fbpx

Стратегията за дясното – икуменизъм или схизма

Време за четене: 6 мин.

Дясното днес в световен план е в криза – раздирано от вътрешни борби, противоречия и идеологически залитания. Казано с религиозни термини – дясното е разкъсвано от схизми.

С развитието на стопанската и здравната криза; със засилването на намесата на държавата като спасител; с набиращия скорост протекционизъм и склонност към автаркия ; с вилнеещата политическа коректност и въздигнатия в култ егалитаризъм, изразен в повсеместна “борба срещу неравенствата” – лявото, от своя страна, набира скорост и се готви за мощен щурм.

За да се преодолее тази криза на идейно ниво и при политическия активизъм вдясно, е нужна стратегия – работеща, всеобхватна и включваща критична маса от хора.

Вместо разделение и разкол, правилната стратегия следва да е по подобие на религиозния “икуменизъм” – движение за сливане в едно на всички християнски църкви, с основен инструмент диалог и обща молитва. В политическия смисъл: всички движения, течения и организации изповядващи “автентично десни” възгледи за света, политиката и икономиката.

Проблемът с икуменизма произхожда от факта, че в религията има секти и ереси, чиято интерпретация на свещените текстове и същността на религиозната доктрина противоречат диаметрално на дори най-широката ортодоксия и базови принципи и де факто изкривяват посланията до неузнаваемост.


Какво е “дясното” всъщност?

Отличен лакмус за това що е “дясно” е отношението към неравенствата. За десните, неравенствата са естествени, полезни и дори основа на цивилизацията и прогреса. Хората се раждат различни биологично, което предопределя и различните резултати, които ще имат в течение на жизнения си път. Интелект, сила, издръжливост, психика, познавателни способности, адаптивност и характер – различните качества на хората водят до сложна система на взаимодействие и сътрудничество, правейки живота в общество продуктивен и изобщо възможен. А разделението на труда, както разяснява класическият либерал и икономист Лудвиг фон Мизес, води до покачване стандарта на живот и по-висока продуктивност.

Обратно, за левите неравенствата са вредни и трябва да бъдат изкоренени, каквото е веруюто на Маркс. Всички неравенства са вследствие на среда и наследствена обремененост, а социалната справедливост изисква държавата да “поправи” обществените злини, които произтичат от тях, като в марксистката версия, тя – държавата – дори да отпадне.

Модерният ляв либерализъм, социалдемокрацията, културният марксизъм са все форми на социализъм и имат лява и интервенционистка природа.

Проблемът е, че отношението към неравенствата предоставя широка рамка за общо, съвместно действие. Консервативната мисъл, класическия либерализъм и дясното либертарианство, например, по същество нямат сблъсък по тоз вектор, дори напротив – изходната позиция е напълно идентична.

Неравенствата са нещо естествено и добро. Там, където може да възникне разминаване, е, че десните либертарианци и класически либерали имат проблем с онези неравенства, които не са плод на пазарен процес, а са следствие от държавна намеса. Субсидии, ресурс за военно-промишлен комплекс и въоръжаване, държавно “инвестиране” в сектори, считани за стратегически – всичко това облагодетелства едни за сметка на други, създавайки “неравенства”, които са “непазарни” и “изкуствени”.

Обратно, самата концепция за недоверие към държавата и ограничаването й в рамка, каквато е изходната либертарианска/класически либерална позиция, е крайно недостатъчна.

Дори хипотетично това да стане възможно в пълна степен, няма да доведе автоматично до по-добро и прогресиращо общество. Без култура, базирана на морален императив на миролюбива и включваща религия като християнството, без ясно място на институции, език, традиции, обичаи, предаващи знание и спойка на обществото през вековете, без работещи общностна идентичност и чувство за принадлежност и членство, атомизацията и отчуждението в обществото ще имат силно деструктивна културна сила.

Да не говорим, че негативната формулировка за “малката държава” няма как да мотивира и вдъхнови широки обществени маси и слоеве за съвместно действие, изграждане на социални връзки и културна хармония. Тоест дори на ниво политическа философия въпросът за размера на държавата да е ясен през призмата на “дясното” – тя не се меси в икономиката, а предлага полиция, съд и армия, то по отношение на културата консерватизмът е незаобиколим като идейна основа.

Ценностите, както обяснява Едмънд Бърк, се налагат от долу-нагоре, пренасяйки добри практики – някои от които, превърнали се в правни норми през вековете. Подобна е идеята на Фридрих Хайек за информацията, която е фрагментирана и зависи от добрата трансмисия и от нормите, оформили се органично в естествен порядък във времето.

Проблем възниква там, където се смесят концепциите за морално и законно. Въпросът с проституцията, например, трябва да се разглежда на две нива: тя може да бъде законна, но никога морална. Когато консерватизмът се опита със закон да изкорени неморалността, имаме насила наложени добродетели, което веднага ги обезсмисля и девалвира.

Обратно, когато либертарианците защитят по презумпция законното право на индивида да разполага с тялото си, без да вреди другиму, но подценят моралния аспект и дори го неглижират като маловажен – имаме очевидно непрактичен и непълен възглед за света и социума. Което няма как да не предизвика недоверие в широки обществени кръгове, интуитивно оценяващи въпроса за морала като ключов за здравето на семейството, общността и нацията.

Какво да се прави с т. нар. ерес?

Ерес има и тя е непоправимо вредна и подменяща философската основа на идейното дясно. Съществуват леви либертарианци, които атакуват държавата, но по причина, че тя изобщо създава неравенства, тоест те са егалитаристи и по същество “леви”.

Те не разпознават естествените йерархии, произтичащи от човешките отношения и различията между способностите на хората, отричат наличието на нация, вредата за морала от употребата на наркотици, те са войнстващи атеисти, атакуващи църквата, неосъзнавайки ползата й като алтернатива и балансьор на държавата. С призива си за “отворени граници” те се явяват адвокат на дявола, променяйки генофонда и културната хомогенност на обществата, чиито правителства биват повлияни от подобен тип политико-културни възгледи.

В консервативната практика също има непоправими аномалии. Бившите троцкисти, прехвърлили се от демократическата партия в републиканската и овладели управленския й ешелон са т. нар. нео-консерватори в САЩ.

Потискайки всякакви останки от “Старата десница” преди Втората световна война, новите консерватори се отварят към международна полицeйщина, налагане на демокрация навред по света, смяна на неудобни режими, изключително висока намеса в парична (монетаристи) и фискална политика и на практика тотална подмяна на умерения и градивен консерватизъм.

Като изключим тези анти-десни течения и секти, има ли всъщност яснота кой е политическият “враг” на автентично десните? Противникът, срещу когото трябва да се търси обединение и общи линии на действие?

Отговорът е просто – лявото. Във всичките му измерения. Икономически интервенционизъм , нечестно преразпределяне на чужда стойност от политиците, културна виктимизация и налагането на манталитет на онеправдана жертва, развращавайки обществените отношение. Левият светоглед е толкова опасен, че ако се наложи в култура и икономика, заплахата буквално касае бъдещето на цивилизацията – такава, каквато я познаваме днес.

Десен популизъм

Най-ключовото е да се работи в посока налагане на “десен популизъм”. Близо до хората, просто и включващо колкото се може повече граждани послание. Всеки обича дома и близките си и желае да защити собствеността си. Консервативното в културен аспект – запазващото и съхраняващото, е най-ограниченото и същевременно най-прогресивното кредо – за да просперираш, трябва да имаш солидна основа, на която да се опираш.

Солидарността и съчувствието трябва да идват от долу нагоре – от приятели, близки и съседи, – а не от безплътен и контролиращ държавен орган.

Църква, фондации, спомагателни каси и групи по интереси са много по добър медиатор между гражданите, отколкото ползващата сила и принуда държавна машина.

Десните хора са наясно с това – те просто трябва да партнират помежду си, търсейки алианси и пресечни точки, вместо разкол и схизма. Реалната политика винаги е тази на коалициите – а противникът в случая е повече от сериозен. Междуличностни и групови сблъсъци вдясно са не просто хабене на енергия, но и силно безотговорни към всичко, за което “десните хора” се борят и изповядват.

С една дума стратегията е “политически и културно-консервативен икуменизъм” в името на едно по-добро, морално и преуспяващо общество.

Споделете чрез

Предишен

Следващ