НОВО

България е Европа

Българският народ е нихилистичен. Това е феномен, който е изследван от Д-р Калоян Смилков. Той защитава дисертация на тема „Българският социално-политически нихилизъм през Модерната епоха“ през 2005 г. Често възприемаме нихилизма като отричане на традициите и...

Защо изобщо пазим културно наследство, ако ще го подменим при първия проблем

Смисълът изобщо да обявяваме дадени обекти за културно наследство е да успеем да ги запазим за бъдещите поколения от опасностите на времето. Макар, че често – и с право – темата за материалното наследство се коментира през призмата на автентичността на материала,...

Докладът, който посочи “фалшивите новини”

Най-накрая излезе пълната версия на доклада на Робърт Мълър, който трябваше да докаже несъмненото съглашателство между Тръмп и Путин за спечелването на президентските избори в САЩ. Поне трябва да сте били с такива очаквания, ако сте гледали и чели масмедиите в САЩ...

Унищожението е освобождение, красивото е грозно

„Дръжте модерните архитекти далеч от реставрацията на „Нотр Дам!“ Този съвет се превърна в слоган на съпротивата срещу набиращите популярност прогресивни идеи за радикален редизайн на разрушените от пожара части на катедралата „Света Богородица“ в Париж. Огнените...

Нотр Дам, но не онази, която изгоря в понеделник

Когато френският поет Пол Клодел бил на осемнадесет години през 1886, той още смятал себе си за атеист, ала при все това посетил неохотно вечернята на Рождество в катедралата Нотр Дам. Тогава под купола на храма и пред Божия кръст, Клодел се заслушал в пеенето на...

Кен Фолет: Катедралите са сърцето на нашето европейско наследство

Уелският писател Кен Фолет, автор на бестселъра ,,Устоите на Земята" (разказ за строител на катедрали) споделя чувствата си след драмата в Париж пред френския всекидневник „Фигаро́“.ФИГАРО: Като писател, каква беше реакцията ви, когато разбрахте за инцидента в...

Новата партия на Фараж или посмъртно за партията на Камерън

Много вода изтече през последните пет години и вероятно мнозина вече са забравили кой спечели последните европейски избори във Великобритания. Тогава управляващата консервативна партия водена от Дейвид Камерън изгуби, оставайки на трето място след лейбъристите и… UKIP...

Когато лумнат катедралите

„Нотр Дам“ изгоря, между другото не за първи път. Изгоря донякъде. Спасиха едно-друго, друго-трето не успяха. Как стана тоя сакатлък? Рано е да се каже. Но макар че още докато пожарната не беше отишла на място, вече се застраховаха, че „няма човешки фактор“,...

Изобличител на истината или престъпник е Джулиан Асандж

Герой или злодей е основателят на "Уикилийкс" Джулиан Асандж? Тази тема коментираха в предаването „Плюс-Минус. Коментарът след новините” журналистът Петър Волгин и международният анализатор и редактор в дясната платформа "Консерваторъ" Кристиян Шкварек. Вижте целия...

Дупка зее в сърцето на Европа

Дано в тази трагична нощ повече хора са си дали сметка колко пуста и празна е европейската цивилизация без християнското си наследство. Каква дупка зее в сърцето на Европа без благодатния покров на Божията Майка. Храмът е много повече от "архитектурен шедьовър",...

Ранена в сърцето пантера

Време за четене: 5 мин.

Поетът Никола Вапцаров отново се оказа причина за обществен скандал. Този път несъгласията не бяха около ролята му като агент на СССР и как това обстоятелство се съотнася към неговото литературно призвание и талант, а нещо съвсем друго. Стихотворението му „Прощално“ бе превърнато в чалга песен от младата певица Антонина, което бе последвано от остри реакции. Наречено бе „терористичен атентат“. Хора на културата се изредиха да говорят за разложението на обществото и младите, за профанизацията на всичко свято.

Според руския философ и мислител Николай Бердяев обаче у хората присъства божествена черта, която е човешкото в тях. Човекът субективно изпитва света и го преживява, възприема предметите в обектния свят, но самият той не принадлежи там, а е миниуниверсум, притежаващ чувствилище за страдания и радости. В книгата си „За робството и свободата на човека“ руският религиозен мислител набляга най-вече на тази негова способност. Човекът изпитва света субективно, той се въвлича в него като личност. В отношението му към света винаги е налице творческа активност, той не е обект, а субект. Като личност изпитва любовта към Бог, любовта към семейството си, любовта към ближния си. Така преживява и своите професионални интереси и се радва на литературата, изкуството, киното, музиката и всички останали сфери на човешкото творчество. Това според Бердяев е белегът на свободния човек, на свободната духом личност.

По същия начин той предупреждава за опасността от робство на човека, и то съвсем друго робство от това, което интуитивно ни идва наум. Бердяев пише: „Свободата и независимостта на човешката личност по отношение на обектния свят е тъкмо нейната богочовечност. Това означава, че личността се формира не от обектния свят, а от субективността, в която е скрита силата на Божия образ“. Това робство се изразява във формирането на личността не на база на нейното състояние на екзистенциален център, който изпитва света, а въз основа на някой предмет, на някой обект, който поглъща личността и изтрива божествената й черта.

Да вземем за пример любовта към родината. Тази личностна любов и привързаност е дълбоко субективна, тя се свързва с уникалното и изключителното в самата личност. Тя не борави с лозунги и термини, а съществува вътре в човека, в спомените за родната му къща, за семейството му и за неговите собствени преживявания. Превръщането на родината в обект, още повече превръщането на любовта към страната в обект, съдържа опасността от човешкото робство. Така се стига до национализма, така се стига до патриотичния колективизъм. Уникалната личност, субектът, е жертвана за обекта „нация“, позволено е на обективираната любов към нацията да вземе превес над личностното преживяване. Човекът вече не е личност, а е част от нацията, още един обект в редиците на патриотичния митинг. Губи се истинското, съкровеното в тази любов към родината, и се замества с „общото“. Човек се усамотява, превръща се в атом. Пред него остава механично да се стреми да се съедини с други атоми, за да не се чувства безпомощен и самотен. Той вече обича родината не защото е свързан с нея, а защото нацията изисква от него тази любов. Така според Бердяев човек се поробва.

Но опасността от робството не се ограничава до нацията и патриотизма. Съществува риск от подобно робство и в културата, сиреч има риск културата да се превърне в обект, литературата да се превърне в обект, който вече не се изпитва личностно. В нея не се въвличаш, а се подчиняваш на втвърдяващата сила на опредметения образ. Овеществяваш активното, личното, творческото и го превръщаш в обект, който виси над теб, който те засенчва, който вече не изпитваш, а изисква от теб да го уважаваш, да спазваш установени правила в контакта си с него.

Именно в това се състои проблемът в употребата на Вапцаровите стихотворения, в случая за чалга парче. Става дума за симптом на по-дълбоко и по-тежко заболяване в разговора ни за култура. В училище например всички ние се запознавахме с писателите именно като с обекти, като предмети, които висят над нас непорочни и свети. Можехме да контактуваме с тях само чрез изразите и термините на учителя, с всичките безбройни думи, които задушават истинското в поезията, живото в нея, творчески активното. След това бяхме изпитвани върху нашата способност да се водим по речника на учителя в почитането на тези великански обекти Ботев, Милев, Смирненски, Вапцаров и т.н. Субективното преживяване с една книга, с едно стихотворение, личностният досег с нея или изобщо не ни беше позволен, или се считаше, че не сме достатъчно зрели за него. Пред нас бяха издигнати исполински статуи и ние ги усетихме единствено като паметници. Като стерилни постройки и славни имена, които трябва дори с боязливост да се споменават и да се дискутират.

Голяма част от критиката и възмущенията, породени от тази чалга версия на „Прощално“, бяха пропити тъкмо с това изконно погрешно разбиране. Внушаваха, че нещо свято е било опетнено, нещо над нас е било принизено, паметник е бил надраскан. Но Вапцаров не е паметник, не е светилище. Вапцаров е личност, творческа личност, миниуниверсум, и единственото истинско общуване с него е на личностно и индивидуално равнище, като субект, а не обект. Превръщайки го в обект, ние го замразяваме. Изражда се в идол, който или може безкритично да се слави като идол, или по низки начини да се използва в чалга текстове. Но и в двата случая личността вътре в поета е победена и удушена.

Проблемът не е, че стиховете на Вапцаров са били използвани в песен. Дори има страхотни и успешни опити негови стихотворения да се превръщат в музика. Сещам се за българската рок група от Пловдив ТДК и песента им „Емил Димитров“, в която „Вяра“ е преобразено в невероятно хард-рок парче. Напротив, тук виждаме най-истинското възможно общуване с поета – творческото общуване, субективното преживяване на написаното от него. По този начин личността не просто се запазва, а се реализира чрез нови похвати, за които не се е подозирало, че могат да обхванат стихотворението му.

Това е обратното на мъртвороденото пазене и превръщане на поетите в уродливи паметници, които само могат да се чистят, лъскат и да им се поднасят цветя. Или, както ни обясняват в случая – да се драскат. Превърнатият в обект Никола Вапцаров от училище не се различава от превърнатия в обект Никола Вапцаров от чалга песента. Говорим за една и съща пошла и груба гавра с личността, с човешкото в човека, едно и също идолопоклонство. А подобни паметници трябва да се събарят.

Оригинална публикация

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!