В продължение на дълги месеци т.н. „партии на протеста“ (ИТН, ДБ, ИБНИ) и БСП, предхождащи изборите на 4 април и на 11 юли 2021 г., утвърждаваха идеята, че е време да се възстанови парламентаризма и парламентарната демокрация. Под този своеобразен девиз замина в историята одиозното 45-то Народно събрание. Той трябваше да изпълни съдържанието и на не по-малко абсурдното 46-то Народно събрание, което почти толкова бързо се отправи към страниците на историята, както и предхождащото го.
Историята и на двете Народни събрания беше белязана не само в провалите да бъде излъчен министър-председател и състав на правителство. Тя беше белязана и от пълен провал в осъществяването на онзи издигнат девиз – да се възстанови парламентаризма. Провал, който ескалира особено много в последните дни на функциониране на 46-ия парламент.
По начало представителното управление, въплътено в парламентарната демокрация, има дълга и буреносна история, съпътствана с дебати, емоционални речи, процедурни хватки и дори войни. Опитът на крал Чарлс I да разпусне парламента в Англия довежда до гражданска война, до неговата собствена гибел и до идването на власт на Оливър Кромуел. В Съединените щати двукамарният парламент свиква комисии и провежда разследвания. В периода 2020-2021 г. беше записана и нова глава в историята на американския парламентаризъм – за първи път действащ президент беше два пъти подложен на процедура на „импийчмънт“ в рамките на своя мандат. Традицията е много силно оръжие не само в американския парламентаризъм, но и в неговия първообраз – британския такъв.
Вече 30 години, след прекъсване за период от няколко десетилетия, в България също се изгражда парламентаризъм на основата на приетата от 7-то Велико Народно събрание конституция.
И българският парламентарен модел има своите характерни черти, както и своята доста пъстра история. В този ред на мисли няма да е грешно да се каже, че през 2021 г. беше написана изцяло нова глава в тази история, която за съжаление няма да остане със златни букви в историята, а дори напротив. Дадената от определени партии политическа заявка, че ще възстановяват парламентаризма и парламентарната демокрация, трябваше, поне по техни думи, да даде нов смисъл, култура и дори правна рамка през Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, на тази институция. Но, както гласи един основен политически закон, формулиран от бившия руски премиер Виктор Черномирдин – „Искахме по над-добрия начин, а се получи както винаги“ – дадената заявка и постигнатия резултат изпаднаха в пълно несъответствие.
Как би следвало да се погледне на парламент, който в продължение на два месеца не може да осъзнае смисъла и изпълнението на основните си процедури за гласуване?
Как би следвало да се погледне на парламент, който прекара най-съществената си част от времето в изслушване на министри и дори в искане да бъде извикан общински кмет, но не успя да приеме нито един до този момент закон?
Как би следвало да се погледне на парламент, който създаде временни анкетни комисии по всякакви възможни и политически мотивирани въпроси, но повече от един месец след своето създаване не успя да създаде нито една постоянна комисия, която да започне да работи върху трупащите се законопроекти в сферата на финансите, правосъдието, социалните услуги, здравеопазването?
Как би следвало да се погледне на парламент, за който едно издание излезе с космонавтска снимка и надпис „Мисия 121“, за да обрисува някакъв стремеж за създаване на стабилно парламентарно мнозинство, който изпадна в дребни скандали и дрязги няколко дни след началото на своя мандат?
Отговорът на всички тези въпроси е един и същ – това не е никакво възстановяване на парламентаризма или парламентарната демокрация. Това е парламентарен хаос.
В „нов смисъл“ на парламентарния живот се превърнаха серията от безкрайни изслушвания на министри и ръководители на агенции по най-различни въпроси. Последната заявка, дадена от една от парламентарните групи, беше и за изслушване на кмета на Столична община. Редом с това един от лидерите на същата тази група заяви, че „няма време, трябва да се приемат важните закони за съдебната реформа“. А защо ли няма необходимото време? Къде ли би могла да се корени причината, ако не в безумното парламентарно поведение?
Думата „култура“ също се оказа несъвместима с „възстановителите на парламентаризма“. Политическият консенсус, към който би следвало да се стреми всеки един парламент на развита парламентарна демокрация с цел да бъде прието необходимото законодателство, беше заменен с непрекъснати дрязги и взаимни обвинения за икономически и корпоративни обвързаности, минало, произход, че дори и външен вид. „Мисия 121“ се превърна в по-далечна от полет до Плутон.
Цялата заявка за „новото начало“ на парламентаризма трябваше да бъде облечена в правна форма чрез приемането на нов правилник за дейността и организацията на парламента. Нов правилник наистина се прие, но дори и отвъд съмнителното качество на разписаните в него процедурни правила, депутатите от т.н. „нови партии“ се оказаха напълно неспособни да разберат и ги приложат на практика. Стигна се до абсурдната ситуация, в която те не знаеха дали определен акт на Народното събрание е приет или не. Това е не само политически абсурд. Това е индикация за огромната пропаст, която съществува между дадена заявка и реално поведение, знания и умения.
От гледна точка на днешния ден се намираме непосредствено преди обявяването на третите за тази година предсрочни избори, които ще се насрочат в двумесечен срок след разпускане на 46-то Народно събрание.
Те или ще съвпаднат, или ще бъдат близки по време с президентските избори, което също само по себе си може да създаде промени в политическата конфигурация и в парламента, и в президентската институция. В края на годината се очертава да посрещнем четвъртото поредно за тази година Народно събрание – 47-то, след 44-то, 45-то и 46-то НС. Вероятно и там ще присъства под някаква форма заявката за „възстановяването на парламентаризма“. Всъщност, как би могъл той да се възстанови?
Като за начало – с политически консенсус за формиране на кабинет, дори с ограничен мандат. С бързо конституирани постоянни комисии, които да започнат да работят. С много по-премерен тон в говоренето, с много по-адекватна комуникация между политическите сили. С реално осъществени действия. И най-вече – с бавно и осмислено изчитане на Правилника за организация и дейността на Народното събрание, за да не се повтори никога повече ситуацията, в която да не се знае дали един проект е гласуван или не и какъв акт всъщност е приет. Едва тогава би могло да се говори за адекватен парламентаризъм. Другото представлява тъжната съдба на временни политици от още по-временни политически субекти, яхнали кратковременна вълна.
