Как точно Ковид – 19 и затварянето на британското население с желязна дисциплина, макар и със закъснение, се превърна в улична и мисловна безредица все още не е ясно. Но резултатите са налице: демонстрациите в името на американският случай Джордж Флойд пометоха ограниченията, нападнаха площада пред парламента в Уестминстър, сблъскаха се с полицията и поискаха събарянето на над двайсет исторически статуи из страната на крале, министър-председатели, откриватели, индустриалци, общественици, които обвиниха в расизъм или обогатяване вследствие на търговия с роби, или и в двете. В списъка на нарочените паметници прави впечатление, че исканията на така известното движение и организацията му BLM (Black Lives Matter), което се ръководи от трима малко известни противници на капитализма, са към хора от британското минало, някои от далечното като например Чарлз II от 17 век, други от по-близкото като Уинстън Чърчил.
Още две неща са интересни и озадачаващи. Първото е как така тези общо взето млади британски граждани от етническите малцинства, които твърдят, че са дискриминирани и следователно недостатъчно равни на другите, са изучили историята на хора като например Уилям Бекфърд (писател, общественик и богат човек от 19 век), или Хенри Дъндас (шотландски консервативен политик от 19 век)? Да имаш пристрастно мнение за такива хора трябва да прекараш много време в британската библиотека, в самота на стол и маса с доста прашни книги. А и е трудно да намериш компания дори и в многоликия Лондон в която да си говориш за робство или аболюционизъм, че и за Чърчил и британските колонии. Младите от всички среди днес обикновено обсъждат музика, футбол, човешки отношения главно по twitter или Instagram, моди и евтини ваканции в чужбина. Не мога да си представя, че някой в тази страна се събужда с мисълта за нещастията на своите неизвестни прадеди. Все едно аз да кажа, че турското кафе е символ на репресия, което би било грандиозна глупост.
Освен обаче на няколко места: в университетите, по BBC, вестник „Гардиън“ и в модерните интелигентски среди занимаващи се с йога и обожание на латиноамерикански революции. Там са и най-често привържениците на най-лявото крило на лейбъристката партия, които обикновено са деца от добре обзаведени семейства, от успешни училища, а нерядко и разглезени частни ученици с дълбоки джобове и баровски начин на живот. В дъното на днешното сътресение са разгневените противници на дясното, на Тръмп, на десните партии в Европа, на не точно мултикултурния начин на мислене, а и на Брекзит донякъде, мълчащи по въпроси за Путин или Ердоган, които обработват биографиите си на бъдещи либерални демократи-политици, писатели, общественици и хуманисти на които консерваторите в България им казват „умно-красивите“.
Дъглас Мъри, пише в списание Спектейтър, че най-печеливши от днешните въпроси на расизма са хора като Робин ДиАнджело, бяла американски професор по мултикултурно образование, автор на книгата White Fragility. Тя твърди, че всички бели хора са расисти и винаги ще бъдат такива, освен ако … не си купят нейната книга, която печели по $6, 000 на час, като самата тя получава $12, 000 за двучасова лекция на тема расистката дискриминация. Да кажем, че това е американска крайност. Но ето друг пресен случай от Великобритания. В Бристъл, след като тълпата изхвърли във водата статуята на Едуард Колстън (търговец на роби от 17 век, но и филантроп) реномираният и сензационно печеливш скулптор – бял британец, Марк Куин инсталира без разрешение нов паметник на чернокожа участничка в протестите с която той се сприятелил случайно. Сериозна и обмислена организация е нужна да изработиш голяма статуя, да я пренесеш тайно и да я инсталираш. Не е ясно как той допринася за социалната справедливост в Бристъл, а най-вероятно е да се прочуе, да си я вземе обратно и да я продаде добре тъй като тя вече е станала известна.
В същото време, университетът Кеймбридж освободи от длъжност и осъди известният историк Дейвид Старки заради изказването му, че не може да се говори за геноцид на чернокожото население, тъй като то е многобройно и всъщност е тука точно защото е имало робство някога. Мърси Муроки, млада специалистка по социални практики, чернокожа и завършила Оксфорд смята, че целият въпрос е извъртян и замазва големият проблем на това население – липсата на здраво семейство и бързият път оттам към криминална престъпност, изпадане от училище и безработица.
„Във Великобритания в момента, а и отдавна тече този процес, има тотална и пълна цензура на темата расизъм или британски традиционни ценности“, споделя приятелка, която е работила в Британския Съвет. „Тези хора, които се представят за защитници на малцинствата нямат нито същност, нито сърце. Те са заслепени от идеологията на класовата омраза. Признавам, че понякога гледам руската телевизия RT на английски, защото от ББС или SKY нищо не научавам.“
През 1990-те години, британската левица беше разочарована, макар и полугласно, от промените в източна Европа. Разпадането на лявата идея, а и нахлуването от Полша, Унгария, България и други страни на нови хора, които опровергаха колко е бил хубав комунизмът се смеси произволно с комерсиалния свободен пазар от който всички искат да вземат максималното. След това дойде т.н. преход по времето на който бившите комунисти влязоха в запада с главната идея да забогатеят и всъщност не го напуснаха, освен ако нямаха политически или икономически пост в родината. Последваха, обаче още разочарования за местните леви – вместо да благодарят на запада за свободата си, хора примерно от България, нарушиха добрите английски маниери и показаха на британските феминистки и социалисти, че те предпочитат да са нормални, да работят много, да имат семейства и да се обличат с вкус. Как смеят? Университетските марксисти обявиха източна Европа за ретроградна като цяло и интензивният им интерес се фокусира изцяло върху местните малцинствата, расите и проблемите на сексуалния избор. На един поляк не може да му четеш лесно лекции за Русия, Китай и Близкия Изток от гледна точка на класовата борба. Но да твърдиш, че Великобритания е расистка страна винаги е удобно, особено ако придърпаш към себе си имигрантски общности от третия свят. Макар че държавните медии и културните институции са единни в тази до голяма степен пропагандна машина, не е ясно дали тя ще има реален ефект. Според проучване на Yougov, 80% от британците не одобряват целите на демонстрантите да свалят днешния ред и пренапишат историята. Има вероятност анти-имигрантските настроения, а и неприязънта към чужденците по принцип да се засилят, макар и мълчаливо. А дали тези, които размахват заплашително стиснатия юмрук биха дали от своето на другите и дали няма да се окажат излъгани, не съм сигурна. Защото да си наистина борец за справедливост е трудно, да си учиш уроците отнема време, да изкараш висока диплома е усилие, да намериш щастието си е късмет, а да имаш хубава работа трябва да си с точната професионална квалификация, която не е на колко демонстрации си бил.
