НОВО

Ердоган ще загуби, защото Путин играе с белязани карти

Ескалацията на напрежението в Сирия е показателно за това, че турският президент Реджеп Ердоган допусна няколко базови политически грешки, които доведоха до настоящето положение на позициите на Анкара в южната й съседка. Първо, турският президент не успя да съобрази,...

26 февруари: Михаил Сарафов

На днешния ден в Търново 1854 г. е роден Михаил Сарафов, български революционер, политик, дипломат, просветен деец.   Семейство Сарафови държи на образованието на синовете си, тъй като освен успешен политик, те успяват да отгледат още генерал и лекар. Политикът...

Еврозона, валутен борд или лев – какво да изберем?

На прага на „чакалнята“ за валутния съюз е дошло време разделно затова накъде ще поемем. На масата са три възможности: 1) да въведем еврото, минавайки през ERM2 (чакалнята) за неизвестен период и/или да си почакаме нарочно в тази чакалня, гледайки какво ще стане с...

Целите на Зелената сделка на ЕС

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Теодор Димокенчев гостува в предаването "Темите" по "ТВ Европа" с водещ Николай Лефеджиев. Тема на разговора бе Зелената сделка на ЕС. Вижте пълното...

Милиардери, комунисти, Демократи

Психодрамата в Демократическата партия набира скорост с разгръщането на първичните избори и наближаването на „супер вторника“ на 3 март. Тогава 14 щата ще гласуват за кандидатите за президентската номинация. Ще се раздават делегати на килограм, а погледите са вперени...

Какъв е българският политически профил

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Емил Вълков гостува в предаването "Реакция" по "ТВ Европа". Гост също бе политологът и колумнист в платформата Мартин Табаков. Водещ - Георги Харизанов. Вижте пълното видео:...

Има такава партия

Или вероятно ще има, ако съдът пак не се хване за нещо. Голяма реклама е съдът да се заяде, защото е доказано, че партията, с която се е заял, в чиято регистрация е турил прът, после има сияйно политическо бъдеще за по-голям или по-малък период от време. Ето,...

Готови ли сме за машинно гласуване

Редакторът в дясната платформа "Консерваторъ" Михаил Кръстев гостува в предаването "Свободна зона с Георги Коритаров". Тема на разговора бе машинното гласуване и има ли то почва у нас. Вижте пълното...

„Орелът трябва да позволи на малките птици да пеят“: Уроците от Брекзит за Източна Европа

Стивън Ф. Хейуърд преподава политически науки и право в Унивеситета Бъркли, Калифорния, където е член на Института за правителствени изследвания. Почетен гостуващ професор в програмата на името на Роналд Рейгън в Школата за публични политики на Университета Пепърдин....

Демократите в САЩ: между Еминем и Майкъл Джексън

Предстоящите избори за президент на САЩ, които ще се проведат през ноември месец по-късно тази година, ще са най-трудните и травматични за Демократическата партия от 80-те години насам. Тогава Уолтър Мондейл - кандидатът за президент на партията, загуби 49 щата от...

Залезът на Запада

Време за четене: 6 мин.

„Сражаващият се Темерер“ (1839) – Джоузеф Търнър

Всяка култура стремглаво впусната към себеотрицание е болна. Тогава доброволният идеализъм се превръща в инструмент, чийто смисъл вече не е изграждането на ново бъдеще, а простата разруха на миналото. Нещо повече дори, нещо по-опасно – прокудата, заточението на всяка част от миналото, чието естество е несъвместимо – това е крайната цел на идеалистичната фикс-идея. Безразлично е как се изпълнява тази цел – важно е самото й изпълнение.

На всяка цена.

Историята на фразата е показателна. В своята пиеса „Мръсни Ръце“ Сартр я популяризира, преди да се впие в лексикона на шумното, агресивно, тогавашно малцинство на Американското движение за граждански права, от самия им лидер – Малкълм Х.

Фразата се използва на 28 Юни, 1964 година, по време на първия конгрес на Организацията за афроамериканско обединение. „Ние създадохме Организацията … със тази цел: да се постигне свободата на всеки с африканско потмоство в Запада, на всяка цена“ – идея, чиято същност е благородна и неоспорима, подчинена на идеал, който е също толкова благороден и неоспорим; преди, разбира се, да се фетишизира от един изкривен идеализъм, който я бута към себеотрицание, използвайки я да оправдае насилието, и екстремизма, срещу който отначало се изправя.

„Трябва да се бием срещу всеки, който ни попречи“ – пацифистичните намерения на Мартин Лутър Кинг тук се отричат напълно, вече насилието може да се победи само чрез още насилие. Насилие, което няма принципи, а само една иронична крайна цел – да се прекрати насилието.

Мирният, принципен протест на д-р Кинг се заменя с войнстващата герила-философия на Черната сила. Юмрукът върху логото на движението, разбира се, не е случаен – нито в чисто символичните, нито в чисто политическите си асоциации. Това е движение, което се бори срещу сегрегацията, същевременно искайки сегрегация – коренът на днешните ‘safe spaces’; движение, което се бори срещу насилието чрез бомбардирането на църкви, и убийството на полицаи. Мечтата на Кинг се превръща в кошмар, чиято траектория агресивно се движи към принципите, които е преди отричала.

Римуването на историята.

Фетишизмът и личностният култ към радикали, престъпници и агитатори като Малкъм Х и Че Гевара в днешните неомарксистки движения, които завземат – и дори обезобразяват – Западната култура не са случайност. Те даже не са и изрази на глупост толкова, колкото са външни проявления на това желание за разруха, подтикнато от омразата на един опиянен идеализъм, което все повече се впива в културната тъкан.

По същия начин, по който битката срещу сегрегацията завършва със сегрегация и битката срещу насилието поражда още насилие, ще завърши и заключението на тези движения, което имаме търпението да наблюдаваме в днешно време.

Случаят на професора по еволюционна биология в Евъргрийн Колидж – Брет Уайнстийн – е толкова значим за сегашната тема, че дори граничи с архетипното.

Уайнстийн се изправя срещу един расистки опит за солидарност, с иронично желание за равенство, който перфектно типифицира себеотричането на модерния Западен идеализъм.

Тук става дума за човек, който е почитател на Бърни Сандърс, който е съгласен със стремежите на движението Окупирай Уолстрийт – човек, който сам се идентифицира като „дълбоко прогресивен“.

Въпреки това, поради неговия отказ да приеме „Денят на Отсъствие“ – традиция на Евъргрийн Колидж, която има корени в 70-те години – традиция, която задължава отсъствието на всички бели студентни и работници в колежа – професорът бива (слава Господня) само метафорично линчуван и обявен за расист, та дори и нацист.

Ето че тук, зад мантията на днешния прогресивизъм, който с мегафони крещи – „Хляб и зрелища!“ – се крие една ясна, но неосъзната дискриминация. Тук е явна и прокудата на миналото; този път индивидуалното минало на един човек – което не може да се впише в неoспоримия status quo.

Това се постига, разбира се, на всяка цена – подобни идеолози са готови да разрушат работата, публичният статут, та дори и живота на един човек, който е съгласен с по-рационалната, дезинфекцирана версия на техните собствени, интелектуално нехигиенични принципи.

При това Уайнстийн не е изолиран случай, което ни води към истинския проблем – прокудата на миналото не на един индивид, а на една цяла култура.

Несъгласувано самоубийство.

Задължително е тук да не се залъгваме – под двуличния прогресивизъм на днешната радикална левица лежи една единствена, грандиозна цел – унищожението на Западната цивилизация.

Подобно желание не може да се изрази без евфемизъм. В тази линия на мислене не става въпрос за Западната цивилизация per se, а за „патриархата“ – термин, който фокусира всички нейни негативни качества, превръщайки я във фиктивна, едностранна тирания, която трябва да се разруши, на всяка цена.

Ето защо в днешния феминизъм се наблюдават същите себеотричащи тенденции, които са ясни в битките за граждански права – движение, което от ембрионните си стадии се е стремяло да постигне равенство между половете е сега просто инструмент за агитация срещу един от тях.

За това популярни феминисти нямат и проблем с обвиняването на невинни мъже в изнасилване, стига това да помогне за разрухата на патриархата.

Точно това е себеотрицанието – това е изразът на морала на тези абсурдни движения, който е, в същността си, желание за материализацията на едно невъзможно, утопично бъдеще. Патриархатът се превръща в сметище, в което се изхвърля цялата на пръв поглед оправдана омраза на едно поколение.

Оруелианизмът на тези течения не стига само до тук – той е най-добре илюстриран в начинa, по който анти-патриархалният, радикален прогресивизъм изтрива или обезобразява Западната история.

Джефърсън – бащата на модерната демокрация, стожерът на моралните принципи защитаващи „животът, свободата и преследването на щастие“ – принципи превърнали се в най-важните идеи на Западния морал – днес се обезценява като само един „притежател на роби“; всички други негови актове се бавно замъгляват в историята.

Това е damnatio memoriae в модерния свят, толкова концентриран иначе върху обективност – насилствено забвение на всичко, което е извън рамките на изкривената ортодоксия. Така една страна, обсебена от запазването на своята конституция, се превръща в страна, която се отрича от хората, които са я написали. Инак казано – това си е на ниво с Ековата „Хераклиева статика“ и „Парменидова динамика“.

Изборът.

Модерният Запад е една култура болна до степента, която Шпенглер прословуто нарича нейния „залез“. Култура, в която войнствени престъпници и убийци като Малкълм Х и Че Гевара се издигат на пиедестал, докато бащи на демокрацията като Джефърсън се унижават чрез де факто убийство на историческата им личност. Култура, която на всяка цена иска да разруши миналото си, за да създаде едно мъгливо, недефинирано бъдеще, чиято основа е упоритото й себеотрицание. Култура готова да пренапише всеки факт, за да заклещи своята история в рамката на модерните си предразсъдъци. Мъртвият Бог на Ницше – нихилизмът, прикрит в триумфални речи и апелации към емоционалност – без морален ориентир. Култура изпаднала в себеотрицание, което може да се излекува само чрез издигане над собствените си заблуди. Единственият начин да се постигне това, както Мил неведнъж пише, е чрез защитата на индивидуалността, ексцентричността и спонтанността. Само така може да се измие Божията кръв от нашите ръце.

Сартр популяризира фразата „на всяка цена“ със следните думи: „Аз не съм този, който е създал тези лъжи: те са създадени в общество разединено от касти – и всеки един от нас става техен наследник по рождение. Не е отричането на лъжливостта начинът, по който тези лъжи трябва да се унищожат – а чрез разрухата на кастите, на всяка цена.“ Не е трудно тук да се разпознае причината, поради която модерната радикална левица би имала афинитет към него.

Всичко това ни довежда до заключение, чиято истинност е явна, въпреки че е трудна за преглъщане.

Западът е изправен пред своя финален избор – собствената му разруха чрез себеотрицание; или целенасоченото унищожение на колективизма, който бавно изсмуква всяка една от културните ценностти създали почвата, от която е поникнал. Този паразит сега и намира умиращото тяло на Западната цивилизация; пълзейки бавно към него, само въпрос на време е преди да го източи до последния му капиляр, на всяка цена.

Споделете чрез

Предишен

Следващ

Don`t copy text!

Запишете се за нашия бюлетин:

По този начин, ще получавате:

* Най-интересните статии от месеца
* Новини за събитията организирани от нас
* Ексклузивно съдържание

Успешно записване за бюлетина на Консерваторъ!