Париж,1968 и вечните Дионисии

от Тончо Краевски
Майските събития от 1968 във Франция са речников пример за това как историческата истина и културният разказ могат изведнъж да се разделят, да поемат по различни пътища и после да се съберат отново, преструвайки се, че нищо не е станало. Имало ли е комунистическа революция? Кой я е водил – студентите или работниците? Защо не е успяла? Какво се е променило? За да отговорим на тези въпроси, трябва хладнокръвно да отделим паралелните разкази един от друг. Двата разказа са съответно този на студентите и този на работниците.
Нека започнем от студентите, тъй като масовата публика свързва майските събития именно с тях. Ето какво казва за първия разказ Роджър Скрутън, който точно по онова време е студент и се намира в Париж:
Когато питах моите познати студенти там кой срещу кого протестира и защо, те отговаряха: „пролетариатът протестира против буржоазията”, но когато гледах през прозореца и търсех с поглед членовете на пролетариата, единствените такива бяха облечени в полицейски униформи, докато протестиращите бяха видимо членове на буржоазията.“
 И за да не бъда обвинен, че цитирам само консервативния Скрутън, предлагам цитат от дванадесетия и последен брой на списанието на Ситуационисткия интернационал, издаден през 1969 г.:
Макар няколко хиляди студенти да успяха като индивиди, чрез преживяването си на 1968, да скъсат малко или много с позицията, отредена им от обществото, масата студенти не беше трансформирана. (…) Студентът, който фантазира себе си като болшевик или наперен сталинист (сиреч маоист), играе двойна игра: като резултат от следването си, той разчита да получи скромна ръководна позиция в някой малък обществен сектор като кадър на капитализма, в случай че желаната от него смяна на властта не дойде; а ако такава промяна стане реалност, той се вижда в още по-славна роля и с по-висок ранг като „научно” обоснован политически кадър. Фантазиите за власт на такива групи често непохватно се издават с пренебрежението, което техните фанатици имат наглостта да изказват по адрес на някои искания на работниците, които те често определят като „проблеми на хляба и маслото”. В тази импотентност… човек може да предугади презрението, с което тези левичари биха отговорили на всяко бъдещо недоволство, изразено от същите работници, стига само тези самоназначили се експерти по интересите на пролетариата да могат някога да докопат с малките си ръчички държавна власт и полиция (като в Кронщад и Пекин).
Въпреки желанието им да се солидаризират, студентите и работниците остават в огромна степен отчуждени. Те имат различна мотивация, различни начини на протест и дори изпълват много различни мащаби. Когато започват незаконните стачни действия (14 май), те бързо водят до окупирането на десетки фабрики и до 18 май успяват да въвлекат два милиона работници, които през следващата седмица стават 10 милиона. Обективно погледнато, това е много по-значимо и напълно отделно събитие от протестите на студентите, които наброяват хиляди и окупират едва няколко университета. Ето какво още се казва в списанието на ситуационистите:
(френските студенти) не могат да се считат за конституиращи същината на движението или дори на някой от главните му аспекти. От общо 150 000 студенти в Париж, най-много 10-20 хиляди бяха навън по време най-безобидните моменти от протеста и едва няколко хиляди оставаха там за насилствените улични сблъсъци.
От гледна точка на правителството, неговата собствена сигурност е застрашена именно от стачката, а не от студентите. Затова в края на май (25-26) в социалното министерство се водят усилени преговори за прекратяване на стачните действия, които включват сериозни отстъпки от страна на правителството – повишение на заплатите и дори половин надница за дните на стачката – ала в онзи момент синдикатите вече нямат контрол над работниците, което води и до неуспеха на предложението.
Тогава министрите са в паника, някои държавни чиновници търсят как да си намерят фалшиви паспорти, други се питат колко далеч могат да стигнат с кола, ако работниците овладеят бензиностанциите. Самият Дьо Гол удържа спокойствие, но губи надежда за запазването на реда. На 29 май той казва на своя зет, ген. Ален дьо Боасиу: „Не искам да им давам шанс да атакуват Елисейския дворец. Ще бъде позорно, ако се пролее кръв в моя лична защита. Реших да го напусна. Никой няма да атакува празен дворец.” В следващите шест часа светът не знае къде е френският президент. Неговият премиер, Жорж Помпиду, не прави изключение. По-късно се разбира, че в онези решаващи часове той се е срещнал с генерал Жак Масю в Баден-Баден, който го е убедил да не се отказва и да отиде на избори, уверявайки го, че армията може да овладее обратно Париж в случай, че революционните действия ескалират още. След това, на 30 май, дьо Гол се връща и прави радиоизявление, призовава работниците да се върнат по местата си и назначава избори. И когато те започват постепенно да се връщат, кризата за властта приключва. Студентските протести, които продължават чак до средата на юли, изобщо не са заплаха за правителството. Те са истинско зрелище за медиите, ала с минимално политическо значение на момента.
Наистина, има нещо странно, нелепо и дори несправедливо в това да се приписва едва ли не целият феномен на 1968 на студентите при положение, че именно стачката на работниците, най-голямата несанкционирана от синдикати стачка в историята, всъщност е онова, което почти събаря властта във Франция. От друга страна, за 68-ма често се говори като за „неуспяла революция”, която обаче има богато културно наследство и това наследство е именно на малката група студенти и радикални интелектуалци, а не на работниците. Самият ляв бунт по ирония се разделя класово. Бунтът на работниците, който принуждава дьо Гол да иде на избори, трябва да се задоволи с това постижение завинаги, докато бунтът на студентите, който няма никакви преки последици, овладява въображението на левицата в целия западен свят за следващия половин век и измества смисъла на класовата борба от икономиката към културата.
Защо се проваля революцията на работниците е тема, която е редно да бъде оставена за анализ на марксистите. В този текст аз ще засегна другия бунт, този на парижките студенти, който се оказва по-значим в западната култура.
 
Смъртта на Бог
Необходимо е да поставим едно мащабно културно събитие в подходящ за него мащабен културен контекст. Съвсем нормално е да се започне този разказ отдалеч. Само две години преди майските събития, списание „Time” излиза с паметна корица, озаглавена „Мъртъв ли е Бог?”. Разбира се, философът, станал известен като носител на тази вест, се казва Фридрих Ницше и тя за пръв път е обявена в неговия сборник „Веселата наука” през 1882. Теологичният спор с Ницше е безсмислен. Неговото твърдение е ирелевантно спрямо самия Бог, но е вярно в достатъчна степен за западното общество, в чието съзнание и култура Бог действително вече го няма. Реформацията, индустриалната революция, научните открития и още редица феномени на модерността допринасят за неговото бавно изчезване от човешката душа. Ето какво пише за тази душевна промяна психологът К. Г. Юнг през 1933 г. в „Модерният човек в търсене на душа”:
Как изцяло различно е изглеждал светът на средновековния човек! За него земята е била вечно фиксирана и в покой в центъра на Вселената, обикаляна от слънце, което услужливо й дарява топлината си. Всички хора са били деца Божии под грижата на Всевишния, който ги е подготвял за вечна благодат; и всички са знаели точно какво трябва да направят и как трябва да се държат, за да се издигнат от тленния свят до нетленно и радостно съществуване. Такъв живот вече не ни изглежда реален дори в сънищата ни.
Самият Ницше не бърза да тържествува над смъртта на Бог. Той предвижда, че ако (свръх)човекът не успее да си изкове собствена съдба и смисъл в бъдещия век, светът ще бъде сполетян или от идеологически войни и терор, или от пълен нихилизъм и отчаяние. И ако в първата половина на двадесети век пророчеството на Ницше безспорно е срещнало своето потвърждение, то очевидно през втората половина на века същото пророчество продължава да се изпълнява. След краткотрайно достигане на равновесна точка, махалото просто се е залюляло на другия край и няма нищо необичайно в това.
Друг психолог, Ърнест Бекер, публикува една забележителна книга през 1973 г. – „Отричането на смъртта”, в която твърди, че цялата човешка цивилизация е еволюционен защитен механизъм срещу осъзнаването на човешката смъртност. Смъртта обезсмисля битието и тази християнска ортодоксия е толкова аксиоматична, че дори Албер Камю може да обвини смъртта в абсурдност, но и да я приеме. „Религията е нашият начин да приемем живота като неизбежно поражение”, пише Лешек Колаковски, който на младини е бил най-ярката интелектуална надежда на академичния марксизъм, но в крайна сметка го отхвърля заради католическата си вяра.
Затова изчезването на Бог е толкова значимо; защото Ницше има предвид не друг Бог, а Христос – богът, който умира, за да победи смъртта и да поправи фундаменталната трагедия на човешкото съществуване, като даде на хората възможност за вечен живот. Христос, който в продължение на почти две хилядолетия е упование и основание за Западната цивилизация.
Поставени (или по-точно, поставили себе си) в отсъствието на Христос, европейците са изправени пред същия проблем, пред който древните елини са били изправени. Тази езическа дихотомия отново е добре описана от Ницше в „Раждането на трагедията”. Това е дилемата между Дионисиевото и Аполоновото начало, между хаотичната, непосредствена, сетивна и животинска природа на човека и подредената, цивилизована, съзнателна и спокойно песимистична същност. Веднъж в годината, по време на Дионисиите, елините са сваляли от гърба си тегобата на Аполон, тегобата на съзнанието за смъртта и на всички ограничения и условности на цивилизования живот, за да се отдадат на почитането на Дионис. Посредством временно отричане на социалните норми, опияняване с вино и халюциногени, невъздържани танци и песни и безразборни сексуални контакти, цивилизованите хора са разсъбличали Аполоновата си кожа, за да открият Дионисиевата си вътрешност. Човекът-гражданин се е превръщал човек-сатир, давайки преимущество на сетивата пред интелекта, който Ницше презрително нарича „най-погрешимия човешки орган”. Само така съзнанието за смъртта е можело да бъде потиснато и животът да бъде оправдан – сетивно, вместо интелектуално, инстинктивно, вместо съзнателно, естетически, вместо етически.
Ала макар и поставен пред същата дихотомия на смъртността като елините, модерният човек не може да се върне в пълния смисъл към езичеството, защото светът вече необратимо е обезчудесен. Това, което се получава, е езичество без богове, някакъв езически екзистенциализъм. В началото на двадесети век можем ясно да видим надвисналата над човека грамадна сянка на Аполон (поради отсъствието на самия Аполон) и неговото начало. Научният оптимизъм, убеждението, че именно „най-съзнателните” индивиди и класи водят останалите по пътя на историческия прогрес, че интелектът и волята ще триумфират над недъзите на света, че светът може да бъде подреден, усъвършенстван и фиксиран. Това е особено видно в Третия райх, където физическата сила, красотата и дисциплината са издигнати в култ, а националната традиция е съюзена с технологичния прогрес. Това дори намира непосредствен израз в изкуството, тъй като нацистите са видимо по-добри именно в „Аполоновите изкуства”, като скулптурата или портрета, а са по-слаби тъкмо в Дионисиевите изкуства, като музиката и поезията. Видимо е и в култа към спортните постижения, които са почти приравнени на изкуството, както в древна Елада, където Аполон се е почитал на Питийските игри.
След катастрофата на човека, воден от Аполоновото начало, и краткия баланс на махалото, през 1968 г. ясно се вижда залитането в обратната крайност. Тези, които се питат защо революцията от ‘68 не е успяла, трябва да проумеят, че за парижките студенти тя никога не е била насочена към взимане на властта. Студентските протести са театрални по своя характер; точно като Дионисиите, те са спонтанно изригващо шествие на пияна тълпа от сатири, а не армия, която отива на война. Те са социално-психологическа революция, а не политически преврат. Улиците, площадите и университетите на Париж, които те избират за свой терен, не са бойно поле, а театрална сцена. Неслучайно културата, родена след ’68, от своя страна е най-добра именно в Дионисиевите изкуства – в музиката и танците. И въпросът на Роджър Скрутън към неговите състуденти: „Защо рушите най-великия град в Европа”, намира своя естествен отговор. Къде другаде могат да започнат Дионисиите, освен в цитаделата на цивилизоваността? Там, където рестрикциите върху инстинктите са най-тежки, но и сигурността е най-голяма. Все пак, дори в най-агресивните сблъсъци през май ‘68 нито за момент целта на студентите не е да убиват, което много сериозно разграничава майските събития от истинска война и ги доближава повече до обезопасена драматична възстановка на истинска революция. Преоблечени и изрисувани, опиянени с алкохол и наркотици, сексуално освободени и безотговорни, те строят укрепления подобни на пясъчни замъци и крещят лозунги, подобни на заклинания и броилки. Като всяка детска игра, тя няма лоши намерения, макар да крие сериозни опасности. Нейната жестокост не е осъзната дори пред лицето на смъртта. Целта на студентите-сатири е да рушат оковите на културата, да демонстрират неподчинение спрямо Аполоновия идеал за съзнателност, сила и контрол, опредметен в техните родители, и, разбира се, проектиран върху най-големия родител, патриархалната фигура, извисена над всички бащи – президента, генерал Шарл дьо Гол.
Този текст не може да се размине, без да спомене филма „Мечтателите” на Бернардо Бертолучи, който (разбира се, инстинктивно и не нарочно) улавя прецизно истинския дух на ‘68, на борбата против съзнанието и против зрелостта, която се изражда в инфантилна трагедия. Например, Тео и Изабел, които са брат и сестра, спят голи един до друг пред погледа на новия си американски приятел Матю, когото инициират в студентската култура на Париж. Това не е просто перверзна прищявка на Бертолучи, това е есенцията на разказа за сексуалната революция като опит за връщане в онова примордиално, предсъзнателно време, когато хората не са знаели, че са голи, и не са изпитвали срам. Малко след това, като условие в безобидна игра на филми, Матю трябва да отнеме девствеността на Изабел, с което окончателно се тривиализира, демистифицира и се „краде” секса от света на възрастните, за да може да се изпита без последствия и без отговорности, като детска игра. Финалът осмисля целия разказ – когато родителите на Тео и Изабел се прибират и заварват децата им да спят в обичайното си положение, голи един до друг, те тихо им оставят пари за пазаруване и си тръгват. Изабел се събужда и намира плика, при което осъзнава изведнъж, че родителите им са ги видели. Тя е ужасена и засрамена, както сигурно Адам и Ева са били, когато са разбрали, че са голи и че Баща им ги вижда. Умопомрачена, Изабел се опитва да задуши себе си, брат си и Матю с газ от котлона. И тогава една тухла разбива прозореца, за да ги спаси. Те се събуждат, виждат Дионисиевото шествие, което минава по улицата, и решават да се влеят в него. Защото само в юношеския екстаз на Дионисиите човек може да забрави, че е гол и че е смъртен.

Тончо Краевски е завършил Националната гимназия за древни езици и култури с профил История. В момента следва право в Софийския университет. Работил е в посолството на Великобритания и се интересува от международна политика с фокус върху англоамериканския свят. Член е на Института за дясна политика.

Share This