Що е то фашизъм и имал ли е той почва у нас? (II част)

Време за четене: 15 мин.

 Към първа част

През 1933 г. в Германия се случва едно събитие, което впоследствие ще има голям отзвук в европейската политика. Това събитие е идването на Националсоциалистическата германска работническа партия на власт. Легалната победа на Хитлер осигурява господството на националсоциализма като идеология в Германия в следващото десетилетие.

Адолф Хитлер

Националсоциализмът споделя голяма част от идеите на фашизма, както и голяма част от организационните му практики. Но има няколко много важни разлики между идеологиите на фашизма и на националсоциализма. Едната е, че националсоциализмът отдава значение не само на величието на нацията, а и на доминацията на арийската раса. Фашизмът няма толкова ясно изразен расизъм в себе си. Друга разлика е, че фашизмът поне поначало не е антисемитски. Такъв нюанс той добива едва след като Третият Райх и Фашистка Италия стават съюзници. Също така националсоциализмът има по-развита и по-осезаема социална тематика от фашизма.

 

На 19 май 1934 г. се извършва вторият преврат в междувоенната история на България. Той е организиран и извършен от дейци на Военния съюз и на политическия кръг „Звено“. Последните са организация, която се отличава от италианските фашисти по две неща – не издига своя водач в култ и не се стреми към масовост (дори в най-силното си време около преврата, „Звено“ брои около три хиляди члена). След като взимат властта, звенарите ликвидират парламентаризма в държавата, суспендират Търновската конституция, забраняват политическите партии и революционните организации и установяват по-стриктен държавен контрол в обществените процеси в страната. Някои смятат, че периодът от май 1934 г. до януари 1935 г. е времето, когато България стои най-близо до фашизма в управлението си. Интересно е обаче, че марксистката историография не анатемосва този период така усилено, както прави с други. Причината се крие във факта, че министър-председателят на България по време на звенарското управление е Кимон Георгиев – човек, който след около 10 години ще бъде отново министър-председател, но този път с помощта и подкрепата на БКП и на Червената армия. Строго погледнато е трудно за историците да гледат на често променящия възгледите си спрямо моментното статукво Кимон Георгиев като на фашист. Той не би могъл да се определи като човек, останал с консистентни позиции по време на своя живот. Интересен и многозначителен факт е, че точно по времето на деветнадесето-майците България и Съветският Съюз установяват дипломатически отношения.

Кимон Георгиев

За разлика от Деветоюнския преврат единадесет години по-рано, през 1934г. голяма част от офицерите са апатични или са против звенарския преврат. Дори и участници в него от страна на Военния съюз впоследствие твърдят, че тези действия са били грешка и че звенарите са ги подвели със своите декларации на „патриотичен дълг“ – декларации, които в общи линии остават само празни приказки. Кимон Георгиев и неговият най-близък съратник Дамян Велчев са изключително проюгославски настроени. Това води до забраната на българските революционни организации, а е и в разрез с разбиранията и ценностите на българското офицерство. Но за сметка на това е в пълна хармония с Балканския пакт, създаден като коалиция срещу България.

През 1935 г. с няколко ловки маневри цар Борис III успява да изкара звенарите от управлението на страната. Тогава той започва да управлява България чрез назначени лично от него министри. Този период в марксистката ни историография е определен като „монархофашизъм“. Доколко това е така обаче?

Истина е, че режимът след премахването на звенарите не възстановява партиите, нито пък Търновската конституция. Но за разлика от опитите на дейците на 19 май, царят не се опитва да преобразува и овладее тотално обществото. Царският безпартиен режим не създава нова политическа класа, която да е своеобразният „фашистки“ елит, нито пък разтуря парламента (но силно го ограничава) нито пък милитаризира обществото. Борис III е умерен по характер, той не обича крайностите и това се отразява и в управлението на правителствата, назначени от него. Хората по върховете на властта по онова време не „залитат“ по радикалните идеологии (както леви, така и десни) и крайните методи на властване. Те са умерени, със сериозен капацитет, но все още недоказали се в политическото поприще.

Н. Ц. В. Борис III

По всички изброени пунктове, управлението на България след 1935 г. може да се определи само и единствено като авторитарно. Една от особеностите на всички авторитарни режими в онзи период е неприязънта както към социализма и социалдемокрацията, така и към „крайнодесните“ движения, включително и фашистките. Авторитаризмът не дава свобода на изява на никоя по-крайна идеология, независимо дали лява или дясна. Той не преобразува радикално обществените структури, както при тоталитаризма, а вместо това се опира на тях. Емпирично погледнато, страните с авторитарни режими по това време са тези, където не се допуска идването на крайнодесни партии на власт, защото обществото се чувства достатъчно опазено от болшевизация и не прибягва към горчивото лекарство на фашизма и производните му.

Абсурден е терминът „монархофашизъм“ поради факта, че фашизмът не може да бъде промонархически – това е в разрез с идеите му. Фашисткият водач е на върха на държавната йерархия. Над него няма друг. Където не е могъл да бъде премахнат монарха, неговата роля е сведена до такъв минимум, че вече е без никакво значение дали той въобще съществува. От друга страна, монархията не може да бъде фашистка, нито пък може да бъде комунистическа. При различни обстоятелства владетелят на дадена държава е длъжен да търпи различни управления, било то десни или леви. При дадени ситуации монархът би могъл да се намесва във функционирането на държавния апарат. Това се случва и в България през 1935 г.

Преди да бъде разгледан периода на Втората Световна война, е редно да се обсъди Съюза на българските национални легиони. Това е организация, която и до днес е стигматизирана с етикета „фашистка“.

Съюзът на младежките национални легиони (впоследствие преименуван на „Съюз на българските национални легиони“) е основан през 1932 г. и се характеризира със силно изразен национализъм, монархизъм, стриктна организираност и бързо придобита масовост. След идването на Хитлер на власт в Германия, СБНЛ започва да му симпатизира заради това, че той се обявява срещу несправедливата Версайска система от договори. Следователно е естествено Хитлер да добие популярност сред загубилите и ощетените страни в Първата световна война, включително и България. Легионерите дори слагат свастика на своята емблема. Впоследствие, ген. Никола Жеков и ръководителят на легионерите Иван Дочев посещават фюрера. В Германия Дочев се запознава по-обстойно с „Моята борба“ (която все още не е била преведена на български), в която Хитлер твърди, че в никакъв случай Германия не трябва отново да свързва съдбата си със загубилите нации от Голямата война, защото те били расово „по-нисши“ от немците. В момента, в който Иван Дочев се връща от посещението си в Германия, всички националсоциалистически символи са заличени от символиката на СБНЛ.

Емблемата на СБНЛ

Легионерската организация е търпяна от авторитарния режим след 1935 г., но отново е със силно ограничена дейност. За разлика от „Ратниците за напредъка на българщината“, в средите на СБНЛ няма ясно очертан антисемитизъм. Има подозрение към еврейския капитал и към „юдеомасонството“, но легионерите не проповядват омраза срещу еврейския етнос. Впоследствие, когато Третият Райх ще окаже натиск върху България за депортирането на българските евреи, легионерите ще са твърдо против. В едно свое по-късно интервю, Иван Дочев заявява, че в устава на СБНЛ е имало разпоредба, според която: „съгласно Търновската конституция всеки един български гражданин е равен пред законите и има право на държавна защита и на тази база не бива да се допусне депортиране на който и да било български гражданин по искане на коя и да е външна сила, защото това нарушава нашия суверенитет и правата, които имаме по конституция“. Интересен факт е, че Иван Дочев емигрира в Америка след Втората световна война и когато е подавал документите си, американските власти са го обвинили в антисемитизъм. Той аргументирано доказва, че нито той, нито организацията, на която е един от основателите, са антисемитски.

Българо-германските отношения в началото и средата на 30-те години се характеризират най-вече с икономическото навлизане на Германия в България. Благодарение на световната криза, започнала през 1929 г. Третият Райх успява да си осигури сериозна позиция на българския пазар. Впоследствие, когато все повече от загубилите държави отхвърлят военните клаузи на своите унизителни договори и започват усилена модернизация на армията, през 1938 г. същото прави и България. Но всички страни, от които тя иска да закупи оръжие предлагат стара техника на неимоверно завишена цена. Само Германия не прави това. Затова българската армия е модернизирана с германско въоръжение.

В такава обстановка за България идва Втората Световна война. Царят се стреми да запази колкото се може по-дълъг неутралитет в зараждащия се световен конфликт. Преживял три войни и видял резултата за своята държава от тях, Борис е привърженик на мирната ревизия на Версайските мирни договори. Той е наясно с оправданите реваншистки настроения с българското общество, но не споделя тяхната войнственост. Опитът на баща му го е научил да е по-предпазлив, когато взима такива съдбоносни решения. Факт, който е редно да бъде припомнен е, че българската армия от началото на Втората световна не е онази българска армия от времето на Войните за национално обединение. Макар и превъоръжена и модернизирана, българската армия е по-малобройна от тази на три пъти по-големия си съсед Югославия и дори от тази на Гърция. В такава обстановка трябва внимателно да се премислят всички решения, преди да бъдат взети.

На 23 август 1939 г. е сключен т.нар. пакт Рибентроп- Молотов, с който двете големи тоталитарни сили – Третият Райх и СССР, сключват споразумение за ненападение помежду си. В него е приложена и тайна клауза за определяне границите на взаимен интерес в Източна и Централна Европа в случай на „териториално и политическо преразпределение“. Този пакт е много важен за положението в България, защото показва и когнитивния дисонанс, в който изпада БКП (т.нар. „антифашисти“) по време на войната и след нея.

Когато Вермахтът приближава Балканите, времето на българските политици за лавиране намалява все повече. Румъния и Унгария са се съюзили с Райха, а и Югославия също изглежда склонна да се присъедини.

За да достигне до Гърция и да помогне на италианския си съюзник, Германия трябва да мине или през Югославия (която има съюзен договор с южната си съседка), или през България. Германските представители заявяват на българските управници, че предпочитат да минат през България като съюзници. Дори тогава министър-председателят Богдан Филов и цар Борис III са колебливи пред това предложение. В този момент се вижда големият контраст, който има в тяхното поведение и поведението на българските комунисти. Те разпространяват брошури из българските градове, в които призовават правителството да се съгласи да влезе в съюз с Хитлер. Брошурата завършва със следното съобщение:

„(…)Съветския съюзъ не само не възразява противъ присѫединяването на България къмъ Тройния пактъ, но и той самъ ще се присъедини къмъ тоя пактъ. Това прѣдложение ще трѣбва да се приеме безусловно и незабавно. Решаватъ се за дълги години сѫдбинитѣ на българския народъ.“

Съобщението на БКП, в което тя призовава българското правителство да се присъедини към Тристранния пакт

На 1 март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт. Поради тогавашното политическото статукво в Източна и Централна Европа, това решение не изглежда всъщност толкова крайно. Държавите, които не са били превзети от СССР или Райха, не са достатъчно силни да се противопоставят на която и да е от тези две държави. Дори Югославия подписва присъединяване към Оста и ако не се бе случил преврат в Белград заради това, едва ли България щеше да заеме по-голямата част от Вардарска Македония. Освен Югославия и Гърция, които са проводниците на френската и английската политика на Балканите, никоя друга балканска страна не се противопоставя на Хитлер. Всъщност, с това си решение, българското правителство запазва суверенитета на страната и по този начин спасява България от множество жертви и от разорение (каквото се случва с държави, окупирани от националсоциалистите). Съвсем отделен въпрос е доколко българският цар, православна църква, депутати и въобще българската нация щяха да могат да спасят българските евреи при една окупирана от немците България.

В крайна сметка, страната ни успява да се споразумее с Хитлер и поема администрацията на по-голямата част от поробените български земи и постига поне отчасти своето национално обединение. Добре е да се каже, че към 19-20 април 1941 г. (Българският Великден) Съветският съюз не се противопоставя на тези действия, защото е в добри отношения със своя партньор в разделянето на Полша, а именно Третият Райх. Страната, която изразява ясен протест, е Великобритания. В отговор на този протест, българският журналист от Македония Данаил Крапчев пише статия, озаглавена „Спрете ги, спрете ги – да спрем германските войски да не влязат в България“, в която пита язвително:

„Защо вие не ги спрѣхтѣ въ Австрия? Защо не ги спрѣхтѣ вие въ Чехословакия? Защо не ги спрѣхтѣ въ Полша? Защо не ги спрѣхтѣ въ Франция? А сега искате ние да ги спремъ! И съ какво да ги спремъ? Нали ни взехтѣ орѫжието. И за какво да се биемъ съ германцитѣ? За ньойскитѣ граници, които ни опрѣделихтѣ ли?“

Димитър Пешев

Интересно е да се види кои са депутатите, които се застъпват за българските евреи, когато германците изискват те да се депортират. Основният инициатор против този акт е Димитър Пешев, който впоследствие е осъден от „Народния“ съд за антисемитизъм и „фашистка дейност“. Протестното писмо в подкрепа на българските евреи, което той пише до Народното събрание, е подписано от още 43 народни представители. Сред тях е и другият известен на комунистите „фашист“ – проф. Александър Цанков. Против депортирането се обявява и членът на ЦК на ВМРО („фашистка“ организация за марксистките историци) Владимир Куртев.

 

Проф. Богдан Филов

Редно е да се обсъди доколко премиерът на страната – проф. Богдан Филов, е фашист или националсоциалист. Това е важно, защото по това време той е управляващият министър-председател. Тогава се внася антисемитския „Закон за защита на нацията“. Такова законодателство имат всички съюзници на Райха и Филов смята, че е редно ако България го въвежда, то да го въведе чрез собствените си органи, а не под чуждо давление. Германските представители в България са изключително недоволни от колебливостта на професора и често изразяват своето презрение спрямо нарочната понякога мудност, която той проявява с отлагането на много обсъждания, важни за германците. Ако той бе наистина нацистко оръдие, не би ли трябвало той да изпълнява стриктно и с бързина всичко, което биха му заповядали от Райха? Освен това, тук отново се появява проблемът – определял ли се е Филов като националсоциалист или фашист? В една своя реч от 1941 г. в Русе, той заявява, че „ние не сме руснаци, за да приемем комунизма, ние не сме италианци, за да приемем фашизма, ние не сме немци, за да приемем националсоциализма”.

Ген. Христо Луков

Друг човек, който често е лепван с етикет „фашист“, е ген. Христо Луков. Хората, които правят това изхождат от факта, че той е лидер на СБНЛ и е един от отговорните за модернизирането на българската армия с германско оръжие. Напоследък дори бяха пуснати твърдения, че взел участие в депортирането на евреите от Новите земи – едно абсурдно твърдение и лесно оборимо, защото Луков е убит преди въобще да се подпише това споразумение от комисаря по еврейските въпроси Александър Белев и берлинския пратеник Теодор Данекер. Събитие, на което трябва да се обърне също внимание, е и забраната на Военния съюз по инициатива точно на ген. Христо Луков. Вече беше споменато, че според марксистката историография тази организация била „фашистка“. Тогава защо Луков не е обявен за върл „антифашист“ от комунистите, щом той е инициаторът на унищожението на Военния съюз? Нещо, което също тенденциозно се пропуска е, че генералът има твърде много приятели евреи. Даже приживе той е принуден в свои речи да отговаря на подхвърлени обвинения, че бил зависим от еврейски капитали. Как човек, който след смъртта си, е обвиняван, че е националсоциалист, преди това е обвиняван в зависимост от еврейски капитали? В спомените си, полковник Андрей Андреев, който е роднина на ген. Христо Луков, пише, че „Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани…

Органът на българските евреи- „Еврейски вести“ с публикация, съдържаща поздравителния адрес на Председателя на Консисторията Йосиф Герон до цар Борис III и ген. Христо Луков

Все пак трябва да се каже, че националсоциалисти е имало. Такъв е бил комисарят по еврейските въпроси Александър Белев. Той е пламенен застъпник на тогавашните немски политически виждания и поради тази причина той е „държан изкъсо“ от Богдан Филов и цар Борис III. След  бурни демонстрации от страна на обществеността и кратък телефонен разговор с царя, неговият план да депортира българските евреи се проваля. В края на 1943 г. той е освободен от длъжността си.

Очевидно, марксистката историография влага в термина „фашизъм“ и националсоциалистическата идеология, именно защото е националсоциалистическа (поради опасността да не се направи неудобна асоциация). Понятия като „Фашистка Германия“, използвани на по-късни официални чествания, са абсурдни, защото не фашизъм е на власт в Германия по онова време. По същия начин е абсурдно някои хора у нас да мерят с един и същи аршин тукашната т.нар. „съпротива“ и съпротивата срещу Райха в окупираните от него държави. Както вече беше показано, в началото точно БКП е радетелят за съюза на България с Хитлер. Съпротивата в държави като Норвегия, Швеция, Франция, Полша, Чехословакия и т.н. е съпротива срещу марионетни правителства – „Куислингови“ режими, които изпълняват безусловно германските заповеди (вкл. депортират евреи). Докато в България, където няма „Куислингов“ режим, правителството е изключително уклончиво, стане ли дума за депортация или изпращане на дивизии в помощ на Вермахта. В тази обстановка борбата на т.нар. партизани, финансирани от комунистите, изглежда като агресивен акт на СССР срещу държава, с която не е във война и с която дипломатическите отношения не са скъсани. Борбата на т.нар. „антифашисти“ се състои в „героични“ подвизи на партизаните като избиването на болни германски войници в с. Жабокрек.

БКП стига и по-далеч, когато започва да защитава противобългарската идея, че българската „фашистка“ армия е завзела области, които по право принадлежали на Гърция и Югославия. В това отношение, дори тогавашната македонска секция на югославската комунистическа партия е далеч по-пробългарски настроена от БКП. След влизането на българските войски във Вардарска Македония, лидерът на македонските комунисти Методи Шаторов- Шарло обявява присъединяването им към БКП, защото македонските комунисти се чувствали българи. Но за изненада на БКП, Шаторов отказва да води терористични действия срещу българската администрация в района – сериозна разлика между него и тези комунисти, които ще управляват Македония и България впоследствие и които ще обявят българското управление в областта за „фашистко“.

Дори и когато партиите са възстановени по времето на правителството на земеделеца Константин Муравиев, когато Червената армия започва окупацията на България, комунистите призовават на борба срещу „фашисткото“ му правителство – правителството, което е извело страната от Тристранния пакт.

След преврата на 9 септември, след който започват масови убийства на хора от всички слоеве на обществото, може много ясно да се види кой е набеден за „фашист“ или „враг на народа“ от новата власт. Сред тях са синовете на Райна Княгиня – Владимир, Иван и Асен, синовете на ген. Владимир Вазов – Георги, Иван и Владимир, революционерите от ВМРО, Димитър Талев, Змей Горянин, Данаил Крапчев и стотици други – царски офицери, писатели, комити, свещеници, журналисти и т.н.

В своята борба срещу българския „фашизъм“, част от комунистическия елит стига до невероятни родоотстъпнически позиции, в които може би се крие значението, което се влага в термина „фашист“. В една своя реч в Гюмюрджина през 1944 г, комунистическият деец Добри Терпешев заявява на събралото се множество от българи и гърци:

Братя гърци, Тракия никога не е била българска и никога няма да бъде!” И след това се провиква, че в Беломорието няма българи, който е българин, е фашист!”

С подобни приказки за „фашизъм“, „великобългарски шовинизъм“ и серия национални предателства е погребан българският национален идеал.

Истина е, че от времето след Първата световна до след Втората световна война България се е нагледала на политическо насилие, убийства и идеологически противопоставяния. Този период моделира и дава поле за изява на множество противоречиви личности. Личности, които по една или друга причина са окървавили своите ръце. Но това не означава, че в България между двете големи войни са управлявали фашисти. Добре ще е, когато изучаваме този период, да не попадаме в идеологическите клопки на миналото, а да ги забелязваме и да вадим поука от тях.

Няма по-подходящ финал на тази статия от откъса от автобиографията на Никола Шайков – книгата „Пътят“:

„– Ти, фашист ли си бай Димитре?

Изправяйки се прав и гледайки Кръстю Андонов право в очите, той каза високо и ясно:

– Да! Щом всички тук, които съдите вие са фашисти и аз съм такъв! Аз се гордея, че в този момент се намирам между тях, а не между вас! Всички, които сега съдите вие, са добри и честни хора! Аз съм честен човек, целият ми живот премина в труд, помагайки на всеки нуждаещ се, никого не съм убил или ограбил, по Божиите заповеди съм живял не само аз, но и семейството ми.

В залата настъпи оживление, а съдиите свъсиха вежди, след този провокаторски отговор, и започнаха да шушукат помежду си. За да разсеят впечатлението, което направи казаното от бай Димитър в залата, неговият съселянин Иван Гулев в качеството си на съдия го запита:

-Ти, бай Димитре, какво разбираш под думата фашист?

– До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и откъде е дошла, и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт никой на никого не викаше фашист. Но когато дойде на власт вашата партия разбрах, че аз и много други хора сме фашисти, така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Те ни се заканваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откакто взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз след като не съм комунист – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкова разбирам и аз. Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, за да им вземат имота, а нямат нищо, защото никога през живота си не са работили. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: „Смърт на фашистите!“. Ето това разбирам аз под думата „фашист“.

С тези думи бай Димитър си подписа присъдата, но неговото прочувствено слово предизвика такава ярост сред състава на съда, че всички започнаха да жестикулират срещу него, а пияния прокурор Стайков, след кратко колебание, изрева стандартната фраза:

Смърт за това Михайловистко куче!

При такава „делова“ обстановка се провеждаха заседанията на „народните“ съдилища и се установяваше виновността на подсъдимите. А че виновни са всички преминали през съда, това красноречиво се доказва от издадените присъди.

 Към първа част


Начална снимка: kmeta.bg

 

Завършил 164 Гимназия по изучаване на Испански език „Мигел де Сервантес“. Следва Бизнес и история в Абърдийнския Университет. Интересува се от история, политика и международни отношения. Подчертан интерес има към историята на Третата българска държава, на българските революционни движения и националния въпрос.

Share This