Цената на независимостта (II част)

Време за четене: 14 мин.

Първа част

ВМРО, Болшевиките и Майският манифест

Октомврийската революция от 1917 г. се счита от болшевиките като първия етап към утвърждаването на комунистическия ред. Следващата стъпка в този план е вече „износът“ на революция от Русия навън. „Първият революционен пристъп“ е от 1918-1920 г. като основната посока е към страните в Централна Европа. Страните, които болшевиките взимат намушка са предимно победените държави от Централните сили (Унгария, Австрия, Германия, Турция, България). Психологическата обстановка в тези страни, съчетана с тежкото политическо, социално и икономическо положение създават благодатна почва за комунистически идеи. В общи линии тази „първа революционна вълна“ е неуспешна. Правителството на Бела Кун в Унгария просъществува горе-долу една година, преди да бъде свалено, т.нар. „Баварска съветска република“ се задържа по-малко от месец, а войната на Червената армия срещу Полша завършва с крах за болшевиките. Там, където те установяват сериозно влияние, макар и да не взимат властта, е Виена. Там се установява централата на тяхното разузнаване.

През 1922 г, когато ВМРО вече е „държава в държавата“, се случва едно събитие, което на пръв поглед няма връзка нито с организацията, нито с Тодор Александров. Това събитие е краят на Гражданската война в Русия с окончателна победа за болшевиките. То се оказва ключово, защото развързва ръцете на Коминтерна за изпълнението на плана им за „световна комунистическа революция“. Същата година е формулирана тезата за „втората вълна“ на пролетарската революция. Разликата с „първата вълна“ е, че вече се разчита повече на пробойни в отношенията между държавите, които да се експлоатират от местните комунистически партии. В края на 1922 г. и началото на 1923 г. прогнози за такива пробойни се очертават на Балканите или по-точно сред враждебно настроените Югославия, Гърция и Румъния от една страна и България от друга. Нещо повече, Коминтернът е наясно, че основните търкания между балканските държави са въз основа на национални въпроси. Следователно, ключови за комунистическите планове биха могли да бъдат националноосвободителните движения. С подкрепата си в преврата от 9 юни, ВМРО е показала своя потенциал да влияе на вътрешнополитическия живот на балканските държави.

След Деветоюнския преврат, Коминтернът вижда възможност да дестабилизира България като по този начин се опита да ликвидира българското правителство и да провокира Югославия да нахлуе на територията на България. Съответно болшевиките заставят Българската комунистическа партия да поеме курс към въоръжено въстание в страната. Когато това решение е взето от БКП, първото нещо, което правят, е да се опитат да сондират ВМРО. От Виена пристига Васил Коларов, който се свързва с члена на Задграничното Представителство на ВМРО Георги Баждаров. На намека за въстание от страна на Коларов, Баждаров отговаря:

„Насърдчавайтѣ комунизма въ Сърбия и Гърция, защото той е рушителна сила. Щомъ тѣзи държави се рушатъ,  то е добре за насъ, за насъ е вредно обаче България да се руши. Нека гръцкитѣ и сръбски комунисти взематъ прѣднина прѣдъ васъ, българскитѣ – вие слѣдъ тѣхъ върветѣ. Ето и това ще бѫде отъ полза за насъ, за нашето дѣло.“

Подобни разговори се правят и с Тодор Александров. Охладнелите му отношения с българското правителство не са достатъчни, за да бъде привлечен към очертаващия се комунистически метеж. Въпреки това, той добре осъзнава, че не е в интерес нито на ВМРО, нито на България македонската организация да продължава да се намесва рязко във вътрешните дела на Царството. Затова уговорката, до която стигат ВМРО и БКП е автономистите да държат неутралитет, при условие, че комунистите не вдигат бунт в Пиринска Македония. В плановете за Септемврийското „въстание“ обаче, БКП игнорира тотално обещанието, което е поела и впоследствие вдига бунт в Разложко. ВМРО реагира бързо и безпощадно спрямо метежниците и въстанието е сурово потушено. Пред интервю за в. „Таймс“, Александров казва:

„…и азъ тогава заявихъ на комуниститѣ, че смѣтамъ какво всѣкакви възстания и прѣврати усложняватъ и безъ туй мѫчното положение на България и сѫ врѣдни и недопустими. Въ името на организацията азъ уведомихъ комуниститѣ, че независимостьта на България ми е извънредно скѫпа и тъй като единъ комунистически прѣвратъ би заплашилъ тази независимость, организацията ще бѫде длъжна да смѣта всѣки опитъ за сваляне на сѫществуващото правителството и замѣстването му съ правителство на земедѣлци и комунисти като ударъ върху независимостьта на България и че слѣдователно тя ще започне една прѣка и безпощадна борба съ авторитѣ на такива опити и ще се отнася съ тѣхъ както се отнася съ своитѣ неприятели.“

Все пак Тодор Александров нарежда да не се избиват лидерите на метежа в Пиринско, а да се пратят в автономистките чети. По този начин той се застрахова. Защо му трябва такава застраховка обаче?

Още при създаването на Версайската система от договори, Ленин обявява, че подкрепя тезата на американския президент Удроу Уилсън за самоопределение на народите. Теза, застъпвана пламенно и от македонските революционери, чиито минимални политически изисквания са гърците и сърбите да зачитат националните и културни свободи на българите в техните граници. Логично, Тодор Александров вижда потенциал за развитие в отношенията с Коминтерна. Той е против дестабилизацията, в която болшевиките се опитват да хвърлят България, но смята, че каузата на ВМРО трябва да бъде застъпена от колкото се може повече Велики сили, една от които е Съветска Русия. Това е компромис, който Тодор Александров прави въпреки дълбокото си подозрение спрямо комунистите. Той изхожда и от факта, че неговият познат Кемал Ататюрк успява да осигури болшевишка подкрепа за своята кауза без той самият да е такъв.

Преди Коминтернът да започне активните си преговори с Александров и ген. Протогеров, той си осигурява подкрепата на третия член на ЦК – Петър Чаулев, както и друг първенец на организацията, впоследствие превърнал се в македонист – Димитър Влахов. Те от своя страна изготвят декларация, в която се говори за „единен балкански фронт“ срещу империализма, за борба срещу всички балкански буржоазни правителства, включително и това на България. В тази декларация не се гарантира независимостта на ВМРО от комунистическите домогвания. Подписването на декларацията от страна на Чаулев и Влахов осигурява надмощие на болшевиките над Тодор Александров преди преговорите въобще да са започнали. Тодор Александров и Александър Протогеров пристигат във Виена все още незнаещи за въпросната декларация.

Болшевишките представители (и двамата родени в България) Соломон Голдщайн-Черски и Никола Харлаков поставят своите условия без никакво стеснение, предвид очевидното им превъзходство. Тези условия в общи линии са: съюз на ВМРО с БКП и по-радикалните елементи на БЗНС срещу правителството на Сговора, изключване на революционерите, участвали в потушаването на Септемврийския метеж, помирение с прокомунистическата (и просръбската) Македонска федеративна организация, реорганизация на ВМРО с вливане на федератистите в нея.

Тодор Александров бързо осъзнава клопката, в която се опитват да го вкарат. Условията са абсолютно неприемливи за ВМРО, защото ако бъдат приети, това означава болшевизация и отклоняване на основната цел на организацията, а именно свободата на Македония. В тази обстановка той предлага отлагане на преговорите и незабавно напускане на Виена от ЦК на ВМРО. Продалите се на болшевиките Петър Чаулев и Димитър Влахов логично отказват, но за изненада на Александров,  неговият колега генерал Протогеров също се присъединява към тяхното становище. Така на предложението на Александров не се отзовава никой и той остава изолиран.

В крайна сметка е решено преговорите да се продължат, какъвто е сценарият на болшевиките. Тодор Александров знаейки основния тон на преговорите, упълномощава Чаулев и Протогеров да ги довършат, а той заминава за Лондон да сондира подкрепа от новото английско правителство. Тези действия на Старио се оказват грешка, защото той наивно смята, че колегите му ще се водят от интересите на ВМРО при поемането на ангажименти към Коминтерна. Това не се случва. На 6 май е подписан един документ, останал в историята с името „Майски манифест“. В този манифест ясно личи антибългарската линия, изразяваща се в инсинуацията, че в България, подобно на Югославия и Гърция, също има национален гнет върху „македонците“ (тук разграничени от българската нация), и прокомунистическата линия, в която е дадено предимство на класовата борба пред националната. Затова трябвало, според манифеста, ВМРО да е революционна и в границите на България, а не както до този момент да е революционна в Югославия и Гърция, и само спомагателна в България. Обявява се и помирение с федератистите.

Когато впоследствие Александров прочита манифеста, той остава потресен. Поемането на такъв курс на ВМРО е равносилно на нейното самоубийство, защото комунистическата природа на този документ би настроила срещу ВМРО абсолютно всички европейски политически среди, които са били благосклонни към македонската борба. Александров има и доблестта да си признае и да отчете своята грешка в провеждането на преговорите. „Никога не ще си простя това малодушие“, споделя той пред Георги Баждаров.

Болшевиките не си правят илюзии, че Александров е възприел идеите, за които част от македонското ръководство е поело ангажимент. Те използват манифеста най-вече за изнудване на своя противник, когото са се заели да компрометират и дезавуират политически. Всъщност, Коминтернът никога не е искал сериозно сътрудничество с ВМРО на база общи интереси. В едно свое писмо, Георги Димитров (привърженик на по-твърдия тон спрямо ВМРО) говори за създаване на вътрешна лява опозиция на Александров и неговите съратници, „които са били всякога български националисти и едва ли са в състояние да бъдат само македонски революционери“, която да ги неутрализира, постепенно да овладее ВМРО отвътре и окончателно да я болшевизира.

Александров се опитва да поправи цялата грешка, но в този момент си проличава колко малко може да лавира заради грешките на неговите колеги. През юли комунистите публикуват манифеста във вестник „Балканска федерация“ и впоследствие е препечатан в органа на Илинденската организация. С това обществото в България и в Европа наистина настръхва. Навсякъде вече мислят, че ВМРО се е продала на Коминтерна. Александров излиза с декларация, в която обявява манифеста за „мистификация“ и отрича да има нещо общо с него. Същото прави и Протогеров, макар той да го е подписал. Въпреки всичко, болшевиките наистина успяват да дискредитират политически Александров пред външния свят, а позициите му във ВМРО изглеждат все по-несигурни.

ЦК на ВМРО до 1924г.: Тодор Александров, ген. Александър Протогеров, Петър Чаулев

Взаимоотношения в ЦК на ВМРО

„Триумвиратът“, както е наричан ЦК на ВМРО, след Първата световна включва Тодор Александров, генерал Александър Протогеров и Петър Чаулев. И тримата имат сериозни заслуги в македонската революционна борба отпреди Голямата война, но са много различни по характер и мотивация.

Петър Чаулев е охридски войвода с големи връзки в Западна Македония и Албания и със славата на лидер на Охридско-Дебърското въстание срещу сръбския поробител. Тези му качества го правят ценен кадър за организирането на западните македонски околии. За съжаление обаче, след войната Петър Чаулев предпочита да седи по софийските кафенета и да се хвали с миналите си приключения, занемарявайки ролята си на един от тримата водачи на македонското движение. Съответно това му навлича гнева на Александров и Протогеров, които няколко пъти настояват той да замине във вътрешността.

Чаулев е сериозен противник на ролята на ВМРО във вътрешнополитическия живот на България. Той не одобрява преврата, както и противопоставянето срещу комунистическия метеж от 1923 г. – акции, които Александров е подкрепил. Това обтяга до крайност взаимоотношенията между Чаулев и останалите.

В крайна сметка, той решава да замине, но вместо да влезе в Македония, той обикаля няколко европейски държави, харчейки организационни пари. Преди и по време на преговорите във Виена, Чаулев е твърд привърженик на Майския манифест и помага за неговото публикуване. Това се оказва голям шок за Тодор Александров, който му изпраща гневно писмо, в което се чете:

„…въпрѣки нашата телеграма отъ 6 юни до Данилова (Влахов): „Никакви публикации, никакъвъ вѣстникъ…”, (…) ти и манифеста публикувашъ, и интервюта давашъ и се по-дълбоко загазвашъ. Ти, който бѣ извършилъ вече прѣстѫплението да вземешъ отъ секретаря на Съветската легация въ Римъ, по твое признание прѣдъ Накова, 500 (петстотинъ) долара и като не прие въ Виена прѣдложението ни да ти дадемъ отъ касата на Организацията, да ги върнешъ на болшевикитѣ, за да бѫдешъ независимъ, гордъ и съ достойнство прѣдъ тѣхъ, прѣдполагаме, че си зѣлъ много по-голѣма сума, – трѣбаше да бѫдешъ много внимателенъ и безъ наше знание и съгласие да не вършишъ нищо.“ И после продължава: „ако имаше капка съвѣсть у двама ви (Чаулев и Влахов) и малко родолюбиво чувство на българи, трѣбаше да се възмутитѣ и да защититѣ и своето човешко достойнство и прѣстижа на ВМРО.“

Далеч по-динамични са обаче отношенията между Тодор Александров и Александър Протогеров.

Александър Протогеров е бивш върховист, български революционер, член на Военния Съюз, масон и военен, който по време на войната е отговарял за Моравската военно-инспекционна област и който през 1918 г. потушава Войнишкото въстание при Владая.

Дългогодишните колеги не са в изцяло безоблачни взаимоотношения. Протогеров не е съгласен с политиката, която Александров води за намеса във вътрешните работи на България. Георги Баждаров споделя:

“Тѣ имаха хъръ-мъръ помежду си още отъ врѣмето на войната. Тогазъ Протогеровъ, полковникъ и генералъ, шефъ на партизанския отрядъ, засѣнчваше Александрова, който, като революционеръ стоеше по-високо отъ Протогерова. Въ случая Протогеровъ прѣзъ войната бѣ повече слушаниятъ и повече търсениятъ. (…) Слѣдъ войнитѣ Тодоръ, като повече революционеръ отъ Протогеровъ, вземаше сега своя реваншъ. И понеже и двамата бѣха много честолюбиви, не бѣ мѫчно да се спрѣчкатъ, но въ важнитѣ случаи се срѣщаха и съвместно уговаряха по-важнитѣ работи.“

Ген. Александър Протогеров и Тодор Александров по време на Първата световна война

Писмото, което Александров отправя до ген. Русев създава разпра между двамата. Протогеров, който в качеството си на офицер изпада в конфликт на интереси, дори стига по-далеч като казва пред стария войвода Петър Ацев, че Александров е „лудъ и не знамъ до кѫде стига лудостьта му и до кѫде нормалностьта му; ако го нѣма зло, но ако е жив е още по-голѣмо зло“. Друго нещо, което ги скарва е непостоянството на Протогеров, който лавира между болшевиките, ВМРО и българското правителство.

Редакторите на в. „Илинден“ – Арсений Йовков и Георги Занков

Нещо, което ген. Протогеров прави, след като се е съгласил с Тодор да не го, е да помогне за назначаването на Арсений Йовков и на Георги Занков – двама все по-болшевизиращи се „кариеристи“, в редакцията на вестник „Илинден“. Впоследствие те препечатват и разпространяват Майския манифест в своя орган.

 

Между двамата членове на ЦК се получава разрив, в резултат на който ген. Протогеров става все по-близък с петричкия войвода Алеко Василев и с неговия секретар Георги Атанасов.

Василев е голям фактор в Пиринска Македония. Толкова голям, че придобива прозвището „Алеко паша“. Той е бивш санданист, но в следвоенния период е верен на Тодор Александров. По времето на Септемврийските събития обаче, необуздано амбициозният Алеко започва да го критикува заради намесата му в тях и се застъпва за комунистите в района. От своя страна, Александров знае, че Алеко е спекулант и е забогатял незаконно с рекет над местни тютюнотърговци и с контрабанда на добитък. Още през 1922 г. Иван Михайлов уведомява Тодор Александров за сепаративните настроения спрямо ВМРО сред Алековите хора.

Алеко Василев

За да държи Алеко под око, Александров изпраща при него като секретар търновския полковник и член на Военния съюз Георги Атанасов, търсен в България за тройно убийство. Уви, амбицията и на този човек се оказва нездрава и скоро става ясно, че двамата с Алеко са се сближили извънредно много и че в Пиринско се заформя сериозна и враждебна опозиция срещу първия човек във ВМРО.

 

След публикуването на Майския манифест и разрива между Протогеров и Александров, старият генерал се сближава с Алеко и Атанасов. Тримата подкрепят твърденията на манифеста, въпреки че Протогеров се е отказал от подписа си. В събрания в Мелнишко, „Петричката тройка“, както започват да ги наричат, говорят как българската администрация и гарнизони в окръга са също толкова враждебни за ВМРО, колкото сръбската и гръцката – лъжа, под която прозира болшевизацията на Вътрешната организация. Още по-странното е, че български генерал и герой от войните защитава такива противобългарски тези. Самият Тодор не скрива своето учудване и възмущение.

„Макаръ подобна теза да не издържа критика”, пише той до ген. Протогеров, “ясно ми е защо отъ нѣкои се желае да бѫде възприета. Чудно ми е само, какъ и ти се обяви за нея…“.

„Петричката тройка“ дни преди убийството на Тодор Александров

Подземната борба, която се води между Александров и Алеко паша датира от няколко години по-рано. Лидерът на ВМРО е обезпокоен от многобройните оплаквания, които получава за рекети, излишна показност и нарушения на Устава на организацията. Затова той е започнал събиране на информация за тези деяния, с която смята да изхвърли Алеко (който подозира за тези планове) от ВМРО на следващия конгрес. Протогеров започва да приглася на тезата на Алеко за авторитаризма на Тодор и вземането на решения самостоятелно. Георги Атанасов и Алеко Василев лъжат Александров за датата на местния конгрес и го организират по-рано, за да не може той да присъства. Там Тодор Александров е порицан за политиката, която води. Присъстващият Протогеров си измива ръцете, като стоварва цялата отговорност върху своя колега.

Последната снимка на Тодор Александров

В тази обстановка, на 30 август, след покана от страна на „Алековци“ и след изричните предупреждения на Иван Михайлов, Тодор Александров отива в Мелнишко, за да присъства на конгреса на Серския революционен окръг, където да порицае поведението на „Пашата“, опирайки се на събраните доказателства. Сутринта на 31 август 1924 г. на път за конгреса, в местността Равна бука в Пирин, той е застрелян в гръб от упор от двамата Алекови войводи Щерю Влахов и Динчо Вретенаров, таящи лична злоба срещу него. На събитието присъства и ген. Александър Протогеров, който побягва към близката гора, но никой не го гони.  

 

Смъртта на Тодор Александров изправя македонското освободително дело пред една от най-големите пропасти в историята му. Макар че то успява да се съвземе, подлото деяние, извършено в Пирин през 1924 г. поставя основите на поредната братоубийствена вълна във ВМРО. Иван Михайлов и неговите съратници успяват да се справят със заговорниците и прокомунистическите елементи в организацията, но подозрението им към Протогеров остава сериозно, докато в крайна сметка не надделява. След убийството на ген. Протогеров, поредното разцепление е факт.

Кой е поръчителят?

Факт е, че в момента на убийството, Тодор Александров няма вече никакви външни съюзници. За болшевиките той е непоправим български националист, а благодарение на техните интриги и наивните му грешки, българското правителство го смята за болшевик. Окончателно оформеният от „Петричката тройка“ и редакторите на в. „Илинден“ вътрешен фронт ограничава още повече броя на доверениците на Александров. Все пак, кой е поръчителят на подлото деяние?

ЦК на ВМРО след смъртта на Тодор Александров: Георги Попхристов, ген. Александър Протогеров, Иван Михайлов

В документ, датиран 1 септември 1924 г. (ден след убийството) и наречен „Оперативна сводка за положението в България“, за която все още не е ясно дали е от ГПУ (тогавашната „ДС“ на Съветския съюз) или от съветското военно разузнаване, се споменава името на видния революционер няколко пъти. В последната точка „Необходими практически мероприятия“, които се препоръчват за изпълнение, е записано в т. 4

„Да се предприемат мерки за отстраняването на Тодор Александров, което силно ще дезорганизира поддръжниците на Цанков в редиците на ВМРО и ще усили нашите поддръжници.“

Този документ, макар и малко известен, може би дава отговор на въпроса кой стои зад убийството на Александров.

Близо тридесет години след тези събития, в комунистическия трудов лагер Заград се срещат македонския легален деец Стоян Бояджиев и ген. Иван Вълков. Пред него, Вълков развива тезата, че зад убийството на Александров стои ген. Иван Русев чрез близкия му ген. Александър Протогеров и след убийството, комунистите са усетили възможност да превземат ВМРО. Прав ли е тогава Ванчé Михайлов, когато казва, че със своето деяние Протогеров, Алеко и Атанасов са услужили „едновременно на ръждясалия софийски върховизъм и на болшевишките домогвания“?

Друга версия е, че заговор въобще няма и че убийството е просто личното дело на войводите Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Тази версия поддържа, че поради крайното идеологическо противопоставяне през 20-те години, ръководството на ВМРО е съзряло заговор там, където няма такъв и е използвало това, за да се разправи със своите противници.

Каквато и да е истината, тя не влияе на огромната роля, която Тодор Александров има за укрепването на българския национален дух след Втората национална катастрофа. В едно свое писмо, писано единадесет дни преди трагичната му смърт, той споделя пред ген. Протогеров нещо, което е определящо за целия му живот и светоглед:

„Мога да кажа прѣдъ безпристрастенъ арбитъръ, че никога не сме били и сега не сме орѫдия на българскитѣ правителства и сѣкога сме били и трѣбва да бѫдемъ “орѫдия” на Независима България, на Българска Македония и на цѣлото българско племе“.

Гробът на Тодор Александров и телохранителя му Панзо Зафиров над с. Сугарево

Първа част

Завършил 164 Гимназия по изучаване на Испански език „Мигел де Сервантес“. Следва Бизнес и история в Абърдийнския Университет. Интересува се от история, политика и международни отношения. Подчертан интерес има към историята на Третата българска държава, на българските революционни движения и националния въпрос.

Share This