Цената на независимостта (I част)

Време за четене: 8 мин.

Към втора част

Годината е 1924, а денят – 18 септември. В центъра на София се е стекло петдесетхилядно множество без никакви специални покани. Улиците и площадът около църквата „Света Неделя“ са задръстени от народ. Оратори говорят на 5-6 различни пункта. Над 40 македонски братства са дошли на събитието. „Щипяни ще съумѣятъ да се разправятъ съ всички родоотстѫпници“ – пише на надписа, който Щипското братство носи. 300 души хор пеят „Вечная памят“, а множеството пада на колене, ридаейки за покойника. Магазините в града са затворени в знак на траур. Траур за кого?

Пред множеството се изправя един слабоват русоляв младеж с мрачен вид, който все още не е особено познат на българската общественост, но това скоро ще се промени. Преди малко е получил известие, че физическите убийци са ликвидирани в с. Припечене, Мелнишко. До този ден малко хора са били наясно какво и защо се случва из Пиринско. А този младеж за пръв път ще държи подобна публична реч, но никога не е подозирал, че такъв ще е поводът за нея. Той е Иван Михайлов.

„Свещени сѣнки на Даме, Гоце, Матовъ, Развигоровъ…- започва Ванчéто. – Разредете се, за да застане между васъ великиятъ вождъ на борческа Македония Тодоръ Александровъ!“

Това е събитието – траурната процесия за подлото убийство на лидера на ВМРО. По витрините личат надписи: „Тодоръ Александровъ – Трауренъ День – Затворено!“ Тъжната манифестация спонтанно се насочва към паметника на Васил Левски, където са поднесени над деветдесет венци. Такова е значението на българския революционер Тодор Александров.

Но какви са причините, довели до неговото убийство в дебрите на Пирин? Убийство дошло не от сръбски или гръцки куршум, а от български. Това са въпросите, които тази статия ще разгледа.

Не би било изцяло грешно твърдението, че това е поредната глава от македонските братоубийства, но би било най-малкото непълно. Убийството на Тодор Александров и последвалото го отмъщение са резултат от сериозна геополитическа игра. Това прави тези събития по-различни от останалите македонски убийства. Факторите, които играят роля за обрисуването на цялата картина, за описването на цялата динамика, която се е разиграла в последните дни от живота на Тодор Александров, са много. Тези фактори са отношенията на ЦК на ВМРО и в частност Тодор Александров с Коминтерна, с Военния Съюз, с федератистите, с бившите санданисти, ролята, която ВМРО играе във вътрешнополитическите борби в Царство България, и не на последно място- отношенията му с колегите от Централния Комитет (Петър Чаулев, ген. Александър Протогеров).

ВМРО, БЗНС и Девети юни

Просръбската политика на Стамболийски настройва ВМРО и македонските българи срещу правителството. В опит да излезе от международната изолация, БЗНС непоколебимо насочва България към сближение с Югославия за сметка на Македония и нейната българщина, която е подложена на безпрецедентен и нечуван национален гнет от страна на сърбите. За лидера на ВМРО и български офицер Тодор Александров е най-малкото обидно да съществува подобно предателско сближение между България и Сърбия:

„Сърбия на Пашичъ и Александъръ, която стѫпка договоритѣ съ България на 1913 г. и заграби подло сърдцето на българска Македония, като на 1919 г. задържа заграбеното и отне на България Струмица, Царибродъ, Босилеградъ и др. български покрайнини и се надвеси надъ столицата на Царството почти на пушеченъ изстрѣлъ!“.

Българската държава в лицето на своето земеделско правителство се превръща в сътрудник на Югославия срещу българските комити от ВМРО. На практика революционното движение в Македония след Първата световна война пониква въпреки, а не с помощта на, българската държава. Отношението на правителството спрямо ВМРО и лидера ѝ Тодор Александров обуславя ролята на организацията във вътрешнополитически план. През четирите години докато Стамболийски е на власт са извършени редица атентати и убийства от страна на ВМРО в отговор на подкрепата на БЗНС на болшевизирани комити, федератисти и ренегати, преминали на сръбска служба. Това наистина е прецедент в дотогавашната българска история. Рядко отношенията „ВМРО- Българско правителство“ са били абсолютно безоблачни, но никога до онзи момент българско правителство не е водило подобна тотална война срещу българските революционери. Още от своето създаване Вътрешната организация има неписано правило, че не трябва да се намесва във вътрешнополитическия живот на Княжеството/ Царството, защото това би било отклоняване от основната цел, а именно освобождението на Македония. Но нито един от старите дейци не би допуснал, че официална България би се наредила сред враговете на македонските българи. Това неписано правило на комитите е нарушено за първи път от Тодор Александров именно по време на управлението на Стамболийски. То е нарушено от необходимостта ВМРО да продължи да съществува. На практика от 1922 г. Пиринският край е своеобразна „държава в държавата“ и база на ВМРО за навлизане в Егейска и Вардарска Македония.

На 23 март 1923 г. в Ниш е подписана спогодба между правителствата на България и Кралството на сърби, хървати и словенци, в която БЗНС „се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия и да оказва съдействие на югославските гранични органи при охраната на границата срещу четите“. Това води до раздразнение в голяма част от патриотично настроената част от обществото и разбира се, провокира още повече ВМРО, които заплашват министрите с унищожение. В отговор, Стамболийски заявява, че ако се наложи, ще превърне Петричко в „гробища“. Вследствие на тези нападки, земеделците се ангажират изцяло с борбата си срещу ВМРО и подценяват фактора, който в крайна сметка ще свали тяхното правителство – Военния съюз.

В тази обстановка се случва Деветоюнският преврат. Макар ВМРО да няма пряко участие в изготвянето на преврата, нейни отделни членове участват в последвалите брожения в качеството си на български граждани и офицери. Членове на ВМРО са и тези, които убиват Стамболийски. ВМРО помага за разоръжаването на земеделски дейци в Дупнишко и Горноджумайско. Важно е да се подчертае, че участието на ВМРО в тези събития по никакъв начин не доказва зависимост от Военния съюз, каквато теза се е лансирала в марксистката историография. Организацията има своите собствени мотиви да подкрепя тези действия.

Разбира се, не е изненадващо, че Тодор Александров симпатизира на авторите на Девети юни, които до този момент са критикували антимакедонската политика на БЗНС. Лидерът на ВМРО желае сигурен тил от страна на България, докато води своята борба в Македония. Такъв тил не може да бъде осигурен ако в България социалното разложение, партийните страсти и партизанщината вземат връх за сметка на национални интереси. Затова Тодор Александров проявява инициативата да помири и обедини буржоазните партии, декларирали, че ще защитават тези интереси. Водачът на ВМРО заедно със своя секретар Иван Михайлов, както и с младия Кирил Дрангов, са посредници за създаването на Демократическия сговор. Тодор Александров се намесва и при устройването на новата българска администрация (изхождайки от интересите на ВМРО), което води до първите търкания между него и деветоюнското правителство.

Тодор Александров, Цанковото правителство и Военния съюз

Девети юни носи надежда за македонските българи, че България ще започне да води активна външна политика в тяхна защита, както в онзи момент правят други загубили страни за своите сънародници вън от границите им (Унгария, Германия). Офицерството, извършило преврата, има голям авторитет в Македония и обществеността наистина очаква сериозен външнополитически завой. В крайна сметка, затова ВМРО е подкрепило подобни действия.

Отношенията между двата „неотговорни фактора“ в България – ВМРО и Военния Съюз, са многопластови и сложни, но общо взето следват две основни линии. Първата е на обща борба срещу „доброполските предатели” (просръбските елементи в БЗНС) и „болшевишките оръдия“. Тази консенсусна линия е следвана последователно и от двете организации през повечето време и е въз основа на национален интерес. Другата линия обаче, е тази на противопоставянето между тях самите. Военният съюз така и не приема идеите на автономизма, за него идеята за Независима Македония е чужда, а ВМРО не приема опитите на военните да я подчинят и ръководят, за да я използват за цели, различни от свободата на Македония.

Голямо е, уви, разочарованието на Тодор Александров, когато правителството на Александър Цанков започва да прави компромиси с това, което е обещало. Изведнъж революционната борба в Македония отново е неудобна за управляващите, които все по-малко искат стълкновения с Югославия. Изведнъж се оказва, че българското правителство не може да избяга от ангажиментите на Нишката спогодба, макар да се опитва да омекоти ситуацията. Тодор Александров е бесен на Сговора, а и на Военния съюз, чийто интерес към съдбата на македонските българи намалява прогресивно и който идва на власт не без подкрепата на ВМРО.

Обстановката се нажежава в началото на 1924 г., когато под югославски натиск правителството арестува голям брой македонски легални дейци. Тогава някои офицери се заканват, че щом са се разправили със земеделците и с комунистите, „ще се разправим и с македонците“. Това, съчетано с независимото поведение на Александров води до опит за неговото дискредитиране от страна на някои правителствени фактори. Идеята е да се свърже името му с честите политически убийства. В отговор, Тодор Александров пише изключително остро писмо до вътрешния министър ген. Иван Русев, в което му заявява, че

„нито сме желали, нито сме прѣдизвикали да се водятъ сражения по улицитѣ, но винаги съ достойнство сме отговаряли, ще отговоримъ и занапрѣдъ на прѣдизвикателствата на самозабравили се български правителства и на отдѣлни министри… И Стамболийски, и Райко, и сие считаха ВМРО за нула безъ България и се опитаха да я унищожатъ и вѫтрѣ въ Македония подъ сръбско робство – и въ съгласие съ сръбската държава – и въ предѣлитѣ на Царство България. Резултатитѣ отъ тѣзи опити сѫ налице. Ако г. Русевъ не е добилъ поука отъ тѣхъ – нека си опита силитѣ.“

Санданисти и Федератисти

През 1919-1920 г., когато Тодор Александров възстановява и оглавява ВМРО, той знае, че го прави при много силна, но прикрита вътрешна опозиция. Обновената Вътрешна организация наследява както революционния опит и устави на ВМОРО отпреди Войните за национално обединение, така и враждебността между старите фракции в движението. Това препятствие не е никак лесно за превъзмогване, особено при новото робство в Македония и унижението, претърпяно от България като загубила страна. Въпреки това, Тодор Александров се опитва да играе една обединяваща роля за всички фракции в организацията. Тази му амбиция отчасти довежда и до смъртта му.

Още след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. придобиват завършен вид идейните различия сред македонските революционери. Освен теченията, които вече съществуват (върховисти и централисти) другото течение, което не само, че се появява, но и остава устойчиво и заслужава внимание, е санданизмът. Около Яне Сандански се групират левичари и социалисти (макар самият той да не е такъв), които виждат в разпада на Османската империя поле за изява на тяхната идеология. Това в много отношения се различава от автентичната идея на абсорбиралия върховизма централизъм, залегнала в основите на ВМОРО.  През 1907 г. – година след смъртта на „гения на компромисите“ и основен двигател на централизма Даме Груев, по заповед на Яне Сандански са убити драмския войвода Михаил Даев и членовете на Задграничното представителство Борис Сарафов и Иван Гарванов. Така се заражда „тъмната страна на македоно-одринската борба“, която за съжаление ще съпътства революционната дейност на македонските българи в продължение на десетилетия чак до създаването на македонската нация. Тази „тъмна страна“ са братоубийствата в средите на ВМОРО.

Убийството на Сарафов и Гарванов изисква издигането на нов лидер – идеен носител на централизма. Такъв в случая е Тодор Александров. Именно през 1915 г., когато той е в ЦК на ВМРО е изпълнена смъртната присъда (издадена седем години по-рано) над Яне Сандански. Убийството на Сандански никога не е забравено от неговите съмишленици, които след Първата световна война се явяват сериозна опозиция за Тодор Александров. Това прави ролята му на обединяваща фигура проблематична. Голяма част от заговорниците против него са санданисти и това не е без значение, стане ли дума за убийството му.

След Първата световна война е основана и прокомунистическата и просръбска Македонска федеративна организация. Федератистите, както ги наричат, са съставени от революционери, впоследствие превърнали се в разбойници в околиите, за които са отговаряли преди. Освен тях, при федератистите има доста бивши санданисти, някои от които предлагат услугите си едновременно на болшевиките, на сръбската и на гръцката полиция. По времето на Стамболийски, федератистите са финансирани дори и от правителството. Ако бившите санданисти във ВМРО са прикритата опозиция на Тодор Александров, то федератистите са негови открити врагове.

Към втора част

 

Завършил 164 Гимназия по изучаване на Испански език „Мигел де Сервантес“. Следва Бизнес и история в Абърдийнския Университет. Интересува се от история, политика и международни отношения. Подчертан интерес има към историята на Третата българска държава, на българските революционни движения и националния въпрос.

Share This