Вече осмо десетилетие “прогресивното човечество” се занимава с изкореняването на едно античовешко идеологическо явление, което продължи около 12 години, предизвика световна война, но беше след това разгромено, запалено, бомбардирано, изпепелено, осъдено, забранено, преследвано чак до Уругвай и джунглите на Амазония, обесено, изтрито, смачкано и заклеймено по всички възможни начини, а всеки дори най-блед опит да се обсъждат или оспорват причинените злини и да се допуска “друга гледна точка”, беше забранен като кощунствен. Това явление се обозначава днес с термина нацизъм, взаимозаменяем с термина фашизъм.
Никакви исторически дискусии относно точността на термините не бяха мислими, априори се приемаха като подигравка с паметта на жертвите от Холокоста, дори и като престъпление срещу Човечеството. Уточняването на името на Партията обаче, чиято идеология доведе до ужасите на ВСВ, винаги се посрещаше свенливо от “прогресивните” идеолози, тъй като подозрително напомняше за техните собствени социалистически въжделения. Всъщност онова партийно чудовище, което беше впоследствие обозначено с термина “наци” и смисълът му редуциран единствено до своеобразен антиеврейски расизъм, носеше гордо името „Германска национал-социалистическа работническа партия”. Тоест тази престъпна идеология имаше в името си две основни претенции: да бъде “социалистическа” и да бъде “работническа”. С това тя напълно се припокриваше с идеологическата претенция на сталинистката комунистическа партия в СССР, с единствената разлика, че съветският вариант имаше грандиозната идея да бъде интернационална и следователно стремяща се да установи социализъм в целия свят. С други думи, Сталинската партия, за разлика от нацистката, имаше като задача да установи социализъм върху цялата планета и до образуването на една всеобща социалистическа нация с хегемон световния пролетариат, докато нацистката имаше по-скромната задача да установи Нов Ред върху Европа и на Изток, начело с хегемон арийската германска раса.
Сблъсъкът между двата варианта социализъм, както се знае от историята, завърши плачевно за наци и за фашистите, с решаващия принос на капиталистите от англо-саксонския свят.
В масовото съзнание съставката “социалистическа” успешно беше елиминирана от названието “национал-социалистически”, като беше оставено само “наци”, а терминът “фашистки” беше въведен като идентичен с него. Сталин (генерален секретар на комунистическата партия, генералисимус и вожд, което на немски език се нарича фюрер, а на италиански дуче), който бе решен да построи социализма в СССР и навсякъде по света, без оглед на жертви, Голодомор, Гулаг и неизчислими страдания, заради победата над нацизма беше героизиран до небесата и въпреки многобройните му престъпления срещу множество народи, включително съветските, беше имунизиран от всякаква критика, защото беше победител над нацизма. И това се случи независимо от факта, че незабавно след края на войната, той издигна Желязна завеса между себе си и целия цивилизован свят и разгърна ядрената заплаха за война, висяща и до днес. В очите на левите сили и многобройните западни комунисти и леви апологети обаче, сталинските престъпления бяха оправдани от две неща: Вождът е искал да построи един „по-добър свят” върху развалините на Капитализма и че Той е борец и победител над Нацизма.
Дори договореното при Брежнев и Картър “размразяване” през 70-те, масово емигриране на съветските евреи в Израел и САЩ, както и нежеланието им да строят съветския тип социализъм, не пречи на днешните ръководители на Русия от последните 22 години, в частност на Владимир Путин, да тръбят из целия свят, че в името на борбата срещу “нацизма” на своите съседи, започват унищожителна за цялото човечество Трета световна термоядрена война.
Въпросът тук е:
Защо се позволи на една империалистическа сила, която винаги, още от царско време (погромите срещу евреите през 1905 г), през Сталиново време, та и до днес – при Путин, винаги е била подозрителна и враждебна към “другите” народи и ги е измъчвала по най- кръвожаден начин, започвайки от поляци, прибалтийци, татари, чеченци, грузинци, дагестанци, казахи, преминавайки през всички завладени след войната народи, включително българския, нахлувала е с танкове в Унгария и Чехословакия, в Афганистан, и къде ли не, да се кичи с лаврите на Борец срещу Нацизма? Защо, за по-благозвучно сякаш, се преименуваха и като “антифашисти” (за българските им АБПФК имитатори и ползватели на “народни пенсии” в продължение на половин век, сега няма да става дума)?
Откъде-накъде “прогресивната общественост” по целия свят даде картбланш на една по същество нацистка сила да се причисли между “антинацистите”?
Моят отговор е следният:
Левите сили, с помощта на редица медии, доброволно превърнали се в рупор на тази реторика, успешно възседнаха веднага след войната идеологическия монопол и наратива за това какво наистина се случи по време на нейните неописуеми трагедии. Причините за десетките милиони загинали в целия свят – от Иводжима и Тихия Океан, през Сахара и Сицилия, до Дюнкерк и във всички останали държави и градове помежду им из цяла Европа, Русия, Украйна и Беларус, се опростиха непростимо и се сведоха до Холокоста.
Абсолютно всички леви социалисти на Запад, макар и идеологически роднини на германския и италиански вид социализъм, се преоблякоха в одеждите на “антифашисти” и започнаха да наричат своите противници “нацисти”. Ситуацията с чернокожите американци и борбата им за граждански права се оказа особено успешен опорен пункт за отстрелване на хора с убеждения, неудобни за левите. Достатъчно беше да наречеш публично някого “нацист” в издание с голям тираж или в ТВ праймтайм, и атакуваният незабавно ставаше репутационен труп. Това се услади на мнозина опортюнисти, които дори без особена дарба или истинска обществена грижа към добруването на страните, се впуснаха успешно в политическа кариера, а други също толкова бездарни, но с правилната демагогия и със СиВи-та на “борци срещу нацизма”, направиха успешна академична кариера, особено в хуманитарните науки.
Поради надмощието, което придоби употребата на етикета “нацист” и взаимозаменяемото “фашист”, тя стана спорт и забавление за хора с подчертано тоталитаристки нагласи. А поради огромната идеологическа територия, извоювана от левите европейски интелектуалци, още от Франкфуртската школа за неомарксизъм, в чийто талвег се движеха най-вокалните изразители на следвоенния устрем към колонизацията на света от социалистическата идея, в началото на новото хилядолетие тя започна да го завладява технологически под формата на корпоративен глобализъм. Той е оглавяван от интересен нов вид социалисти – мултимилиардери, налагащи политически коректно мислене чрез контрола от своите корпорации върху световните комуникационни средства и респективно, върху мисленето и възприятието на реалността от милиарди жители и ползватели на глобалните комуникационни мрежи.
По този начин съпротивата срещу неосоциализма беше обезсилена в световен план и всяко противодействие срещу него беше обречено да бъде наричано с името “нацизъм”, а всеки с различно мнение — “фашист”.
В този смисъл беше удивителна метаморфозата на един режим в днешна Русия, генетично произхождащ от социал-империалистическата доктрина за световен тоталитарен контрол под знамето на мнима пролетарска революция, към война срещу “нацизма” на държава, възглавявана от избран на свободни избори евреин. Не по-малко чудно е, че войната и разрушаването на мирните градове на тази държава, се възглавява от чекист, служител на определено нацистка доктрина, за когото Русия граничи с Бог и има месианска функция в този неправилен свят, който тя е призвана или да поправи или да унищожи. Но и той се радва на безнаказаната употреба на този универсален ключ; правото да наречеш всекиго нацист, единствено защото дядото ти е бил готвач на правилния вид фашистки сатрап — Йосиф Висарионович Сталин.
А медиите, услужливо подгънали колена и свели глави пред инженерите на корпоративния глобализъм, умело режисират опорните точки, правейки ги още по-лесно смилаеми и за без това апатичния и с лоботомиран мозък зрител и читател. Сюжетните линии са в синхрон с наратива, а всеки опит за възражение, идващ от някой все още разсъждаващ човек, бива мълниеносно анатемосан с клеймото „нацистки”. И клеймото, сложено от една медия, веднага отеква като ехо във всички останали.
И сега, в заключение, нека да призова всички медии, заради горния текст, да ме заклеймят като нацист и фашист, ФБ да ме забрани, а БХК да ме подложи на публичен линч, заради подривната ми дейност срещу ортодоксалната идеология. Много е лесно, нищо не им струва.
