Ранена в сърцето пантера

Време за четене: 5 мин.

Поетът Никола Вапцаров отново се оказа причина за обществен скандал. Този път несъгласията не бяха около ролята му като агент на СССР и как това обстоятелство се съотнася към неговото литературно призвание и талант, а нещо съвсем друго. Стихотворението му „Прощално“ бе превърнато в чалга песен от младата певица Антонина, което бе последвано от остри реакции. Наречено бе „терористичен атентат“. Хора на културата се изредиха да говорят за разложението на обществото и младите, за профанизацията на всичко свято.

Според руския философ и мислител Николай Бердяев обаче у хората присъства божествена черта, която е човешкото в тях. Човекът субективно изпитва света и го преживява, възприема предметите в обектния свят, но самият той не принадлежи там, а е миниуниверсум, притежаващ чувствилище за страдания и радости. В книгата си „За робството и свободата на човека“ руският религиозен мислител набляга най-вече на тази негова способност. Човекът изпитва света субективно, той се въвлича в него като личност. В отношението му към света винаги е налице творческа активност, той не е обект, а субект. Като личност изпитва любовта към Бог, любовта към семейството си, любовта към ближния си. Така преживява и своите професионални интереси и се радва на литературата, изкуството, киното, музиката и всички останали сфери на човешкото творчество. Това според Бердяев е белегът на свободния човек, на свободната духом личност.

По същия начин той предупреждава за опасността от робство на човека, и то съвсем друго робство от това, което интуитивно ни идва наум. Бердяев пише: „Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Това означава, че личността се формира не от обектния свят, а от субективността, в която е скрита силата на Божия образ“. Това робство се изразява във формирането на личността не на база на нейното състояние на екзистенциален център, който изпитва света, а въз основа на някой предмет, на някой обект, който поглъща личността и изтрива божествената й черта.

Да вземем за пример любовта към родината. Тази личностна любов и привързаност е дълбоко субективна, тя се свързва с уникалното и изключителното в самата личност. Тя не борави с лозунги и термини, а съществува вътре в човека, в спомените за родната му къща, за семейството му и за неговите собствени преживявания. Превръщането на родината в обект, още повече превръщането на любовта към страната в обект, съдържа опасността от човешкото робство. Така се стига до национализма, така се стига до патриотичния колективизъм. Уникалната личност, субектът, е жертвана за обекта „нация“, позволено е на обективираната любов към нацията да вземе превес над личностното преживяване. Човекът вече не е личност, а е част от нацията, още един обект в редиците на патриотичния митинг. Губи се истинското, съкровеното в тази любов към родината, и се замества с „общото“. Човек се усамотява, превръща се в атом. Пред него остава механично да се стреми да се съедини с други атоми, за да не се чувства безпомощен и самотен. Той вече обича родината не защото е свързан с нея, а защото нацията изисква от него тази любов. Така според Бердяев човек се поробва.

Но опасността от робството не се ограничава до нацията и патриотизма. Съществува риск от подобно робство и в културата, сиреч има риск културата да се превърне в обект, литературата да се превърне в обект, който вече не се изпитва личностно. В нея не се въвличаш, а се подчиняваш на втвърдяващата сила на опредметения образ. Овеществяваш активното, личното, творческото и го превръщаш в обект, който виси над теб, който те засенчва, който вече не изпитваш, а изисква от теб да го уважаваш, да спазваш установени правила в контакта си с него.

Именно в това се състои проблемът в употребата на Вапцаровите стихотворения, в случая за чалга парче. Става дума за симптом на по-дълбоко и по-тежко заболяване в разговора ни за култура. В училище например всички ние се запознавахме с писателите именно като с обекти, като предмети, които висят над нас непорочни и свети. Можехме да контактуваме с тях само чрез изразите и термините на учителя, с всичките безбройни думи, които задушават истинското в поезията, живото в нея, творчески активното. След това бяхме изпитвани върху нашата способност да се водим по речника на учителя в почитането на тези великански обекти Ботев, Милев, Смирненски, Вапцаров и т.н. Субективното преживяване с една книга, с едно стихотворение, личностният досег с нея или изобщо не ни беше позволен, или се считаше, че не сме достатъчно зрели за него. Пред нас бяха издигнати исполински статуи и ние ги усетихме единствено като паметници. Като стерилни постройки и славни имена, които трябва дори с боязливост да се споменават и да се дискутират.

Голяма част от критиката и възмущенията, породени от тази чалга версия на „Прощално“, бяха пропити тъкмо с това изконно погрешно разбиране. Внушаваха, че нещо свято е било опетнено, нещо над нас е било принизено, паметник е бил надраскан. Но Вапцаров не е паметник, не е светилище. Вапцаров е личност, творческа личност, миниуниверсум, и единственото истинско общуване с него е на личностно и индивидуално равнище, като субект, а не обект. Превръщайки го в обект, ние го замразяваме. Изражда се в идол, който или може безкритично да се слави като идол, или по низки начини да се използва в чалга текстове. Но и в двата случая личността вътре в поета е победена и удушена.

Проблемът не е, че стиховете на Вапцаров са били използвани в песен. Дори има страхотни и успешни опити негови стихотворения да се превръщат в музика. Сещам се за българската рок група от Пловдив ТДК и песента им „Емил Димитров“, в която „Вяра“ е преобразено в невероятно хард-рок парче. Напротив, тук виждаме най-истинското възможно общуване с поета – творческото общуване, субективното преживяване на написаното от него. По този начин личността не просто се запазва, а се реализира чрез нови похвати, за които не се е подозирало, че могат да обхванат стихотворението му.

Това е обратното на мъртвороденото пазене и превръщане на поетите в уродливи паметници, които само могат да се чистят, лъскат и да им се поднасят цветя. Или, както ни обясняват в случая – да се драскат. Превърнатият в обект Никола Вапцаров от училище не се различава от превърнатия в обект Никола Вапцаров от чалга песента. Говорим за една и съща пошла и груба гавра с личността, с човешкото в човека, едно и също идолопоклонство. А подобни паметници трябва да се събарят.

Оригинална публикация

През 2013 година печели литературния конкурс за ученици Малки Поетики и впоследствие участва в литературния фестивал София Поетики, като е най-младият участник. Капитал Light му взимат интервю като част от поредицата им за даровити деца “България намери талант”. Завършва Първа английска езикова гимназия и в момента следва в Нов български университет. Работи като финансов журналист в американска медия.

Share This