме“, не се има предвид знаме на етнонацията, а знаме на държавата. Както Тончо Краевски добре отбеляза – ако етноцентричният национализъм е суровината, то държавноцентричният е опакования, етикетиран и готов за продан продукт.



Ще разгледаме накратко два случая, които показват нагледно развитието и опитите за синхронизация между етноцентричния и държавноцентричния национализъм.

Вторият Германски Райх е пример за държава, успяла да синхронизира етноцентричния и държавноцентричния си национализъм. Сама по себе си, тя е държава-хибрид. Погълнал стотици малки държавици, обезпечили регионализма на немците, Вторият Райх политически безспорно е империя, но по етническия си състав и по самата си концепция за „обединение“, той е безапелационно и национална държава. Още преди своето политическо обединение обаче, немското духовно единство, немската „логика на братството“ е факт. Жителите на Бавария и Саксония са първо баварци и саксонци, за да могат да бъдат пълноценни немци. Националното успешно се гради върху регионалното с всичкото му разнообразие. След като Прусия успява да победи Австрия, става ясно че тя ще поеме функцията на „синхронизатор“ на двата подтипа национализъм. Ако прусаците бяха загубили войната си с Франция през 1871г. и германското обединение не се беше случило, синхронизирането на национализмите щеше да се провали или отложи, а немското етническо развитие щеше да поеме по различен път. Но Френско-пруската война се оказва печеливша за германците и Прусия изпълнява ролята си на инструмент, служещ на немската нация. Парадоксът на етнонационализма е избегнат.

Може би по-интригуващият случай е българският. Разпокъсването на българското етническо землище, осъществено на Берлинският конгрес от 1878, провокира разкъсване и на единния български национализъм. Носители на вторичния и все по-засилващ се с времето държавноцентричен национализъм са, естествено, българите в границите на Княжеството. Етноцентричният национализъм остава най-запазен (и дори доразвит в политически план) при македонските българи. Към 1878 „логиката на братството“ е непокътната, защото както свободни, така и неосвободени българи все още виждат в младата българска държава свой инструмент за обезпечаването на нацията си. С времето възприятията на „княжеските“ българи се променят. В духа на новия им национализъм, те приоритизират самата държава като такава и стават на практика неин инструмент, жертвайки все повече от регионалните си идентичности, а и правейки анахронични голяма част от своите традиции. В края на краищата, невинаги смяната на калпака с бомбе се оказва положително от етнонационална гледна точка. В политически план, прекият резултат от държавноцентричния български национализъм е идеята за териториално разширение на всяка цена, дори за сметка на духовното единство на българите. Не е такъв случаят с македонските българи, които, оказали се в центъра на практическа война срещу господарите им османци и асимилационните стремежи на сърбите и гърците, издигат като приоритет запазването на българската си принадлежност. Етноцентризмът им се проявява най-ясно в идеите на автономизма, при които лозунгът „Автономна Македония“ винаги върви ръка за ръка с „духовното единство на българското племе“. Тяхната „логика на братството“ е свързана неразривно с регионалната им македонска идентичност. Ако те, живеейки във враждебни за тях режими, се откажат от нея, самата им българщина ще залинее и отмре – проблем, който не стои на дневен ред за българите в Княжеството, чиято държава постепенно маргинализира регионалното, защото е обезпечила националното. Затова, колкото повече време минава, толкова по-голямо неразбиране срещат македонските българи от своите събратя в България – директен резултат от отдалечаването на изконната функция на националната държава. Съществуването на етноцентричния и държавноцентричния български национализъм поставя идеята за национална държава под напрежението на реалността, че ако не настъпи синхрон на двата подтипа национализъм, тъканта на самия етнос, на духовното единство на нацията, на „логиката на братството“ е заложена на карта. Това най-ясно се вижда от начина, по който българският политически елит, вече почти изцяло продукт на държавноцентричната среда, се държи по време на Балканската война. Разминаването между първичния и вторичния национализъм е напълно осезаемо във факта, че Царство България тръгва на война с османците, декларирайки пред света, че иска автономия за Македония и Одринско (една цел, която по своето естество е напълно етноцентрична), но всъщност още с тайните съюзни договори със Сърбия и Гърция, в които е заложен дележ на етнически българската Македония, България приоритизира териториалното разширение (напълно държавноцентрична цел). Последиците от това разминаване поставят под директна атака „логиката на братството“ на цялата българска етнонация, защото огромна част от нея по неволя заменя имперския османски режим с този на чужди национални държави, провеждащи брутална асимилаторска и денационализаторска политика. Последният български опит за синхронизация на етноцентричния и държавноцентричния национализъм е Първата световна война. След нея, въпреки декларациите че не е така, българската държава престава да бъде обвързвана с етноцентризма, а „логиката на братството“ е експлоатирана от голяма част от политическата класа за краткосрочни партийни интереси. Парадоксът на етнонационализма е видим.

Емпирично погледнато, често първичният, романтичен, разнолик и по един особен начин – истински дълбок и консервативен етнонационализъм – е заменен с казионния и кабинетен държавноцентричен национализъм, който свежда тази идея само и единствено до държавно разширение на границите и за който духовното единство и „логиката на братството“ на един етнос са с все по-малко значение.


Всички материали от Годишникъ 2019 може да откриете тук

Хартиеното издание може да закупите тук

Споделете чрез

Предишен

Следващ