НОВО

Визията за Европа на Урсула фон дер Лайен

Редакторите в дясната платформа "Консерваторъ" Тончо Краевски и Кристиян Шкварек гостуваха в предаването "Реакция" с водещ Мартин Табаков. Гост също бе журналистът Евгени Кръстев. Тема на разговора бе новият председател на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен,...

Писъците на НАП огласят нощта

Днес НАП ще си получи заслуженото. Това съобщи вчера по телевизията Венцислав Караджов. Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) щяла да наложи глоба на Националната агенция за приходите (НАП) заради "брутална кражба" (БК) на информация и разпространяването ѝ в...

Имам човек в НАП

Скандалът с изтичането на данни от НАП е на път да отмине, предвид огромният бонус за управляващите, че се случи, когато повечето от населението на Републиката е на море (на едно от трите). Същевременно, той успя да породи освен дежурните коментари и доста...

Самоубийството на Франция

Джулио Меоти е италиански журналист, редактор на Il Foglio, с публикации за GateStone Institute, FoxNews, National Review, Arutz Sheva, The Wall Street Journal и други. Автор на множество книги на тема международна политика и Близък Изток Колкото повече френските...

Либералното статукво – несъстоятелно в морализаторската си поза

Изборът на Урсула фон дер Лайен е политически факт. Срещал съм дамата като немски военен министър. Слушал съм нейна лекция. Впечатлението, което остави е по-скоро добро. Убедена визия за интегрирана европейска отбрана. С ръка на сърце трябва да кажем, че Урсула...

Темите, които ни разделят

Главният редактор на "Консерваторъ" Николай Облаков и Тодор Джонев от Informo.bg по темите, които ни разделят през последната седмица - за кампанията "Направи го сега", субсидиите, машинното гласуване и още във видеото:...

Плачем, че VW не идва, но активно гоним тези, които вече са тук

Информацията, че VW най-вероятно няма да изгради новия си завод в България, се приема като малка национална катастрофа – медиите и социалните мрежи са залети от мрачни коментари за „провалената“ ни държава. Донякъде съм съгласен с подобна интерпретация – всеки неуспех...

Социализъм или аз!

В последните дни левицата /крайна или не/ в САЩ и ЕС, и нейните медии нападнаха за пореден път най-големия си враг. Президентът Тръмп.  Разбра се, че бившият посланик на Великобритания в САЩ преди две години, т.е. при най-яростната война против Тръмп, е изпратил...

Конспирации за умни и красиви

Едно от редовните обвинения, които градските прогресивни либерали отправят към останалите е, че се хващат на всякакви конспиративни теории и налудничави интерпретации на събития и явления. По-агресивните активисти от години се опитват да брандират почти всички...

Бебето като атентат срещу правата и свободите

Вече мина достатъчно време и всички познават кампанията „Направи го сега“, известна повече като кампанията на Иван и Андрей. Тя сама по себе си е достатъчно забавна, дотам, че човек се пита дали е правена ОТ идиоти или е правена ЗА идиоти. Според мен е...

Как постмодернизмът уби красотата

Време за четене: 8 мин.

От край време се зараждат различни представи за красивото у различни философи, в зависимост от епохата, в която живеят. Едно от най-известните определения на красотата е на древногръцкия философ Платон, който лансира тезата, че има свят отвъд нашия, в който понятия като красотата съществуват като вездесъщи и перфектни идеи, подобно на перфектния кръг.

Така всяко нещо, което намираме за красиво измежду нас е всъщност отражение на тази вездесъща и съвършена красота, както всеки кръг около нас е отражение на перфектния кръг, който може да се намери единствено в този свят на идеите.

Така всяко нещо, което намираме за красиво, е красиво доколкото въплъщава идеала за съвършената красота.

Всичко това естествено е невъзможно без да се приеме за предпоставка, че наистина съществува обективна красота, както и че има обективни критерии, които я определят. Че тя не е зависима единствено от субективните предпочитания на нейните оценители, а има универсални правила, които стига да се спазват – ще се създаде нещо, което въплъщава платoновия идеал и съответно може да се нарече красиво.

Важно е да се уточни, че под „красиво“ не разбираме само ведро, лицеприятно, щастливо, шарено, позитивно и т.н.

Грозни и смущаващи неща също могат да са красиви, стига разбира се да са създадени, следвайки обективни критерии за красота.

Красотата буди у нас чувството, че това, което наблюдаваме надхвърля простосмъртното ни всекидневие и ни създава усещането за вечност. За това и от както свят светува хора раздават баснословни суми пари именно за създаването на красота.

Някъде до втората половина на 19-и век в изкуството, литературата и музиката на западния свят има утвърдени обективни критерии, похвати, методи, както и съдържание, което се е установило като валидно и което стига да се спазва ще се създаде нещо красиво.

Съществуват установени школи, които преподават даден набор от инструменти, методи и усещане, подплатени от цялото интелектуално наследство, оставено от предците на западния художествен свят.

В поезията например има уточнена структура, ритъм, както и метод за римуване и разбира се, се създават прелестни произведения, които бележат нашата западна цивилизация и с които се гордеем.

Пример за това е класическата френска лирическа поезия или английския романтизъм и много, много други.

 

През втората половина на 19-и век обаче се появяват разновидни течения във всички сфери на изкуството. Те могат най-ясно да бъдат обобщени чрез своята опозиция към схващането, че само чрез прилежното и устойчиво следване на установените методи може да се създаде нещо красиво.

В поезията се поражда идеята, че не е нужно да има ясна структура, ритъм и рима за едно стихотворение да е красиво, което води до появата на “свободен стих”. Най-ярък пример е младият гений Рембо във Франция, който буквално шокира целият френски интелектуален елит със своята авангардност, най-добре изразена в “Един Сезон в Ада”.

В изкуството също художници започват да смятат, че традиционните практики, които са носили успех на техните предци вече не са задоволителни и трябва да се измисли нещо неизпитано и предизвикателно.

Цялото това обновено предразположение спрямо проблема за създаване на изкуство и въпроса за неговото съдържание ще се нарича впоследствие модернизъм.

Модернизмът, въпреки че отрича установените и традиционни методи за достигане до красота, все пак все още смята, че красотата е обективна ценност, която може да се определи чрез универсални критерии и съответно е рядкост в нашия живот.

Прояви на модернизъм са страхотните романи на Джеймс Джойс, в които той използва своя авангарден метод на писане наречен – поток на съзнанието – който му позволява да изписва мислите, сънищата и фантазиите на своите герои по нов и уникален за времето си начин.

Или пък в изкуството се откриват нови течения, които ще бележат сферата си в следващите години като сюреализъм, кубизъм, футуризъм и други.

Модернизмът става изключително популярен особено след кървавата вакханалия на Първата световна война, която оставя екзистенциален белег върху лицето на Европа. Навсякъде в изкуството, литературата, музиката, театъра – модернизмът е покорил сърцата на публиката и масово се установява като статуквото. И разбира се, винаги когато нещо се установи като статукво, то поражда и опозиция.

Изниква още по-ново, още по-авангардно мислене и светоусещане спрямо въпроса за създаване на изкуство. Създава се бунт срещу бунтът.

Както по-горе споменах – тъканта, която свързва всички тези течения и ни позволява да ги сложим под общото название модернизъм, е тяхното несъгласие с традиционните методи за създаване на изкуство. Важно е да се отбележи, че въпреки авангардността им в похватите за достигане до “красотата”, модернистите все още вярват, че съществува подобно нещо, наречено обективна красота.

Така модернистите се бунтуват срещу методите, но не и крайната цел, която, както отбелязахме, е въплъщаването на красивото.

На свой ред новото поколение творци започват да се усъмняват изобщо в наличието на обективност, когато стане дума за красота в изкуството. Започват да отричат установената вяра в съществуването на универсална красота, която може да се определи обективно и независимо от контекст или субективните предпочитания на нейните наблюдатели.

Този бунт вече не се изразява в отричането на традиционните практики, които са били основата на западното изкуство допреди модернизма, а изобщо в повсеместно отричане на съществуването на обективна красота (стойност).

Вместо това те вярват, че красотата се определя единствено и само от субективните хрумвания, прищявки и представи на самият творец и наблюдаващата го публика.

Тази философия ще бъде известна под наименованието постмодернизъм.

Ранен пример, който предзнаменува постмодернизма, е френският хит на Марсел Дюшан – Фонтанът. Творбата буквално представлява писоар, подписан от него и поставен на показ на изложба.

Атрактивността и стойността на постмодернизма се състои най-вече в първоначалния шок и вълнение от подобно грубовато и директно отричане на всичко, което досега сме имало за вярно и красиво.

Фонтанът става хит, именно защото хората са привлечени към екзалтацията, която изпитват от сблъсък с подобно нечувано, абсурдно и революционно скъсване с каквато и да е традиция или представа за изкуство и красота, която е движела западното изкуство преди това.

Започват да изникват всякакви вариантни форми на опредметяването на тази философия, които всички са белязани със същото контраинтуитивно и противоестествено бунтуване срещу наследените от миналото инстинкти и схващания за красота и стойност.

Тук обаче идва и проблемът на самия постмодернизъм.

Дори и да приемем, че първоначалният шок и вълнение, които бихме изпитали от закачен подписан писоар, само по себе си има някаква стойност и съответно оправдава определянето му като творение на изкуството, то този шок ще се запази ли и следващия път, в който го наблюдаваме?

Цялата тази мимолетна стойност, която бележи постмодерните творения на изкуството съществува доколкото може да ни шокира, а този шок може да го има само първият път, в който влезем в подобна изложба. Той се губи веднага след това.

Вторият път, в който решим да разгледаме отново “Фонтана”, ние се сблъскваме с реалността. Лишен от първосигналните и първобитни емоции, които подобно вулгарно действие буди у нас, то фонтанът си остава единствено и само един подписан писоар, закачен на изложба.

Няма нищо вечно, нищо, което надхвърля монотонните прииждания на всекидневния ни живот; нищо, което буди у нас чувството, че наблюдаваме въплъщаването на идеал, отвъд нашия собствен свят; нищо, което, така да се каже, надхвърля нас самите.

Оставаме единствено с квази-оригинална употреба на грозота с надеждата, че шокът, който ще породи, ще е достатъчен да бъде оправдана като валидно продължение на цялата красота, която бележи историята на западното изкуство.

Това води със себе си и един капан, в който, аз твърдя, се намира цялото съвременно изкуство.

За да може да се продължи тази стойност на постмодернизма, то той трябва все повече и повече да се радикализира в своя бунт срещу установените норми за красота.

Така се и стига до абсолютни нелепости като пърформанс арта на френска феминистка, който се състои в това да напъха яйца, пълни с боя, във вагината си и клекнала над бял лист хартия да ги „изплюва“. При тяхното разбиване, боята се пръска и така се създава крайният продукт.

 

Друг пример за откровена варващина е публичният експеримент, при който жена се разхожда с камера по улиците на град и предлага на непознати да опипват интимните й места за 30 секунди, докато се гледат в очите.

Тези и още мнозина други подобни неща са директно следствие от отказа да се приеме предпоставката, която е нужна за каквато и да е стойност в изкуството, а именно наличието на обективни критерии за красота. Това е и капанът, в който трябва все повече да се окарикатурява творението на изкуство, за да се запази първоначалният шок, който всъщност придава някаква стойност на постмодернизма.

Ще представя още един конкретен пример, в който добре се илюстрира философската подмяна. Изкуството на фотографията се дава като пример за постмодернизъм, който създава красота, и наистина снимки на сайтове като People of Sofia често будят у нас чувство за стойност и качество.

Но отново наблягам на този фундаментален аспект – една снимка (като творение на изкуството) съдържа стойност доколкото следва определени обективни критерии като например фокус, бекграунд, композиция, ефекти и всякакви подобни, които придават на самото творение чертата на рядкост, тъй като е бил положен труд и креативност в нейното осъществяване, а не е била плод на своевременна прищявка.

Постмодернизмът отрича подобни критерии и фотография, приемаща тази философия би изглеждала по съвсем различен начин. пример е тренда да се снима снимането на снимка – което прекрасно въплъщава всичко изписано до тук – тъй като залага единствено на първоначалния шок от квази-оригиналност, шок, който изчезва втория път, в който погледнем снимката.

Стига се до един перманентен и несекващ бунт, който обезсмисля първоначалния бунт и който води след себе си единствено и само поголовната ерозия на представата за красота в нашето общество.

И може би това е целта, и ако е така, аз дълбоко не се съгласявам с тази цел, затова и написах тези редове.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!