– Собствеността на храма „Свети Александър Невски” си остава нерешен проблем. Как трябва да се реши – със закон, с преговори, с дипломация?
– Според мен проблемът трябва да се реши със закон, и то специален закон за храма „Свети Александър Невски”. За да не се объркват страстите по вакъфските имоти с това, което за всички българи, надявам се и за българите от турски произход, е важно съхраняването на този храм. Не е тайна, че „Свети Александър Невски” е в много лошо състояние. От 100 години насам не е имало какъвто и да е основен ремонт. Един-единствен път е правена някаква реконструкция на южния каратаван (пространството между вътрешния таван и външния покрив). Позлатяването, което направиха на куполите, отвън може да изглежда добре, но ни донесе доста неприятности. Заради това позлатяване веднъж в главния купол избухнал пожар и уж бързо бил потушен, но не е ясно какво е състоянието на гредите. Уверяват ни, че е добро, но все пак трябва да се види внимателно от специалисти. Втората беля от позлатяването е, че като са отворили прозорци в централния купол, за да поставят скелето, под което фактически е било позлатявано, след това не са монтирали както трябва прозорците и сега при големи дъждове по стенописите тече вода. Това е много неприятна работа.
– Как се издържа храмът при тази неустановена собственост и тези проблеми, които очевидно искат бързи решения?
– Храмът се издържа единствено от онова, което пускат християните в касичките, а също главно от свещите, които палят. Но можете да си представите за тези 100 години без основен ремонт какво сериозно опушване на стенописите е настъпило. Трябва да се направи едно сериозно почистване на стенописите, които заемат площ колкото 2 декара. На много места ще трябва да се направи реставрация, херметизация с някакъв слой, за да се запазят стенописите. Не на последно място е и това, че за стенописите са ползвани не само естествени, натурални бои, както е било едно време, а и химически багрила. При някои случаи са разреждали химическите бои с оцет, и така се е нарушила повърхността.
Основният ремонт, включително и запазване на стенописите, ще бъде едно много скъпо начинание. За да се направи, първо трябва да се провери цялата конструкция, да се укрепи, където има нужда. В северната част вследствие на пожара има доста напукана мазилка и аз дори съм забранил там да се служи.
– За какви суми става дума?
– Това, което ми казват реставраторите, е около 400 лв. на квадратен метър. Представяте си за каква сума става дума, след като стенописите са 2 декара (2000 кв. м) и това е само грубата сметка. А обикновено сметката върви нагоре, никога надолу. И тези 400 лв. на квадратен метър е цената на досегаемата височина, за високата част ще трябва да се строи скеле, което също е доста скъпа работа. За да се постигне всичко това, трябва да отправим един по-широк призив за дарения, за помощ пред всички възможни институции, частни лица, фирми. Това обаче аз не мога да направя, без да имам документ за собственост на името на църквата. Защото нашето име не е най-светещото и най-будещото доверие в това общество, та да тръгна да събирам пари и след това да се заговори, че ето на, те взеха парите, които потънаха някъде. Аз това не мога да го направя.
– Не може ли собствеността да се реши като дарение от държавата?
– Не може някой да ни дари собственост по простата причина, че никой не я притежава, държавата също. Единствената възможност е тя с един закон да признае изконното право на Българската православна църква да е собственик на храма „Свети Александър Невски”, който е патриаршеска катедрала, предвидена за най-висшата църковна институция. Защото катедрала ще рече катедрата, мястото, от което се управлява църквата. Надяваме се да се признае това право и по този начин да се приключи въпросът веднъж завинаги.
– Продължават ли споровете ви с художника Светлин Русев за криптата към храма?
– Г-н Светлин Русев е тежко заинтересуван от цялата тази работа по простата причина, че неговата дъщеря е уредничка на тази крипта долу. Бих бил един много лош и недостоен епископ, ако се съглася с него. Първо, защото не може една църква да бъде разделена на две нива. Чия ще е собствеността тогава? Кой ще я притежава истински? Който притежава земята ли или който притежава въздуха? Но това, което мене най-много ме смущава в цялата тази работа, е, че до демокрацията „Свети Александър Невски” плащаше всички режийни разноски на това поделение отдолу.
– Тогава имало ли е формален собственик?
– Никога тогава не се е говорело за собственост, никой не се е съмнявал, че то е на Светия синод. И държавата винаги така се е държала, сякаш то е наше. Но сега същата държава иска документ. Моето мнение е, че една църква не може да бъде на никого другиго освен на самата църква. Има и нещо друго. Когато един храм се освещава, той става собственост на църквата. Защото ние трябва да сме пазители на тази святост вътре. Под светия престол се слагат мощи на мъченик по специален ритуал, това я прави свята.
– Как стои въпросът със закона, изготвян ли е, каква е съдбата му?
– Ако се върнем назад, по моя инициатива се направи един проектозакон, в който се казваше, че патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски”, която е в Устава на БПЦ като ставропигиална катедрала на българския патриарх и Светия синод и е собственост на Българската православна църква в нейната цялост. Този проектозакон беше преработен от някакви специалисти и влезе като проектозакон, внесен от трима депутати. В него се казваше, че горната част да бъдела на църквата, а долната, криптата, да бъдела на държавата. Аз съм решително против това, защото знам как бе създадена тази крипта, откъде започна колизията, която съществува и днес. Започна още от времето, когато забраняваха на християните да ходят по църкви и по манастири и там разни партийни секретари и милиционери тормозеха хората, че са влезли в храмовете. После те трябваше да се обясняват пред властта, че, видите ли, дошли са просто да видят възрожденски стенописи, хубави стари икони и тъй нататък. И тогава от властта си рекоха на акъла – я, няма вие да ходите по църкви и манастири, ами ние ще ви съберем на едно място иконите да гледате изкуство. Взеха те нашите икони от храма, от „Света Неделя” и от други места, описът стои още в Светия синод, и направиха този атеистически музей на църковно изкуство. Аз не мога да допусна, че горе хората ще се редят на опашка пред иконата на Света Богородица, а долу ще се показва „истинското изкуство”. Както казваха партийците, горе е „опиумът за народа”, а долу ще ви покажем истинските неща, изкуството. За всички православни иконата е една свята вещ, тя не може изведнъж и по волята на някакви хора да бъде обявена за несвята и просто за произведение на изкуството. Тя е произведение на изкуството, защото художникът е рисувал с цялото си сърце и вяра, после тя е осветена и пред нея хората са се молили, очаквали са, на много християни е помогнала със своята чудодейност. А сега тя да бъде декласирана като рисунка на тоя или на оня… Това просто не мога да го допусна. А с държавата човек малко мъчно се бори и особено с политиците, защото и да са добронамерени, лесно биват настроени от такива безспорни авторитети като видни художници, министри на културата, техни близки и прочие. Започна да се говори, че тя е известна тази крипта вече в цяла Европа. Едно безправие, колкото и да е известно, колкото да сме му свикнали, и с пера да го накичиш, си остава безправие. Мястото долу е все пак под един храм и не може да бъде друго освен част от храма.
– Вие искате ли да си вземете иконите от криптата, те чия собственост се водят?
– Сега нали се чудят с какво да попълнят този „Лувър”, нека да вземат иконите от криптата. Защото ние по давност вече не можем да си ги върнем, нека отидат там да си ги гледат. Присъствието на тези икони не може да бъде повод и причина цялото помещение да бъде одържавено. Това е за мен едно безогледие. И партиите от всички страни ме уверяват, че искат да направят нещо, но да не съм бил толкова краен и да не искам целия храм. А как хората ще гледат на мен след едно 15 години, когато отдавна ще съм в гроба, на този провал. Защото и народът го е казал „Орташката кобила и вълците не я ядат”. Това са главните проблеми, които имам. Очаквам да има повече разум, но както виждате, политическото злободневие измества всякаква грижа за нашите ценности. Това, което най-много ме натъжава, е, че „Свети Александър Невски” е единствената осъществена мечта на българския народ след Освобождението. Една мечта, която е била толкова непостижима в представите на онези българи. Защото тази църква е малко повече от онова, което сме могли да имаме. Но ето Бог е разпоредил така, че ние да имаме тази църква. Това е било един блян на българите и ние сега го оставяме да се съсипе. И какъв ще бъде сигналът върху хората, когато говорим за градеж на бъдеща България, щом това, което никога няма да може да бъде направено отново, го оставяме да се съсипе. Това е най-голямата ми болка.
– Живеете съвсем наблизо до „Свети Александър Невски”, как си го спомняте отпреди години?
– Свързан съм от дете с тази църква, пет пъти ходех в „Свети Александър Невски” и един път в „Свети Седмочисленици”, където ми беше енорийската църква. Като много малък съм присъствал на първата интронизация на патриарх Кирил. Помня, че бях облечен в народна носия и викам на дядо си, че нищо не виждам, а той казва – не е важно ти да виждаш, важно е хората да ни видят. Хората искаха да покажат – ей, ние сме тук, ние сме в църквата, ние сме. И именно това усещане и самочувствие у българина унищожиха с всички средства, за което не е необходимо да говорим.
– Наскоро Гласове публикува интервю с Мария Дерменджиева по повод една конференция на тема църквата и Държавна сигурност, в която са участвали и германски пастори, много активни в годините на режима. Смятате ли, че нашата църква трябва да поеме и социални функции, като например приюта на дядо Иван от Нови Хан?
– Сигурно ще ви учудя много като ви кажа, че това не е работа на църквата. Социалната дейност не е нейна работа, защото ако го прави, то ще е с парите на другите хора. А няма право с парите на другите хора тя да изглежда красива, добра и покровителствена. С чужда пита помен не се прави! Ако бъде обвинена църквата, че има имоти и пари и с тях трябва да подкрепя бедните, тогава трябва да попитаме църквата – защо ги има тези пари и за какво са й, ако не да подкрепя бедните? Обаче положението не е такова. Ако вие ми дадете 100 лв. и аз дам 200 лв. за някакво начинание, 99 процента от хората ще кажат, че аз съм откраднал вашите 100 лв. Църквата е застрашена много от това да бъде обвинявана в далавераджийство. Другото нещо е, че църквата няма кадри за собствените си нужди, откъде ще намери такива за социални дела. Говореше се за болници и други такива неща. Ами в цялата православна църква аз съм може би единственият човек, който има представа какво значи една такава болница. Аз не мога да управлявам болница, значи трябва да поставим човек, който може. И ако се получи някаква далавера, тя няма да е негова, а наша далавера.
Църквата е онази, която трябва да учи хората, че милосърдието е един личен дълг на всеки човек. Той не може да се откупи от този си дълг, не може да каже – ето ти 100 лв. и не ме занимавай повече, един вид нещо като индулгенция. Милосърдието е личен дълг и ако ние поемем тяхната задача за милосърдие срещу заплащане, излиза все едно че учениците да плащат на учителката да им пише домашните, защото тя не ги е научила да пишат. Ние трябва да поставим в услуга и на разположение всички ресурси, които имаме, за хора, за институции, които са готови да вършат социална дейност. Не на първите редове в храма да ми седят президенти, министър-председатели и съмнителни по своите заслуги църковници. На първо място искам да видя хора, които подкрепят бедни, които водят някого на църква, защото той не може да дойде сам.
– Като дядо Добри, който е дал всичките си спестявания на църквата .
– Хора като дядо Добри трябва да седят на първите места. И аз исках на Великден да го сложа до президента, но той отказа и толкоз. Смятам за абсолютно погрешно мнението, че ние трябва да имаме социална дейност. Това е едно зловредие, което ни се спуска от някои западни пастори. Те самите знаят, че това не е така. Знам го много добре, точно защото съм бил в Германия и в болница. Евангелската църква в Щутгард е изцяло евангелска, протестантска. Във всички протестантски църкви навремето са направени няколко болници. Те са осигурени в минимума, а онова, което надхвърля като средства този минимум, трябва да се понася от собственика. В момента всички евангелски болници отдадоха своята собственост на чужди фирми и са само номинални собственици с участие по една четвърт. Богатите германци не могат да издържат болниците си.
– Няма ли богати хора в църковното настоятелство, които седят на първия ред и подпомагат храма?
– Не обичам да деля хората на богати и бедни, а на добронамерени и недобронамерени. Дядо Добри не е богат. Връзката между народа ни и църквата ни, между народа и духовенството, е като връзката в едно семейство. По някой път доста сериозни препирни има в семейството, има неприятности. Не си говорят, но са заедно. Хората до голяма степен проявяват едно завидно упорство, че продължават да ходят на църква. Те усещат празнина, ако в неделя не отидат на църква. Но заслугата те да са такива ние я нямаме, не е наша. Не обвинявам никого, но не бива да се забравя, че комунистическата власт обезкърви църквата персонално до такава степен, че ние нямаме буквално хора за нищо. Всеки, който се появи в Семинарията, бива приет с целуване на ръка, така да се каже. По мое време 200 души кандидатствахме за 25 места в Семинарията. От нашия клас завършиха повечето, но от тези преди нас станалите свещеници са единици. По непотвърдени сведения в 80-те години първите класирали се 20 души са били зачерквани, не са ги допускали по ясни причини. После се обособи една група от интелектуални богослови, които се захванаха с книгите, научиха страшно много и които ненамирайки място в пряката църква, започнаха да си създават място в една интелектуална ниша. В нея те се чувстваха абсолютните специалисти и всеки друг за тях беше като втора ръка. Всичките ние – епископи, митрополити, свещеници, не сме най-добрите богослови, но в богословието има само едно оправдание да го учиш – да се научиш как да проповядваш словото Божие. И да говориш с хората така, че те да почувстват две неща – че трябва да запазят личното си достойнство, да пазят чуждото достойнство и да потърсят духовно развитие и, дай Боже, извисяване. Затова е богословието. Да се произвеждат умни хора, които знаят всичко за всичко е много интересно, когато седим на маса. Но не и за народа, за който би трябвало да се учи богословието.
От glasove.com
