Що е то фашизъм и имал ли е той почва у нас? (I част)

Време за четене: 14 мин.

Към втора част

Тази тема е обсъждана много в последните 70 (и дори повече) години. Друг е въпросът дали това обсъждане е било градивно и истинно, предвид идеологическата натовареност и пропаганда. В България тази натовареност и пропаганда, изразена най-ярко в случая чрез марксистката историография, смесва, изкривява и обединява понятия. За българския комунизъм няма разлика между фашизъм, авторитаризъм, национал-социализъм, национализъм и обикновен патриотизъм. Всички тези течения са „фашизъм“ за нашите марксисти. И това е логично действие от тяхна страна. Иначе няма как да се пренесе в български условия голямото идеологическо противопоставяне преди и по време на Втората световна война. Доколко все пак, марксистката историография има някакво основание да твърди, че в България отпреди 9 септември строят е бил „фашистки“ – това е, което тази статия ще разгледа.

Бенито Мусолини

За рождена дата на италианския фашизъм се смята 23 март 1919 г., когато Мусолини създава „Фаши ди Комбатименто“ в Милано. Бенито Мусолини произлиза от социалистически среди, движил се е сред болшевишката емиграция в Швейцария, дори е разговарял с Ленин. От досегашните социалистически движения Мусолини заимства дисциплината и пропагандния си подход, а от национализма, характеризирал Първата световна война, той извлича националните лозунги, присъщи впоследствие на фашизма. В общи линии фашизмът се определя от антикапитализъм, антидемократизъм, отхвърляне на парламентарната система, антикомунизъм, култ към фашистката „Света Троица“ (по Милен Семков) – партия, водач, държава, засилващо се военизиране на обществото, шовинизъм и контрол върху икономиката и всеки обществен процес от страна на държавата. Тези фактори дефинират фашизма като тоталитарна идеология, която е близка в много отношения със съветския комунизъм. Съществена разлика е, че фашизмът се обявява против класовата борба, заменяйки я с националната, но крайната цел и на двете е да „осигури“ колективистична природа за обществото, природа, в която индивиди не съществуват, съществува само и единствено групата. Мусолини има претенцията неговата идеология да е общонационална за италианците и затова се изразява така: „Ние ще си позволим лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери и революционери, спазващи законите и нарушаващи ги — според обстоятелствата на времето, на мястото, на обстановката.“ Подобни твърдения правят проблематични усилията на много академици да позиционират фашизма крайно вдясно в политическия спектър. Факт е, че той възниква като реакция включително и срещу болшевизма, но това не значи непременно, че е негова диаметрална противоположност. Друго нещо, характерно за тази идеология е скептицизмът към управляващия монарх. Този скептицизъм се изразява със силното ограничаване на неговите правомощия за сметка на фашисткия водач, който концентрира огромна власт в ръцете си.

Според българската марксистка историография, фашизмът в България идва на власт след Деветоюнския преврат от 1923 г, сваляйки легитимното земеделско правителство. Че Сговорът идва на власт с преврат и че правителството на БЗНС е легитимно избрано – никой не спори, но доколко дейците на Военния съюз и на Сговора са движени от фашистки идеи, е нещо, което българската марксистка историография не може да отговори истинно.

Погледнато строго хронологично, т.нар. „Поход към Рим“, в резултат на който Бенито Мусолини взима властта, е събитие, случило се на 30 октомври 1922 г. Това е по-малко от година преди Деветоюнския преврат. Дори и да се допусне, че в рамките на толкова малко време Дучето е овладял всички лостове на властта (а това не се случва поне до 1926 г.), нелогично изглежда той да се опитва да внедри и установи своята идеология точно в България като първа приоритетна страна. Нещо повече, самите земеделци не са гледали на превратаджиите тогава като на фашисти.

Истината е, че превратът от 9 юни е резултат от едно крайно противопоставяне между различни слоеве на българското общество, тоест тези процеси са строго вътрешнополитически. След подписването на Ньойския договор, офицерството в България е съкратено сериозно, а Стамболийски се отнася с недоверие към офицерите останали на служба (затова става и военен министър). Тази неприязън е взаимна, защото офицерите възприемат земеделските водачи като метежници и предатели, заради които се осъществява пробивът при Добро поле през 1918 г, който в крайна сметка предопределя съдбата на България като загубила страна в световния конфликт. Нещо повече, мнозина офицери са монархисти по убеждения и заплашителните приказки на земеделците за „селска република“ за тях са меко казано притеснителни.

Характерно за всички държави, независимо дали победителки или победени, е социалното разложение след Първата световна война. В България то се изразява точно чрез това разделение, което всъщност е залегнало в основата и на БЗНС под формата на идеята за „съсловно общество“- противопоставянето между земеделци, буржоа, работници и офицерство. Стамболийски използва т.нар. „Закон за съдене на виновниците за националната катастрофа“ не само за целта, за която е създаден, но и за разправа с политическите си противници. Голяма част от интелигенцията е разтревожена от безотговорните методи на БЗНС, включващи заплахи, побоища, насилствено разтуряне на събрания на опозицията, противоконституционна фаворизация, уволнение на неземеделски членове на администрацията и т.н. Явление, което особено много изостря напрежението между различните слоеве на обществото, е Оранжевата гвардия. На практика тя е партийната милиция, която грубо се разправя с политическите противници на земеделците. Това допълнително натрупва един гняв в голяма част от обществото. Освен това, БЗНС си създава навика при наближаващи избори да изменя избирателните закони по начин, удобен за земеделците.

Пункт, по който БЗНС се оказва на диаметрално противоположни позиции, е външнополитическия курс, който България тогава поема. Проюгославските настроения не се споделят от голямата част от обществото поради факта, че за българите Кралството на сърби, хървати и словенци е една държава на възтържествувалата тирания, държава, за чиито изстъпления върху българи свободното българско общество чува твърде често. Стамболийски намира далеч по-малко поддръжници в своята теза за сближение с Югославия за сметка на Македония, отколкото очаква, дори сред селяните, голямата част от които са участвали в три войни, две от които срещу сърби. Естествено е, че и офицерството е изключително засегнато и дава гласност на своето неодобрение, но тези, които са най-обидени от това предателство, са македонските българи и ВМРО.

Тези условия предизвикват реакция в ощетените слоеве на обществото. Тази реакция се случва с преврата на 9 юни. В духа на темата, е редно да се разгледат вижданията на превратаджиите, за да се види дали наистина те са фашисти и дали са се опитали да приложат фашистката идеология след като им е дадено поле за изява.

 

Проф. Александър Цанков

Народният сговор е партията, която започва да управлява страната след преврата. Тя е създадена от разпусналата се коалиция на Конституционния блок, в която участват: Демократическата партия, Обединената народно-прогресивна партия (съставена от бившите Народна и Прогресивнолиберална партия) и Радикалдемократическата партия. Това са старите буржоазни партии, управлявали България преди и по време на Първата световна война, тоест преди фашизмът да съществува. Дори и след обединението им в Сговора, никоя от тях не прави рязък идеологически завой във фашистка посока. Твърденията в марксистката историография за „фашизирана буржоазия“ са нелепи и не издържат на обстойна критика, когато се погледнат фактите. Самият идеолог на фашизма – Бенито Мусолини, презира буржоазията – представител на провалената в неговите очи демокрация. В своя реч той заявява, че фашизмът се бори срещу всеки вид интернационализъм – включително и „буржоазния интернационализъм“ на Удроу Уилсън. Икономическата визия на фашистите стои много далеч от тази на повечето конвенционални буржоазни партии. Докато последните са пазарно ориентирани, фашизмът проповядва по-затворени пазари и протекционистки икономически модел.

Разбира се, не може да не споменем човека, оглавил правителството след преврата, а именно проф. Александър Цанков. Бивш социалдемократ, той има интересни икономически възгледи, които не биха могли да бъдат безусловно поставени в една част на икономическия спектър. Ориентиран към етатизма още от времето на Първата световна, той оглавява по-крайното крило в Сговора и смята, че предвид следвоенното икономическо положение  „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“. Но когато той е министър-председател, никога не се е обявил за фашист – в момент, когато тази идеология е вече добре известна и все още не е категорично отречена в Европа.

Управлението на Александър Цанков се свързва с гражданската война и т.нар. „бял терор“. Това понякога се използва като аргумент в полза на фашистката природа на правителството. Но ако политическото насилие е равнозначно на фашизъм, значи фашизмът съществува от хилядолетия. Без да се оправдава политическото насилие от която и да е страна, ако човек наистина иска да придобие правилна представа за онези смутни години, не трябва да се поддава на инсинуацията, че едната страна в този конфликт била фашистка, защото това просто не отговаря на истината. Не бива да се забравя и факта, че Септемврийския метеж, предизвикал белия терор, не е приет еднозначно от БКП и БЗНС. Димитър Благоев е твърдо против това привнесено въоръжено въстание, мнозина земеделци също. Впоследствие създаденият единен фронт на комунисти, земеделци и анархисти не е формация, която е напълно подкрепена от всички земеделски дейци. Мнозина от тях са силно антикомунистически настроени и не одобряват терористичните действия на БКП.

В една своя реч от 1927 г. Александър Цанков заявява: „Ние, Демократическия сговоръ, проповѣдваме силна власть, демокрация чрѣзъ силна власть, но силна власть не диктаторска, защото силниятъ държавникъ не е диктаторъ, силата нѣма нищо общо съ насилието.“ Цанков се застъпва за парламентаризма и не отрича демокрацията като идея. По време на сговористкото управление БЗНС никога не е била забранявана. Факт- имало е много репресии (вкл. и много незаслужени такива) срещу нейни дейци, но тя продължава да е легална опозиция. Нещо повече, управлението на Цанков не е белязано нито от радикален антикапитализъм, нито от шовинизъм. Липсва ограничаване ролята на монарха. Липсва и цялостно военизиране на обществото. Държавата все пак се стреми да се намесва все повече в икономиката. Има изразен силен антикомунизъм предвид Септемврийското въстание, провокирано от една чужда Велика сила и разбира се, кървавия атентат в църквата „Света Неделя“. И двете събития предизвикват логична и естествена реакция, изразена с въвеждането на „Закона за защита на държавата“, погазването на много граждански свободи и забрана на БКП като терористична организация. По много малко от всички изброени пунктове позициите на Сговора се припокриват с позициите на италианските фашисти.

Не трябва да се забравя, че Деветоюнският преврат е военен такъв и нямаше да е възможен без Военния съюз. Този конспиративен „неотговорен фактор“ е посочван впоследствие като организация, която е заемала фашистки позиции. Факт е, че Военният съюз извършва множество репресии срещу левицата, била тя комунисти или земеделци през смутните години 1923 – 1925 г. С тези действия са свързани имената на ген. Иван Вълков, ген. Иван Русев, кап. Кочо Стоянов и др. Нито един от тях обаче не е изразявал някаква по-конкретна позиция, доближаваща се до фашизъм – нито икономическа, нито политическа. Самият Военен съюз включва офицери с различни възгледи за развитието на България. Сред тях има монархисти, националисти, но освен тях има и привърженици на земеделците, както и републиканци. При такова разнообразие на възгледите единственото, което би могло да се каже е, че при всички тях се откроява много силна антикомунистическа линия (която впоследствие изчезва след 1935 г. в крилото на съюза, оглавявано от Дамян Велчев) и презрение към партизанщината и партийните страсти.

Генералите Иван Вълков и Иван Русев

Добре ще е все пак да се разгледат българо-италианските връзки в този период. В таен доклад на Чехословашкото посолство в България от времето на Андрей Ляпчев се обсъжда ролята, която Италия се опитва да играе на Балканския полуостров. В документа се отбелязва, че управляващото българско правителство, вече оглавявано от по-умерения сговорист Ляпчев, не е изцяло склонно да влезе в по-тесен съюз с Мусолини, макар че българският министър-председател полека насочва държавата в тази насока. Интересно в случая е, че „фашистът“ проф. Александър Цанков желае по-тясно сътрудничество не с Италия, а с Югославия. Мусолини от своя страна наистина иска България за свой съюзник срещу Югославия, чиито интереси в Адриатика се сблъскват с италианските. Един такъв съюз би бил много ценен от геополитическа гледна точка и би влошил позициите на Белград на полуострова. В доклада се казва също следното:
Италия придава особено значение на икономическото завладяване на България. Веднага след войната – отчасти благодарение на окупирането на България от италиански войски – Италия заля България със свои стоки и бе спечелила икономически позиции, които дори не отговарят на нейния икономически потенциал и които- при свободната конкуренция- сигурно след време отчасти ще загуби. Всъщност Италия поддържа своите позиции на българския пазар положително не благодарение на своето изгодно положение (транспорт по море), а главно благодарение на трескавите усилия да измести конкуренцията на всяка цена. За тази цел, където е нужно, италианската промишленост слиза много под производствената цена.

Предвид факта, че останалите държави победителки отказват да търгуват по-усилено с България, от българска гледна точка италианските търговски предложения изглеждат повече от изгодни. В края на доклада обаче, се казва още: Въпреки разгърналата се пропаганда не може да се каже, че сред българската общественост, особено сред широките народни кръгове, италианците се ползват с голяма популярност; дори положението на Италия на велика сила тук не се цени особено много.

Тенденциозно от страна на българската марксистка историография е представянето на следвоенната ВМРО – другият „неотговорен фактор“ като фашистка организация. Това е наистина дълбоко грешно и е лесно оборимо. В своите устави, ВМРО се определя като „национална организация“. В нея могат да членуват хора с различни убеждения, независимо дали са анархисти, комунисти, националисти и т.н., при условие, че не използват възгледите си като инструмент за отклоняване от основната цел на организацията, а именно освобождението на Македония. В същото време организацията е свързана с няколко големи политически убийства на левичари през 20-те години. Истината е, че в случая не ВМРО е предизвикала този свой конфликт с тях, но иска да „зарови томахавките“ поне със земеделците. В своите спомени, Иван Михайлов подчертава:
Следъ 1924 г. македонското движение имаше ясно желание да се забравятъ миналитѣ стълкновения и спорове съ бившитѣ управници отъ земедѣлската партия. Говоря за управници, защото е абсурдъ да се смѣта, че македонското дѣло, на първо мѣсто ВМРО, е имало каквато и да е разпря съ българския селянинъ. (…) Така и стана. Никакви спорове, никакви боричкания съ земедѣлската партия не е имало вече. Разбира се, не говоря за онова крило въ сѫщата партия, което се явяваше като малцинство въ нея и което продължаваше да върви въ унисонъ съ Бѣлградъ по много въпроси.

Тук Михайлов има предвид проюгославската (и впоследствие – прокомунистическа) земеделска емиграция, групирана около Коста Тодоров в Белград, която е заклеймявана като предателска от национално гледище дори от земеделците в България. Не са същите позициите на ВМРО спрямо комунистите обаче:
Що се отнася до комунистическата партия, тя действуваше като инструментъ на една свѣтовна политика, направлявана отъ Москва. Никога не спрѣха нейнитѣ усилия да види като свой чиракъ, или дори нѣщо по-маловажно – въ своитѣ планове и задачи – нашата народна освободителна борба. Нея я интересуваше тържеството на комунизма въ свѣта, а не позициитѣ или интереситѣ на македонското движение.

 

Иван Михайлов

Във ВМРО неприязънта към комунистите датира още от времето на Тодор Александров. Неведнъж македонските дейци са заявявали, че инспирираните метежи и терористични актове от страна на БКП поставят независимостта на обградената от врагове България в опасност. След смъртта на Тодор Александров, която се случва в резултат на машинациите на Коминтерна, антикомунистическата линия в македонското движение значително се засилва. Обявеният от БКП за „най-отявлен фашист“ Иван Михайлов успява да спаси ВМРО от нейното болшевишко обезличаване. За съжаление, агресивната коминтерновска политика спрямо македонската организация прави нейната концепция, че е общонационална все по-проблематична. Ако преди войните не е било проблем в нея да членуват и комунисти, то след Голямата война вече има комунистическа държава, към която мнозина български комунисти изпитват лоялност. А ВМРО изисква лоялност най-вече към освобождението на Македония – нещо, което за болшевиките не е приоритет.

Обвиненията, че Иван Михайлов бил фашист губят тежест, когато се види какви са неговите идеи за Македония. Той я вижда като независима държава – една „Швейцария на Балканите“, където всеки един етнос е със запазени национални и културни свободи. Няма следа от шовинизъм, от агресия спрямо други нации в тази идея. Агресията на ВМРО е насочена спрямо онези държави, които се опитват да обезбългарят Македония, а именно Югославия и Гърция. От това становище изхожда ВМРО, когато започва по-близко сътрудничество с фашистка Италия. Геополитически погледнато, Югославия и Гърция са „галените деца“ съответно на Франция и Великобритания. Затова, макар и да опитва, ВМРО не постига сериозни успехи в сондирането на подкрепа в тези две държави. От друга страна, Италия иска да овладее източното крайбрежие на Адриатическо море. Вече придобила влияние в Албания, единствената ѝ пречка към нейната цел е кралска Югославия. Затова подобни близки отношения между македонските революционери и официална Италия изглеждат абсолютно логични. Но те не почиват върху идеологическа основа, а на база общи врагове.

В своите усилия да компрометира изцяло своите противници като им лепва етикет „фашисти“, БКП прави лоша услуга на историческата наука, защото по този начин не могат да бъдат толкова ясно посочени хората, които наистина са били фашисти. Защото такива е имало и това е напълно естествено във времената между двете световни войни. Фашизмът за онова време е нова идеология и като такава е нормално да има поддръжници.  Все още не се е случила Втората световна война, след която напълно оправдано са заклеймени идеологиите на националсоциализма и на фашизма (в съзнанието на българските марксистки историци – едно и също нещо).

Но кои са българските фашисти? Един такъв е проф. Александър Сталийски, лидер на организацията „Национална задруга-фашисти“, основана през 1930 г. Тази организация копира едно към едно програмата и идеите на Бенито Мусолини. През 1931 г. НЗФ участва на изборите за Народно събрание, но за нея гласуват около 6500 души и тя остава извън Народното събрание. Предполага се, че този резултат е последица от организираността на НСФ. В крайна сметка, тази партия остава маргинална в българския политически живот, а след Деветнайсетомайския преврат е забранена заедно с останалите партии. Друга фашистка структура е тази на „Съюз на българите фашисти“, основана от Крум Митаков през 1926 г. Тя брои около 1000 члена и поради финансови затруднения спира дейност през 1932 г.

Органът на Съюза на българите фашисти

След поражението на Демократическия сговор, през 1932 г. привържениците на Александър Цанков окончателно се отделят от останалата част от партията и основават т.нар. Народно социално движение (НСД). В самия край на 20-те и началото на 30-те години, Цанков прави по-сериозен завой към авторитаризма и това се отразява в НСД. Движението има студентска група, собствени синдикати, младежка формация и развива сериозна дейност в българското село. Проф. Цанков твърди, че взима от фашизма и националсоциализма само това, което е приложимо в българската действителност. Тогава той започва да споделя обичайното за тогавашния европейски политически спектър схващане за партиите като една отживелица на политическия либерализъм и издига теорията за „власт на елита“. Идеята за безпартийност поддържа облика на НСД като народно движение, а не партия. Самото водаческо начало няма същото значение както при фашизма. Професорът не вижда начин фашисткият модел да бъде приложен в българска среда. Това личи от следното му изказване:

Фашизмътъ  е единъ италиански специалитетъ, който не намѣри приложение никѫдѣ другадѣ, освѣнъ въ Италия… Той не унищожи, той възроди, и поднови италианскитѣ институти и основитѣ на строя, който днесь другитѣ социални движения искатъ да съборятъ и стръвно атакуватъ.. Хитлеризмътъ е наистина едно голѣмо социално-политическо движение, създадено върху базата на недоволството, върху базата на тежкитѣ мирни договори. У насъ, всичкитѣ тѣзи идеи, за прѣустройство на държавата нѣма да дадатъ резултатъ, защото нѣма условия, които ги раждатъ, които ги крѣпятъ..“

Движение, което в очите на комунистическите историци е фашистко, но което всъщност открито се е обявило за национал-социалистическо, е Национал-социалистическата българска работническа партия. Основана от Христо Кунчев в началото на 30-те години, тази партия копира напълно германската такава и си поставя твърде амбициозни задачи за своя размер. В края на краищата, тя остава малобройна (със стотина члена) и непопулярна (почти отхвърлена) сред българската общественост. Тя преустановява своята дейност след 19 май 1934г.

Нито една от изброените фашистки и националсоциалистически партии не е била дори близо до взимането на властта в България.

Към втора част

Завършил 164 Гимназия по изучаване на Испански език „Мигел де Сервантес“. Следва Бизнес и история в Абърдийнския Университет. Интересува се от история, политика и международни отношения. Подчертан интерес има към историята на Третата българска държава, на българските революционни движения и националния въпрос.

Share This