Християните в Близкия изток губят животите си, но християните на Запад губят душите си

Мат Уолш, The Daily Wire

Наскоро бях поканен да направя реч на молитвено бдение за преследваните християни, проведено от църква в Мериленд. Разбрах, че църквата се надявала поне на още 150 миряни. Дойдоха трима.

Ако сме честни, точно този следобед времето беше лошо. И беше в петък вечер, когато повечето хора предпочитат да се отпуснат на дивана или да отидат на хубава вечеря с половинката си. Има милион причини – някои от тях дори легитимни – защо да пропуснеш нещо подобно. Но все пак беше тъжно, да видиш празните пейки и да чуеш няколко души, предлагащи красиви и страстни молби в пуста църква. В края на събранието събираха дарения за християнско училище в Ирак, но нямаше никой там, за да дари каквото и да е.

Преди бдението си спомням, че казах на жена ми как всяка църква в страната трябва да провежда подобно събитие поне веднъж месечно. Сега знам защо не го правят.

Размишлявах върху това, четейки доклад, в който се твърди, че преследванията срещу християни са в най-лошия си етап в цялата история. Християните в Афганистан, Сомалия, Судан, Пакистан, Северна Корея, Либия, Ирак, Йемен, Иран, Египет и много други държави редовно биват задържани, изтезавани, бити, изнасилвани и убивани. Църквите им са унищожени. Къщите им изгорени. Те се срещат и се покланят тайно, рискувайки живота си. Те живеят всеки момент в постоянна опасност.

Около 215 милиона християни са изправени пред така нареченото „крайно преследване“ спрямо тяхната вяра. Смята се, че около един милион са били избити от 2005 г. насам. Няма начин да се разбере точно колко са жертвите. В едно сме сигурни: християнството драстично е намаляло в части от света, в които е съществувало близо 2000 години.

Според традицията появата на християнството в Египет в началото на първия век се дължи на делата на свети Марк. Днес семената, които той е засадил, са вече изкоренени. Две църкви в страната бяха атакувани и 44 християни избити миналата година на Цветница. През същата година 28 християнски поклонници се превърнаха в мъченици по пътя си към манастир. Мюсюлманските нападатели им дали шанс да се спасят, ако рецитират ислямския символ на вярата. Те отказали и след това били застреляни в главата. Това се превръща в редовно събитие в Египет и още няколко други държави по целия свят.

Но защо това да ни интересува?

Има и други неща, които очевидно ни тревожат. Холивудски секс скандали. Twitter спорове. Най-противоречивото нещо казано от Тръмп последната седмица и прочее други крайно важни работи. Ние – включително и аз- сме изхабили много повече време и мастило по тези въпроси, отколкото върху координирания геноцид срещу християнските ни събратя в Близкия изток, Африка и Азия. Защо?

Стигнал съм до заключението, че нашата липса на интерес не произхожда от генералното равнодушие от което се състои сегашното западно общество, ами от морална страхливост. Да погледнем в болката и тегобите на нашите братя и сестри означава да погледнем в себе си. Да съзрем тези християни, предпочитащи да умрат пред това да отстъпят от вярата си води със себе си и прозрението около празнотата и фалшивостта на нашата собствена вяра. Да видим как християни рискуват живота си, за да проповядват евангелието, ще ни предизвика да се усъмним в нашето нежелание да вършим всички тези работи, въпреки свободата да го правим. Не можем да признаем тези истини за себе си, за това и не можем да признаем истината за християнския геноцид.

Християните в близкия изток предпочитат да се откажат от живота си пред това да се откажат от душата си, а пък ние се отказваме от душата си, въпреки че съвсем спокойно можем да пазим и двете. Църквата отвъд океана претърпява тежки нападения, но враговете на Христос все още не са победили. Драстично са намалили броя на последователите на Църквата, но тя продължава да стои силна и всеотдайна. Нашата ситуация представлява тоталната противоположност.

Ние сме се предали на силите на тъмнината. Огънали сме колене в почит към Сатаната, въпреки че противниците на вярата ни не са изстреляли и един куршум, за да предизвикат нашето поражение. Сатаната не ни подчинява със сила; той изкушава нашата воля. Той ни приспива. Той ни разсейва. Да ни убие? За какво му е да го стори? Ние не сме заплаха за него. Християнин в Афганистан обаче е. Той трябва да бъде унищожен. Това е единственият начин. Но един мързелив, мекушав и безразличен западен християнин? Няма нужда да бъде преследван. Той не заслужава да бъде преследван. Нужен му е само един телевизор и връзка с интернет, той сам ще се прокълне.

Американските легиони на Сатаната – включително и агентите му вътре в църквата – са разкрили тайната. Не ги заплашвай с пистолет, за да се откажат от вярата си. Вместо това просто им дай нещо друго да вършат. Но каквото и да сториш, недей да ги плашиш, защото това може случайно да им събуди куража. А тогава твоят план е застрашен.

Ако искаш успешно да заличиш християнството, то твоето преследване не бива да създава  окуражени и страстни последователи на вярата, тъй като ще си принуден да избиеш абсолютно всеки един от тях. Остави само един жив, само един да се промъкне през пролуките, и е свършено с теб. Подобен християнин, който не подлежи на контрол или на уплаха, е невъобразимо силен. Можеш единствено да го убиеш. Прекалено е опасен. Триковете ти нямат да проработят върху него. Той е благословен от Бога и нямаш какво по-добро да му предложиш.

От перспективата на дявола това не е желано. Да убиеш подобен християнин означава да го изпратиш директно в Рая, за това и масовото убиване на християни е противоречива гледка в Ада. От една страна демоните се наслаждават на подобно страдание, но от друга губят все повече души, отиващи при Всемогъщия. Сатаната със сигурност предпочита ситуацията тука в Запада. Ние вярваме, че сме благословени да сме лишени от всички предизвикателства и тегоби на нашите братя и сестри, но всъщност дълбоко се лъжем. Сатаната знае най-добре. Докато се излежаваме на диваните и потъваме в фалшивото чувство за сигурност, той си облизва устните и ни очаква.

Той знае, че сме си притъпили възприятията в нашия комфорт. Нашата вяра е застинала и застояла. Ние не се осланяме всеотдайно на Бога. Ние се държим за други неща: работата ни, връзките ни, амбициите ни, приятелите ни, хобитата ни, телефоните ни, домашните ни любимци. Ние дори не мислим за Него през повечето време. Не правим никакви опити да живеем спрямо неговите заповеди или пък да обходим пътеката, устроена от Христос за нас. Прекалено сме заети или поне така си казваме. Христос ни заповядва: „Дигни кръста си и ела ме последвай“, но ние го приемаме като опция. Ние си оставяме кръста посредата на пътя и влизаме вътре, където е топло, уютно и има ново шоу в нетфликс. Успокояваме се, че всичко ще е наред в края, защото ние сме добри хора, водещи нормален живот и предполагаемо вярващи в Христос.

И Сатаната се смее.

Той не иска да се отърсим от нашия сън и със сигурност такива инструкции е дал на легионите си. Гонителите на църквата в Америка им е доста лесна работата. За тях стратегията е ясна. Остави оръжието. Остави и меча. Не плаши тези хора. Не ги превръщай в мъченици. Не им предлагай и най-малкия намек, че в момента се води война за душите им. Остави ги да живуркат в арогантната им самоувереност. Остави ги сами да заличат и последната мисъл за своя морал. Остави ги да оплюят всичко, което пиша в момента като „песимистично“ и „негативно“. Остави ги да се забавляват. Остави ги да се радват на своята душевна апатия и да я обличат в мантията на „позитивност“. Остави ги. Дори им намачкай възглавничките. Пусни им телевизора и им подай дистанционното. Нахрани ги. Глези ги. Доставяй им удоволствие. Дай им всичко, което желаят от дън душа. Не подхранвай техния страх; култивирай страстта им, мързела им, лакомията им, самолюбието им, честта им, отегчението им.

И ги гледай как падат като мухи.

Тончо Краевски е завършил Националната гимназия за древни езици и култури с профил История. В момента следва право в Софийския университет. Работил е в посолството на Великобритания и се интересува от международна политика с фокус върху англоамериканския свят. Член е на Института за дясна политика.

Share This