Синдромът Питър Пан и свещената инфантилност

от Васил Манев
Джеймс Матю Бари е имал доста интересен живот. Близостта му със семейство Дейвис е една от най-тъжните, но и прекрасни истории, за които човек може да прочете. По-трогателна е може би и от най-известните му трудове, а именно тези за момчето, което никога не расте – Питър Пан.
Каква е идеята за Питър Пан? Макар нестандартен, архетипът на летящото момче е добре познат образ в световната митология. Докато името Питър е заимствано от едно от момчетата Дейвис, Пан е сериозно заявление за характера на образа. В старогръцкия думата пан (Πάν – вселена) е била използвана за име на бога сатир, бог на пасищата. Поради етимологични причини обаче скоро Пан се разглежда като бога на всичко, бог на Вселената. Така разбираме, че неслучаен е изборът на Бари да използва именно този прякор за любимия детски герой.
Като всяко дете, а и като гръцкия си първообраз, Питър Пан е бог на всичко т.е. е една купчина от безкраен потенциал, без реализация. Той няма нито желанието, нито способността да канализира потенциала си в една посока, което е важна черта на съзряването и откриването на мястото си в обществото.
Бари добре се справя и с причините, по които Питър държи да остане завинаги дете. За начало, сблъсъкът на Питър със света на големите е не особено приятен. Единствените възрастни в живота му са Хук, Сми и целият екипаж на Jolly Roger. И те не са особено успешни възрастни. Освен постоянно да тероризира Питър, Хук има само още един враг – тиктакащият крокодил, който е изял ръката му, създавайки у животното апетит към пирата. В очите на летящото момче, животът на възрастните е подчинен на две неща – това да тормозят деца (свободните, боговете на всичко, окрилените) и да бягат от крокодила (очевиден архетип на времето, което гони всички ни и развива особен интерес към вкуса ни, когато преминем границата между детството и съзряването). За Питър не е важно, нито е достъпно какво се случва с Хук и пиратите му cum clave. Бари очевидно намира, че това не е особено важно и за читателите (в този случай голяма роля играе желанието да се внуши, че няма нищо хубаво в това да пораснеш).
Освен това Питър е вождът на Изгубените момчета (колко тъжно наименование, ако се замисли човек). Подобно на своя вожд, момчетата не растат и нямат желание да го правят. Всички те са в капсулата на времето и на своя неосъществим потенциал. Изгубените момчета са другата причина, по която Питър не иска да става голям. Те са сложени от Бари, за да дадат на момчето някакво мнимо чувство за отговорност (ergo мъжество) и да го превърнат в идеологически контрапункт на случващо се на борда на Jolly Roger. Така Питър има своя войска подобно на големия си враг Хук.
Това, че Питър е еманацията на всичко детско, на един незрял човек, се вижда най-лесно в отношенията му с Уенди. Уенди е от сравнително консервативно семейство от средната класа в Англия. Тя е възпитана с ясната идея, че съзряването (което е първата стъпка към борбата с тиктакащия крокодил) е неизбежна част от човешкия живот. Тя е наясно с формалностите на това да си голям – да имаш мъж, деца, работа, цел, да служиш на света около себе си. И докато детинското в нея се влюбва в Питър, то влиза в единоборство с възпитанието и убежденията ѝ. Тя знае, че Питър няма да дойде с нея и ще остане в Невърленд, където ще продължат да „властват“ лекомислието, безгрижността и всичкото.
Удобен въпрос, който можем да си зададем е – а кога съзрява един човек? Кога се отърсваме от романтичната идея, че потенциалът и всичкото са това, което ни прави различни и полезна част от обществото?
Синдромът на Питър Пан е мнимо в своя връх, но прогнозата на мнозина не е особено позитивна. Може би мислители като Дерида са отчасти прави, че за реконструкция е нужда деструкция на първо място? Залезът на ценностите, които дефинират зрялото общество, се случват пред очите ни. Това са ценности като семейството, като морала, като патриотизма. Все повече млади мъже и жени продължават да живеят живота на Питър Пан след като напуснат родните си домове. Как го правят? Отчаяните опити за завръщане към едно фетално статукво са добре познати на философията, на психологията, а и на всеки обикновен човек. Идеята, че времето се движи неумолимо напред е едно от първите „трудни хапчета за преглъщане“. Това движение напред обаче се превръща в очите на близките ни, а и на нас самите, в очакване. В очакване на прогрес, нещо „да се случи“. За съжаление, нещото не се случва и сега наблюдаваме последиците от това прахосано очакване. Издигнали сме т.нар. „обща култура“ и многостранното развитие на пиедестал, който, подобно на съзряването, се клати към своя гроб, който ще сподели с идеи от близкото минало и отчаяните опити за кадърно ревизиране на идеи от далечното минало.
Клатещият се пиедестал е култът към появяващите се навсякъде Питър-Пановци. Едно движение, една суб-културна маса от интернет инфлуенсъри, позитив тинкъри и прочее. Какво са всъщност те? Посланията им да следваш сърцето си, да правиш това, което те влече, да пробваш да си добър в повече от едно нещо – това са класическите прояви на синдрома Питър Пан или най-общо казано на липсата на зрялост у тези хора. И как се реагира на това? Как се бориш с пропаганда, която служи една единствена цел – да угажда на мечтите от детството? Трудно. Много трудно.
Навлизайки в живота на самостоятелните хора (условно това е, когато човек започне да следва) младежите често пъти се плашат. Натискат спирачката, а понякога дават и задна скорост. Страхът от това да загубят „себе си“, интересите си, а дори и някои от старите си приятели ги довежда най-накрая да си зададат един въпрос, който отдавна е чакал да бъде адресиран – „Кой съм аз?“, „Каква е моята цел?“, „Какво искам?“. Това са три различни прочита на един и същи въпрос, на който мнозина гимназисти биха казали, че са се опитали да си отговорят, но все още не са си задали в действителност. А въпросът е „Какъв е смисълът на моя живот?“. Откривайки смисъла на живота, откриваме и друга важна функция – ролята си в живота на другите. Как допринасяме към това хората около нас да водят по-смислено битие. Така се разтрогват и много приятелства. Докато до този въпрос се стига лесно и най-често по необходимост, то отговорът се крие зад смелостта да го търсиш.
Какво би направил Питър Пан? За начало – той не би си задал този въпрос. По същият начин действат и съвременните Питър-Пановци. Зад думите им се крие страхът от реалното задаване на тези въпроси. Често ще ги чуем да казват „смисълът на живота е да си себе си“ или „смисълът на живота е да си щастлив“, но никога няма да чуем да ни обяснят как се достига до себе си, какво е щастието. Тук оправданията са ясни – „никой не може да ти каже как да бъдеш себе си“, „щастието е субективно“ и още дузина от този род. Когато някой ви казва, че не е редно да се страхувате, може би е добър момент да изпаднете дори в паника. Докато прийомът, че животът си е наш и никой не може да ни каже какво да правим, е съвсем правилен, всякакъв вид мотивация от външни фактори, които ни бутат отвъд ръба на разума, са признак за слабост у този, който се опитва да ни мотивира.
Имаме прекрасен израз в българския език, който е силно контекстуален особено ако се прилага в истинския живот. „В рамките на допустимото“. Кое определя допустимото? Ние. Всеки си слага граници, съобразявайки се със страховете си, способностите си, вярванията си. И макар да е вярно, че трябва да излезеш от зоната на комфорта си, първоначално е добре да я опознаеш. Да знаеш какво точно има да превъзмогнеш.
И тук пак се обръщаме към Питър Пан и пиедесталът. Най-важното нещо за превъзмогване, когато говорим за Питър Пан, е идеята, че ти можеш да си всичко. Това е прекрасен сантимент, който много родители пробутват на децата си, без да обяснят какво имат предвид всъщност. Докато Питър не иска да се разделя с безбройните възможности на бъдещето (за него те наистина се безброй, тъй като за него времето е статично), ние трябва да решим какво искаме да бъдем. Да, може би можем да сме всичко. Съществената разлика между литературния герой и нас е, че на нас ни се налага да изберем. Защото ние растем. И се променяме. И всеки служи някаква цел. Идеята на това есе не е да казва дали тази цел има метафизични корени и някаква божествена предопределеност, или е чисто индивидуално решение, плод на наблюдение и следствие от биографията на всеки един от нас. Идеята е да се стигне до семпъл консенсус – трябва да служим на цел.
Много от Питър-Пановците, за да се отдалечат от образа на незрели хлапаци, ще се съгласят с мен точно тук. Ще кажат: „Да, това го знам.“ и ще се усмихнат самодоволно сякаш вече съществуват отвъд дефиницията на собственото си питърпанство. И когато ги попитаме – а каква е твоята цел? Много млади и объркани души ще кажат „да анализирам всичкото; да бъда наблюдател; да живея; да съм едно с природата; да отварям очите на хората“ . Това е ретроградно. Под отваряне очите на хората в този случай трябва да се разбира връщане към питърпанските корени на човека. Инфантилизиране.
Любим цитат на един съвременен Питър Пан би бил „Ти не си капка в океана, а целият могъщ океан събран в една капка“. Звучи много романтично и отчасти дори е вярно, ако погледнем частично някои от теориите на Юнг. Капацитетът на един човек да върши добро или зло е равен на капацитета на всеки друг човек за същото. Това са проявите на персоната, на сянката, на обсебването. Но не това имат предвид тези врагове на зрелостта, а идеята, че всеки е всичко и с това можем да градим общество.
Най-успешните книги и филми в световната история са такива заради доброто си боравене с архетипни образи и разказването на познати нам истории по интересен и нов начин. Точно по тази причина сега ще посегна към друг герой от литературата и ще го изправя пред самия Питър Пан.
Това е Хари Потър. Въпреки тежката му участ на сирак и мизерния му живот при леля му и свако му, когато Хари ни е представен за първи път, той все още е дете – на възраст, ала и вътрешно. Той, за пореден път, е един от онези герои, които са пълни с потенциал. Носител на всичкото. И Хари наистина прави всичко – всичко, което му се нареди от строгите му леля и свако. Още във втората книга от поредицата той е изправен пред друг архетипен образ в световната митология – драконът/змеят. В този случай това е базилиск, но физическите прилики са очевидни. Всичко това се случва неслучайно в Стаята на тайните. Тя е погребана под Хогуортс –далеч от очите на бдящите възрастни, далеч от пълните маси, летящите свещи и говорещите картини. Далеч от света на магията или най-точно казано – далеч от света на детското. Стаята на тайните е вътрешният свят на Хари, където той се изправя срещу демоните си. Боят с някаква форма на дракон често пъти е използван в митологията като символ на инициализация. (Херкулес срещу Хидрата например) В този двубой обаче Хари е сериозно ранен (имайте предвид, че той e само на 12), но на помощ му се притичва (по-правилно долита) фениксът на Дъмбълдор и го лекува. Разбира се, фениксът е неслучаен символ и е всъщност един от много символи на възмъжаването, на зрелостта.
По-късно (в последния роман) Хари се изправя лице в лице със смъртния си враг Волдеморт и отново тази борба се случва далеч от Хогуортс, от света на магията и на безопасността. Ситуацията е дори по-напрегната, защото вече и познатият свят, светът на сигурността е под атака. Ожесточена битка се води в училището за магьосници, а самото то придобива пост-апокалиптичен вид.
Този път Хари и Волдеморт се срещат в гората. Това отразява промените във вътрешния свят на Хари. Неговите представи за света и себе си са много по-обширни и устойчиви. Въпреки това, Хогуортс е на път да се срине, а той все още не е намерил начин да се пребори с човека, срещу когото не кой да е, а съдбата, го е изправила. И точно този момент е краят на питърпанското у Хари Потър. Вместо да приема наготово даровете на метаморфозата от феникса, той избира смъртта, която по-късно надмогва, за да надвие своя враг. От смъртта Хари се връща победоносно и успява да срази Волдеморт. Защото умирайки, той надвива самата смърт и страха. Тук мотивите отново са строго Ницшеански и Юнгски. За да се изправи срещу чудовището (Волдеморт, символ на смъртта и разрухата) героят сам трябва да премине през ужасите на същността на своя противник.(„Ако се взираш в бездната твърде дълго, в един момент и тя започва да се взира в теб.“) Същевременно, за да намери сили да унищожи злото, Хари трябва да посегне в тази част от себе си, която кореспондира с Волдеморт (злодеят дори го е белязал, оставяйки част от себе си в момчето), за да успее да го унищожи. Тоест, ние виждаме как Хари минава от всички логични фази на съзряването – от едно дете, което се лута без цел, до героят, който е изградил за себе си ясна философия какво е смърт, какво е живот и какво е зло.
Питър-Пановците, от друга страна, са деца на Дерида и Фуко. Техният прословут релативизъм е поредният симптом на синдрома. Отказването от обективно доброто и обективно злото се случва на ниво по-голямо от това на вътрешния свят. Знаем, че Солженицин казва, че линията между доброто и злото пресича сърцето на всеки човек, но в света на релативизма, сърцата се бият за налагане на доминация, отхвърляйки я през същото време. Когато „доброто“ на един човек се срещне с „доброто“ на друг се е стигнало до върховното заличаване на морала, на помиряването със съществуването на обективни граници.
Злото в очите на Питър Пан е по-скоро комично и несериозно. Той самият няма представа какво е зло и какво е добро. Ръководен изцяло от фалшивото си чувство за дълг към децата, той не се замисля относно измеренията на деянията си (затова и отсича ръката на Хук, защото това е субективно добро решение). Въпреки че лети, Питър Пан е далеч от образа на феникса. Той не умира, за да се прероди по-мъдър. Той съществува в този постоянен балон на потенциала си и никога не ще го напусне.
Наближава краят на неговата ера, както и на ерата на зрелостта като част от възпитанието. Скоро, това човек да надвие вътрешния си Питър Пан ще се превърне изцяло в избор, а последиците от решението ще са почти съдбоносни. За момента се кланяме на безпътицата, на липсата на решителност и на явния афинитет към всичкоправенето (да се разбира нищоправене или правене на нищо съществено.) Докато бягаме от съдбата си на феникс никога не ще открием съществени истини за живота и метафизичното. Смъртта на детското като смърт на безцелното трябва да се издига в култ, докато много правят тъкмо обратното. Смисъл се намира именно тогава, когато можеш да служиш на себе си и хората.
mm

“ Консерваторъ “ е независима платформа за всички дясно мислещи хора в България в истинския смисъл на тази дума. Нашата мисия е да защитаваме истински десните позиции.

Share This