НОВО

Какъв е българският интерес в ЕС

Какъв е българският интерес в ЕС? Придава ли модерният консерватизъм алтернатива във ВМРО? Гости в студиото на "Свободна зона с Георги Коритаров" бяха Ангел Джамбазки и Критиян Шкварек – кандидати за евродепутати. Вижте видеото:...

Целият свят се оглежда в един български касов апарат

Не че няма дясно. Просто по някаква причина не е модерно. Днес най-дясната страна в света е комунистически Китай. Защо дясното не е модерно? Защото хората не обичат да чуват, че трябва да се трудят, да мислят, да се борят и да се мъчат, а предпочитат да им напяват в...

За споделеното родителство

В съвременното общество все повече деца растат в разделени семейства. Разводите са доста по-често явление в сравнение с преди 2-3 поколения, двойки в съвместно съжителство също се разделят, а трудовата миграция води дотам, че съпрузи се принуждават да живеят далеч...

Апетитът на британските консерватори към революция и контрареволюция

През юни 2016 г. Великобритания гласува с референдум да излезе от Европейския Съюз. Макар и напълно безкръвен, този резултат беше революционен по британски. Въпреки предупреждения, които съм чувала и от британски, и от български консерватори, че това се е очаквало, аз...

Напрежението между САЩ и Иран: Ще има ли ескалация и как ще се отрази на света?

Авторът в дясната платформа "Консерваторъ" д-р Мартин Табаков гостува в предаването "Плюс - минус" по Нова телевизия. Гост също бе международният анализатор Яшар Абдулселямоглу. Тема на разговора бе покачващото се напрежение между САЩ и Иран. Според Абдулселямоглу...

Венецуела като точка на геополитическо противопоставяне

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Емил Вълков гостува в предаването "Пресечна точка" по Военен телевизионен канал с водещ Евгени Кръстев. Тема на разговора бе продължаващата криза във Венецуела. Вижте пълното видео:...

Кампанията за евроизборите

Журналистът и редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев и политологът Страхил Делийски гостуваха в предаването "Всичко коз" по Канал 3 с водещ Мая Костадинова. Те оцениха тезите в кампанията за Европейски избори 2019 - в Европа и у нас. Вижте пълното...

Какво трябва да се промени за да сме щастливи в ЕС

Главният редактор на дясната платформа "Консерваторъ" Николай Облаков гостува в предаването "#Европа" по БНТ. Тема на разговора бе бъдещето на Европейския съюз и проблемите, пред които той е изправен. Гост също бе директор на фондация "Силна Европа". Вижте пълното...

ВЕИ революция ли? Не, газова!

Да, случи се: Както глобалните инвестиции, така и новите инсталирани мощности на ВЕИ през 2018 г. са по-ниски в сравнение с предходната 2017 г. Годините на постоянен ръст свършиха и то много преди ВЕИ да са заели значим дял в енергийното потребление. През...

Освирепелият феминизъм

Две новини от последните дни ми дадоха повод за написването на тази статия. Едната е решението на Спортната комисия на щата Калифорния да суспендира боксовия лиценз на Кубрат Пулев заради прословутата целувка с репортерката Дженифър Равало. Другата е петицията на...

Рамщайн и културната логика на късния капитализъм

Време за четене: 13 мин.

Германия е особено чувствително място за Европа. Темите за историята, паметта и патриотизма са сложни и болезнени за немците. Затова всичко което се случва там има широки импликации за тези теми като цяло и всяко тамошно попкултурно явление, което ги разглежда, заслужава напълно сериозно внимание.

Рамщайне най-популярната и продавана немскоезична група в света. Изумително, но точно след падането на стената, когато английският език окончателно се налага в глобалната култура, те избират да пеят на немски. Всички други популярни немски банди са пробили на международна сцена чрез “официалния език” на рок музиката. Kraftwerk, които имат безспорно световно влияние върху развитието на електронната музика, издават паралелно английски диск на всеки свой албум след втория. Scorpions, Kreator, Avantasia ползват изключително английски. От тях единствено Скорпиънс са продали повече от Рамщайн (около 75 срещу 15 милиона албума по груби сметки), но трябва да вземем предвид, че (1) Скорпионите имат три пъти повече записани албуми, (2) преимуществено издадени преди ерата на интернет и (3) в крайна сметка са динозаври от 60-те, т.е. има ги от много по-дълго. Като сложим тези неща в уравнението, Рамщайн са напълно съпоставими с успеха на Скорпиънс и то – което именно е важното тук – изпълнявайки на немски. Как е възможно това и защо точно Рамщайн?

Най-напред “как”. Много просто: маркетинговият подход, който винаги тича да посрещне желанията и очакванията на публиката, не е най-добрият, а просто най-предпазливият. В музиката и изобщо в изкуството (а защо не добавим още любовта и политиката) никакво уравнение не може да предвиди какво ще ни хареса, какво истински ще ни развълнува, от какво имаме трепетна нужда, защото ние самите още не го знаем. И как бихме могли да го знаем, когато желанието е празнина вътре в нас, рана в субективната действителност? То е неопределено и в това именно се състои неговата свобода. Едно желание, чието съдържание е предварително конкретизирано – например гладът, който може да се засити само чрез наяждане или сексуалната перверзия, която е зависима от фетишизирания обект – ни поставя в подчинение. То не е толкова желание, колкото необходимост. 

Както забелязват обаче Фредрик Джеймсън и Марк Фишър,  културната логика на късния капитализъм ни учи, че първо възникват потребностите (като конкретизирани желания), чак след това идеите за тяхното задоволяване. Търсенето предхожда предлагането – икономически и онтологически. Но този подход напълно пренебрегва истинската природа на нашите желания, защото видът на техния обект хич не е изначално определен. “Капиталистическият реализъм”, както Фишър го нарича, набляга на познатото, на достъпното и на лесно смилаемото, като по този начин фалшифицира желания – изправя ни пред огледалото на нашето собствено аз, нашите навици, вкусове и рутина и казва: “Ако ти си това, което си, не желаеш ли значи тъкмо това, което си?” От там произхожда и постмодерната мантра “да бъдем себе си”, която уж трябва да бъде призив за свобода и автентичност, а всъщност е окуражаване да останем идентични с онова, което вече сме; да не напускаме комфорта на знанията и вкусовете си, без значение колко са ограничени те; и да не поставяме под въпрос своите основания, нито тези на света.

Надявам се, че след това лирично отклонение, някои вече се досещат и какъв е отговора на втория въпрос: защо именно Рамщайнстанаха първата група, успяла да добие световна известност с пеене на немски? Просто и шестимата членове на бандата са родени и израснали в Източна Германия. Това има двояко значение – от една страна, те са били много по-слабо изложени на култура и реклама на английски (Тил Линдеман, който неотдавна си направи страничен проект, където му се наложи да пее на английски, призна че не владее езика); от друга страна, те не са възпитани в културата на капиталистическия реализъм, а в разпадащия се социалистически реализъм и подобно на останалите хора в Източния блок са празнували падането на режима като освобождение от предразсъдъците и цензурата, без да подозират какви други предразсъдъци и цензура ги очакват от другата страна на стената. По тази причина те не са се побояли да експериментират, да направят нещо оригинално, без да се маркетират съобразно очакванията и вкусовете на хората – което парадоксално (или пък закономерно) носи голям успех. Искате хеви метъл? Няма да получите Скорпиънс, а ще получите метъл на немски език, пълен с Kraftwerk-ска електроника и индустрален звук от Einsturzende. Искате песни за любов? Няма да получите хипарска слънчева любов, ще получите балада за грозно момиче, което не смее да излиза на светлина или пък песен за мъж, който обича как жена му свири на пиано, но я убива от ревност и я поставя мъртва пред пианото у дома си. Искате песни за секс? И тук няма да получите веселия полов нагон на класическия рок. Не, ще получите садомазохизъм и инцест. Искате текстове за купони, мотори и наркотици? Не, вместо това имате зловещ германски фолклор. Искате припеви за скандиране на концерти? Ето ви припеви от стихотворения на Гьоте и Брехт.

Но позволете да се отклоня отново.

Всяко такова напускане на нашата битийна зона на комфорт представлява тайнствено преживяване, акт на инициация съпроводен със стрес, понякога дори болка. Когато напуснем себе си, ние в някакъв смисъл се раждаме, новият въздух пари в дробовете ни и непознати ръце ни акушират под ослепителна светлина. Да изпитаме собственото си раждане, това е върхът на нашите екзистенциални възможности; радикалната разлика със смъртта е само обективна, но от гледище на субекта раждането и умирането си приличат. Затова всеки път когато научаваме нещо ново, когато се освобождаваме от някоя дълго поддържана заблуда, когато се влюбим или когато слушаме за пръв път прекрасна нова музика, ние усещаме част от този древен ужас. Ала само там, в акта на раждането (и умирането) ние сме напълно живи (толкова живи, че би било непоносимо да живеем така постоянно) и само там можем да задоволим смътното си желание за нещо ново и истинско, да намерим определение на нашия неопределен копнеж – на нашия Sehnsucht.

Ако не напускаме индивидуалния и колективния си комфорт, няма как да произвеждаме нова култура. Това е капанът на “капиталистическия реализъм” според Фишър. Това стои в основата на постмодерното ни безвремие и неспособността да създаваме нови културни форми, а от там и на нуждата да умъртвяваме, разглабяме, опошляваме (и накрая да потребяваме) традиционната си култура. Създаването на новото е невъзможно без стъпването върху традицията, но и запазването на традицията жива е невъзможно ако не позволяваме обновлението й. Последното прозрение не е нито мое, нито на левичаря Фишър, ами на Едмънд Бърк и Томас Елиът. Достатъчно е само да се огледаме и ослушаме наоколо, за да видим, че живеем в епоха обитавана от призраци. Sci-Fi филмите вече не могат да предложат поглед в бъдещето, а само повтарят концепции от класиките (да не говорим за купищата римейкове, рибуутове, адаптации на стари книги и комикси и т.н.). Музиката изцяло паразитира върху ретро носталгия – ако Адел или Арктик Мънкис можеха да бъдат изпратени назад във времето и пуснати в някой клуб през 80-те, те не биха събудили ни най-малко подозрение. За същия период от време между 60-те и 80-те са се случили много повече неща в музиката. Едно от най-странните и призрачни явления в музикалното поле беше миналогодишния дебют на Greta van Fleet, които влязоха в челните места по продажби и станаха звезди, блестящо имитирайки Лед Цепелин. Ретрото не е точно “ретро” вече, то е просто “настояще”. Настоящето е наводнено с кичозни анахронизми, симулакруми от предишни десетилетия, откъснати от критическия си контекст и пакетирани за потребление. Нищо качествено ново не се прави, макар капитализмът уж да е издигнал в култ иновацията. Дори в политическо отношение няма оригинални идеи; политически активните млади хора изповядват рециклиран неоконсерватизъм и либертарианство в духа на 80-те години или пък рециклиран социализъм в противовес на пазарните реформи от тогава; сякаш Рейгън и Тачър са историческия връх на политиката и единствено можем да се дефинираме по остта за или против тях.  Дори самите Рамщайн, макар и усърдно хвалени от мен в началото на текста, в най-добрите си албуми от 90-те преплитат Kraftwerk и Einsturzende Neubauten (от 80-те); много смел и неочаквано сполучлив хибрид, талантливо изпълнен, ала все пак не съвсем оригинален. (Ако някому се чете по-надълго за капиталистическия реализъм, ето книгата на на Марк Фишър)

И така, Рамщайн бяха добри, когато ни въвеждаха в зловещото, мрачното, смущаващото, което е uncanny (unheimlich!), което не само ни харесва, но ни кара да се чувстваме смутени от факта, че ни харесва. С това обяснявам и оправдавам своето разочарование от песента Deutschland и нейния безвкусен, неоригинален и категорично несмущаващ клип, който обаче беше отразен и дискутиран в публичността като скандален и противоречив, а някои дори намериха радикални политически послания в него. Любопитно е как медиите вече дори не манипулират мнението ни, а само насочват емоциите ни, като по условен рефлекс; не ни диктукват толкова какво да мислим по даден въпрос, колкото как да се чувстваме спрямо него. Аз обаче отказвам да се чувствам провокиран. За да разберем как работи фабриката за фалшифициране на желания (и провокации), за която писах по-горе, трябва първо да направим внимателен анализ на “продукта”.

Най-напред въпроса за червения лъч, който пронизва всички сцени. Трябва да изходим от него, защото лъчът най-вече свидетелства за нашето собствено присъствие в сцените. Той обаче не просто счупва четвъртата стена, ами паралелно с това издига друг вид преграда специално за целите на клипа. Ние наблюдаваме случващото се през стъклото на терариум; ние не се пренасяме в историческите времена и места на събитията, ами ставаме свидетели на съзнателно изиграни за нас възстановки. Ако се взрем на втори и трети план ще видим, че повечето сцени се разиграват на територията на една и съща складова сграда, приспособена за снимачна площадка. Донякъде това напомня на филма Dogville на Ларс фон Триер, където декорът е умишлено изобличен. Целта в случая обаче не е да се тестват границите на изкуството кино, а да се освободи историята от историчност. Какво точно имам предвид ще стане ясно по-нататък.

След това, централният образ, Германия. Персонификацията на Германия е изпълнена от Руби Коми, красива чернокожа театрална актриса. По повод на нейното участие се появиха три хипотези. Първата е, че Рамщайн я използват, за да отправят радикално (ляво) послание за променящата се Германия. Втората е, че те се застраховат срещу критика, тъй като всъщност крият замаскирани крайнодесни послания. И третата е, че се застраховат… за всеки случай. Не искам да влизам в този каламбур, но достатъчно ще е да отбележа, че явно никой не допуска и не смята за реалистично възможно Германия да се играе от бяла жена. Каквото и да привиждат левите и десните фенове на Рамщайн в това, начинът по който се обсъжда въпроса създава усещането за конюнктура – т.е. политическа невъзможност да се направи по друг начин. А щом става дума за конюнктура, не може да става дума за радикален и субверсивен акт, както биха искали да го видят левите. Но не може да става дума и за никаква крайнодясна субверсия, както ще видим по-нататък. (Бележка: Кристиан Шкварек насочи вниманието ми към подробността, че черната кожа на Руби Коми се използва в комбинация с облеклото й в различните сцени, така че да образува германския флаг от различните епохи. Черно, червено и жълто за републиканския флаг или пък черно с бяло и златно за имперския. Това отново показва, че на равнище съдържание са потиснати всякакви конкретни послания и те могат единствено да “избият навън” чрез формата, закачайки се за нея като предлог.)

Стигаме до най-важното, историческия разказ. Тук виждаме само нормативния, модерен, либерален прочит на германската история. От битката в Тевтобургската гора до падането на Берлинската стена, германците са били войнствени и жестоки, което е довело до много страдания за тях и за другите народи. Виждаме дежурната атака срещу църквата – клириците пируват с тялото на Германия през средновековието, а по-късно се прегръщат с нацистите. Самите нацисти няма нужда да коментираме, там по начало няма никакво пространство за интерпретации. После виждаме репресиите на Щази в Източна Германия и атентатите на фракцията “Червена армия” в Западна. Тук няма нищо, което да противоречи или поне да допълва прочита на популярната история. Истинска провокация би било, ако покажат свещениците, които са били разпнати с главата надолу в Бухенвалд; или бомбения терор на Съюзниците над Дрезден, Хамбург, Кьолн и др.; или подвигът на 12-та армия на Вермахта под командването на генeрал Венк, която в последните дни на битката за Берлин отваря коридор за евакуация на цивилните; или трудовите лагерите за немци в Англия и Франция . Не става дума тук за целенасочени ревизонистки интерпретации, а само за споменаване, за подхвърляне на някой факт, който би разстроил доминиращия дискурс със самото си съществуване. Нищо такова. Освен това, според клипа, а и точно както описва Фишър, историята сякаш свършва през 89-та година. Такава е есхатологията на капиталистическия реализъм. Затова и в случая не гледаме “историческа” история, а музейно изложена история, като изложбата е направена от идеологически благонадежден куратор, който е съобразил точно кои експонати да бъдат показани и как, и кои да останат прибрани в мазето. Събитията и образите препускат все по-бързо и към средата на видеото започват да се смесват – нацистите, рицарите, свещениците, Източна, Западна Германия; въртележка от анахронизми, която ни свидетелства, че времето е спряло, времето е свършило и ние живеем в неговия окончателен синтез. Това е начинът, по който всяка идеологическа конюнктура би искала да мислим за настоящето и за историята.  Дори мета-сцената в космоса не е извадена пред скоби, защото в дока на станцията ще забележите, че е акостирала подводница от Втората световна.

Така стигаме и до многозначителния (т.е. безмисления) финал. В сюрреалистична интерпреатция на сцената на Рожеството, персонификацията на Германия ражда няколко кученца. Символиката е в породата им – леонбергерите са култивирани през 19 век в Германия и са известни с това, че почти изчезват в двете световни войни, тъй като са били широко използвани на бойното поле; след това видът им се е размножавал обратно от буквално няколкото оцелели екземпляри. Не мога да не харесвам този символ, но и не мога да кажа, че надскача общоприетата либерална рамка. После астронавтите пускат Германия в ковчег да се рее в открития космос и след това чуваме акордите на Sonne. Не е необичайно за Рамщайн да правят препратки към други свои песни. Sonne е мрачна интерпретация на германската приказка за Снежанка, където последната се намира в садомазохистки отношения с джуджетата – бие ги, унижава ги и ги кара да работят в мината, за да добиват някакво особено златисто вещество, което тя употребява като дрога. В Рамщайновата приказка Снежанка не отхапва отровна ябълка, а взима свръхдоза. После джуджетата й правят стъклен ковчег (като този на Германия в Deutschland), a една падаща ябълка разбива стъклото, за да я събуди. Дали посланието в Deutschland e, че Германия не е мъртва, а просто спи? Или пък умишлено я пускат в открития космос, за да няма опасност да се върне като Снежанка? Всеки може да нагоди тълкуването към вкуса си или по-точно към онова, на което е свикнал. Типичен либерален и демократичен завършек, в който има място за всеки и всички. Финал-огледало.

Реакциите по повод клипа на Рамщайн, а и самият клип са тревожни симптоми за модерната ни култура. Самият протест срещу либералния мейнстрийм (капиталистическия реализъм) може да бъде приспособен и интегриран в него. Гладът за провокация може да бъде утолен с проформа, казионна провокация, стига само медиите да внушат, че продуктът трябва да се приема като провокативен.

Показателно е и за това как се различават методите за подчиняване на съпротивата в социалистическите режими на бившия Източен блок и в днешния либерален капитализъм. Ако тогава от един млад поет се е очаквало да напише първо няколко възторжени стихотворения за партията, за да потръгне кариерата му и да може да пише своите си неща, то в капиталистическия реализъм артистът първо бива оставен да добие максимална популярност и легитимност като алтернатива на мейнстрийма и чак след бива изкушен да участва в пропагандата. Обърнете внимание колко много музиканти и актьори станаха политически активисти на стари години. Дали защото им трябват пари, дали защото не се чувстват пълноценни, дали защото в техните среди са ехо-камера за такива възгледи, това няма значение. Важното е, че причината не е изолирана, а е системна.

Ленин е казал: “Капиталистите ще ни продадат въжето, на което ще ги обесим.“. На което капиталистите трябва да отговарят: “Комунистите ще направят революцията, която ние ще заснемем и излъчим като риалити шоу по телевизията.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!