Постмодернизмът, или за хаоса като естествено състояние

Димитър Попмаринов, pravoslavie.bg

 

Постмодернизмът няма определение за самия себе си. Появява се като течение в началото на 70-те (някои автори пишат за началото на 50-те) години на миналия век. Обикновено го определят като бунт срещу модерността и нейните рационални правила. Той е мъглява идейна постановка, която се крепи на отрицанието – краен либерализъм.

Постмодернизмът е загубилият вяра в себе си рационализъм – бунт срещу порядъка, срещу всеки авторитет – анархия на духа. Той се отказва от всяка метафизика и се потапя в сферата на ирационалното и илюзорното. Отрича културата и нейните онтологични корени, науката, обществения ред. За него хаосът е естествено състояние. Постмодернизмът издига в култ относителността, премахва граници, заличава разликите между добро и зло, затваря човека в неговата самост, деинституциализира и деморализира обществените отношения, поставя под съмнения правния порядък. Неговата демонична сила се състои в това, че той руши, но не гради – няма съзидателна дейност. Енергията му е в отрицанието и рушенето, но не на материалното, а на духовното. Той се вписва във външните правила на обществото, но руши неговите духовни устои. Човекът, оставен сам на себе си, издига единствено и само себе си в авторитет. Хората около него са сенки, привидения, които нямат друга функция, освен да му служат под някаква форма. Другият човек се превръща във вещ, в обект за използване и задоволяване на похоти и страсти.

Анализаторите на постмодернизма намират неговите корени в идеите на Ф. Ницше, М. Хайдегер, развити от французи като Ж. Дерида, М. Фуко и Ж. Лиотар. Идейно той обединява различни критически литературни теории, свързани с разбирането за „смъртта на автора“ или „смъртта на субекта“. Идеята е, че авторът не може да има власт над своя текст, както и че субектът на знанието не е последният притежател на истината. Както авторът, така и субектът, към който е насочен текстът, са ограничени в своите прояви, защото човешкото знание е ограничено само по себе си. Следователно не може да бъде открита, постигната окончателна истина, която заслужава доверие. За да бъде донякъде разбрана действителността, тя трябва да се „деконструира“. Въпреки това „разлагане“ на действителността, тя не може да бъде „погледната“ от всички страни [1]. Следователно пълното познание е невъзможно. При това положение – тъй като няма знание извън разума – остава възможността всеки да решава сам за себе си кое е вярно и кое не, кое е истина и кое не. Така се отваря вратата за оправдание на субективността и относителността както в разбирането на живота, в изграждането на светогледа, така и в определяне посоката на волята, на действията. Това разбиране е предпоставка за поставяне под съмнение на основни ценности, за тяхното пренебрежение и отрицание – отричане на ценностната парадигма на досегашния свят.

На основата на тази идеологическа схема намират оправдание всички общества на хомосексуални, лесбийки, транссексуални, педофили, защитници на евтаназията, абортите и пр. Чрез претенцията за „права“ се осъществява диктат на малцинствата над мнозинството. С помощта на технологията, на глобалните отношения, се смъкват моралните задръжки, човекът се превръща във вещ – развиват се лъженауки като евгениката, продават се човешки органи, деца, променя се естественото човековъзпроизводство. За да се наложи всичко това, се развива цяла технология за оправдание на греха. Целта е съзнанието за грях да изчезне, грехът да се разглежда като нещо, което е остатък от безвъзвратно отминала епоха и вяра, каквото е християнството.

Такава е менталната среда на постмодернизма и съответно последствията от него: хипертрофирана идея за равнопоставеност, за права без задължения и пр. Всичко това релативира и минимизира отговорността на индивида, като създава колективна безотговорност. На тази основа се появяват течения като войнстващия феминизъм, джендър идеологията; основен принцип става различието. Смесването на идеи, култури и религии поражда ново езичество – преклонение пред релативното, пред временното, материалното.

Съвременната висока технология на връзки помага изключително много за осъществяването на практика на идеите на постмодернизма. Тя създава въображаем свят, свят на образи и фикции, на нереалности. Предназначението на технологията е да свързва, но тя свързва на повърхността, механически. В дълбок, битиен план обаче, вместо да обединява, тя разделя, вместо да събира, създава изкуствен свят на сенки, на недействителности, лъжливо присъствие, образност, фата моргана… Реалността се подменя. Фикцията се приема за реалност. Това е идеалната среда за постмодерното съзнание.

Загубата на онтологическа сигурност, олицетворение на което е постмодерността, доведе постмодерна Европа до ръба на пропастта. Днес тя е в състояние на лутане и търсене на нови пътища. Отказала се от Бога, свикнала с материалното благополучие, изградено на гърба на другите народи чрез натрупаните през вековете и възпроизвеждани богатства, в момента тя е изправена пред идейна безизходица.
Всъщност идеите за мултикултурализъм, наднационалност, за свят без граници, за хуманизъм, са същите, които защитаваха комунистите, защото генезисът им е един.

По отношение на понятията „мултикултура“, „мулти-кул-тура-лизъм“ и пр. може да се каже, че зад тях се крие постмодерното разбиране, че битието е изтъкано от /е състояние на относителност, несигурност, еклектика. Ако се тръгне от етимологията на думите, които включват в себе си идеята за култа (вж. по-нататък темата Отношението култ – култура), т.е. религиозно начало, ще се види, че всъщност те означават мултирелигиозност, т.е. многорелигиозност, което не е нищо друго, освен стария политеизъм в нови одежди. Така зад маската на новата терминология се открива връщането към старото изконно езичество, по-скоро новоезичество, и нищо повече. В същото време, за оправдание на това връщане към езичеството, се извежда абсурдната теза, че всички религии били добри. Това е безсмислица само по себе си, защото идеята за добро и зло, върху която се гради всяка ценностна система, се определя от всяка отделна религия сама за себе си, от нейните вътрешни, начални верови предпоставки, а не от външен за нея авторитет. Отхвърлянето на християнската вяра от европейските институции като основополагаща ценностна система води до онтологическа несигурност, ценностна девалвация, етически релативизъм и загуба на идентичност.

Ако се смени комунистическата терминология и се замести с либералния постмодерен брюкселски жаргон, ще се види, че става дума за едно и също. На мястото на комунистическата идеология дойдоха общочовешките ценности, на мястото на интернационализма дойде глобализмът с мултикултурализма, на мястото на износа на революция дойде износ на демокрация, на мястото на пролетарската солидарност дойдоха правата на човека, чистотата на комунистическата идеология се смени с политическата коректност (Дж. Оруел в начален етап) и т.н.

При комунизма имаше цензура и автоцензура, сега – политическа коректност, което не е нищо друго, освен рафинирано лицемерие, защото нещата не могат да се казват с истинските им имена. В Свещеното Писание няма и намек за „политическа коректност“. Там нещата се назовават такива, каквито са, с истинските им имена (ср. Иер. 13:23). Политекоректността е евфемизъм на цензура, продукт на постомодерността, където всеки има право и малцинството, единичното механично се приравнява с мнозинството. В политкоректността естествените, нормалните жизнени принципи се поставят под съмнение и са потискани от ненормалното, перверзното, антицърковното, антихристиянското; разрушава се истинската духовност, християнската култура; те се заместват от псевдодуховност, дори демоничност (разюздана, култова сексуалност, педофилия, отглеждане на деца за донорство и пр.). На всички тези неща постепенно се търси морално оправдание, за да бъдат включени в политическите, социалните, юридическите системи, а ако е възможно и в църковните системи (ср. т.нар. гей-църкви и пр.).

Мултикултурализмът, както и пролетарският интернационализъм, имат една и съща цел – да смесят първичните, заложени от Бога в природата на човека определености: пол, семейство, народност, раса, религия и да ги обединят, да ги слеят в безлична, сива маса, която да задоволява първичните си инстинкти.

Промяната на терминологията не промени съдържанието. Целите останаха същите – царството Божие на земята. Разликата с комунистическата идеология е само в методите. Комунистите налагаха вярата си със сила и жестокост, с диктатура. Постмодерна Европа иска хората сами да пожелаят същата цел посредством материално благополучие, чрез социална съблазън. Но тя също няма как да се достигне, защото егоизмът е толкова силен, че това благополучие се средоточава в много малка група елитно общество, съответно отделни държави, национални и наднационални групировки.

Важно е да се отбележи, че постмодернистите се опитват чрез политическите механизми да осъществят своите идеи в реалния живот: правото, политиката, средствата за осведомяване, т.е. обществените отношения като цяло. В съвременна Европа и в модерния свят либералната идеология, средата, от която се роди постмодерността, породи слободия, диктат на масовата над традиционната християнска култура. Последната е постоянно унижавана, унищожавана, изтиквана в ъгъла, охулвана и презирана. Постмодернизмът обърна модела – сега грехът царства над чистотата, аморалността – над морала, лъжата – над истината, двуличието е изведено в правило, лицемерието е принцип; под маската на правото се извършва безправие, осъществява се „върховенство на правата над задълженията“ [2], малцинството властва над мнозинството; „правата“ на перверзията и ненормалността се превръщат в норма… Ако не се осъзнае системната грешка, която се извършва, Европа я чака съдбата на отишлия си в небитието съветски комунизъм. Не е случайно, че особено силна съпротива срещу тези идейни, политически и социални модели се оказва от обществени кръгове от бившите социалистически страни. В тях те разпознават своето минало, макар и в друга форма.

Тези тенденции се забелязват от сериозни анализатори на Запад и те ги поставят в полезрението на съвременния мислещ човек. Така например известният анализатор Александър дел Вал казва: „Западът сам се вкара в капан, като прие идеологично-утопичните съвременни ценности, основаващи се на скъсване на връзките с миналото и отказ от каквито и да било корени. Той сметна, че трябва да остави миналото настрана и да изтезава собственото си самосъзнание, като демонизира или осмива собствената си история и християно-юдейските си корени в името на „космополиткоректността“, на която толкова държи посткомунистическият идеолог Юрген Хабермас от Франкфуртската школа. Този човек е един от основните идеолози на Европейския съюз. Именно на него дължим страховитата идея за „юридическо-конституционния патриотизъм“, призован да заличи националната принадлежност на европейците в името на една хипертрофирала идеология на правата на човека и защита на „страдащите“ малцинства от бялото и християнско европейско мнозинство“ [3].

Всичко това води до цинично отношение към живота. След себе си крахът на утопиите доведе до крах и на ценностните системи. При отказа от онтологическата основа на ценностите, Бога, се стигна до това всичко да бъде релативирано. Днес много мислители не вярват в ценностите на либералната демокрация, защото тези „ценности“ се рушат като картонени кули. Това особено ясно се вижда с насилственото „демократизиране“ на арабските страни от една страна и породените от него проблеми за Европа с бежанците, от друга. Тъй наречените „ценности“ служат само като оправдание за придобиване и пазене на икономическата и политическата власт, на статуквото. Богатите страни и еснафски общества отделят материални средства не за да защитават някакви ценности, а за да дадат от себе си възможно най-малкото, да минат с най-малко загуби при пазенето на своето материално богатство и земно благополучие. Всъщност, те наистина защитават ценности, но материални – на мамона.

Европейският и съответно глобалният опит да се осъществи раят на земята търпи постоянен провал във всички посоки. Отказът от трансцендентен, божествен авторитет и разчитане само на човешки сили, въпреки успехите на науката и технологията, не води доникъде. Оставен сам на себе си, без надежда и вяра в съществуването на висш промисъл, на трансцендентен авторитет, подложен на постоянни страхове – непреодолими болести, екологични и космически заплахи, атомни войни и пр. – човекът губи перспективи за бъдещето. Отчаянието от невъзможността за постигането на този идеал води народите и света до състояние да се обърнат, да потърсят и приемат отново трансцендентен авторитет. Той ще се намери, но ще бъде такъв, който от името на Бога (2 Сол. 2:3-4) ще обещае да удовлетвори именно земните щения на човека – социалния порядък, хляба – Божието царство на земята [4]. Това ще бъде личност, според новозаветното учение на Църквата, която ще обещае да умиротвори света, да гарантира „мир и безопасност“ (1 Сол. 5:3). На човека ще се предложи всичко, за което той си мечтае и очаква – раят тук и сега. Това е началото на антихристовото царство, към което с ускорени и уверени стъпки върви човечеството.

Бележки

1.Merold W. Posmodernism. The New Dictionary of Pastoral Studies. Grant Rapids, Michigan. 2006, p. 273, col. 1-2.
2. Западът плаща скъпо за комплексите си
3. Пак там.
4. Според библейското учение царството Божие ще се осъществи на земята, но не от човека. Това ще се случи при второто идване на Иисус Христос, когато земята ще бъде преобразувана. Ще бъде „нова“ земя, на която хората ще живеят в постоянно общение с духовния свят – „новото небе“ (2 Петр. 3:13). Нарушената след грехопадението връзка между земята и небето ще бъде възстановена напълно (Откр. 21:1 нат.). Човеците ще живеят заедно с Бога.

 

Из книгата “Между вярата и разума. Първи въпроси” на Димитър Попмаринов, ИК “Омофор” 2016

mm

“ Консерваторъ “ е независима платформа за всички дясно мислещи хора в България в истинския смисъл на тази дума. Нашата мисия е да защитаваме истински десните позиции.

Share This