През последните няколко години, особено след 2015 г, проблемът с политическата коректност, първоначално засягащ само живота в академичните среди и постепенно пренесъл се на изборен терен, проникна с пълна сила в киното, литературата и изкуството, като това доведе до изключително спорни решения, касаещи развитието на целия фантастичен жанр. В този материал ще опитам да разгледам причините, поради които огромен брой фенове посрещат този проблем негативно, а също и защо аз също се числя сред тях. Дълго време бягах от тази тема и не исках да я зачерквам, но развитието от последните няколко дни и седмици, в които дори либерално настроен човек като Дж. К. Роулинг бе обвинен в расизъм заради невинния избор на азиатска актриса в ролята на Нагата Наджини от “Фантастични животни” (жена-змия било стереотип, макар всъщност да е мит; освен това служела на Черния лорд, което било лошо, защото той е бял мъж), ме провокира да го напиша.
Преди всичко трябва да конкретизираме понятията, с които работим, затова бих искал да кажа няколко думи за политическата коректност, която възниква като плод на Франкфуртската школа, група немски философи, най-виден представител от които е Херберт Маркузе. Те подкрепят идеите на марксизма, но са разочаровани както от реализацията им в комунистическите държави около Съветския съюз и Китай, така и от социалдемократите в западните страни. Основната им теза е, че традиционното общество е дълбоко несправедливо, а то може да бъде заменено като се овластят различни потиснати групи – жените, което трябва да стане по линия на феминизма, расовите малцинства, а също и хората с нетрадиционна сексуална ориентация или полова идентичност.
Първоначално политическата коректност започва да се въвежда в академични текстове, като вади от употреба думи и изрази, които биха могли да се възприемат като обидни. После тя се въвежда като правило за поведение из университетските общности, след което оттам се изнася в цялото общество чрез политиците, завършили елитни висши училища в страни като САЩ, Германия, Франция и Швеция. Има спор дали това е естествено развитие на лявата мисъл поради невъзможността работническата класа да се радикализира след ужасите на Втората световнавойна или конспирация, спонсорирана от комунистическите държави. Този въпрос се разглежда от анализите на бивши агенти на КГБ (съветските служби за сигурност) като Юрий Безменов и Анатолий Голицин, но не представлява интерес на нашия текст, тъй като ние целим да разгледаме ефекта на политическата коректност върху фантастичния жанр, а не изобщо.
Бившият шпионин на КГБ Юрий Безменов обяснява техниката на активното мероприятие. По-късно той умира при съмнителни обстоятелства.
Според политическата коректност традиционното общество е по природа тиранично и потистическо, а носители на неговата репресия са белите мъже с традиционна сексуална ориентация, поради което тя е насочена изключително срещу тях. Поради това може често да наблюдавате желание на определи групи от организирани „фенове“, всъщност политически дейци, да се изменят расата, пола или ориентацията на вече съществуващи образи (от митични герои като Орфей и Ахил до съвременни попкултурни икони като Хърмаяни Грейнджър и Роланд Стрелеца) или пък изобщо тези герои да отстъпят място на нови персонажи, които не са от тази група. Би могло да се спори, че пример за тази тенденция е убийството на Джейсън Грейс в последната книга на Рик Риърдън, което позволява на Мег Макафри да се утвърди като водещ персонаж, а на Пайпър Маклийн да се „еманципира“ от влиянието на бял мъж в живота си. Самият Риърдън казва, че при избора кой герой да убие е търсил „излишния“ и е странно съвпадение, че се спира на бялото, русо, хетеросексуално момче.
Идрис Елба е един от най-добрите екшън актьори на нашето време, но мнозина фенове не го приеха в ролята на Роланд, който в книгите за Тъмната кула е описан като подобен на Клинт Истууд.
Тези процеси достигнаха кулминация при изготвянето на новите филми в поредицата за „Междузвездни войни“, където под диктовката на Катлийн Кенеди бе изготвен нов кастинг от „потиснати“ класи – водещата е героинята Рей, която има невиждани досега сили (според новелизацията на Епизод 8 „космична Сила“) и е далеч по-могъща от предшествениците си Люк и Анакин, като дори без да има нужда от обучение побеждава потомъка им Кайло Рен, измислен за да въплъщава така наречената „бяла привилегия“. Нейни помощници са чернокожия Фин и латиносът По, а предшественица е Джин, заради която, научаваме от Rogue One, всъщност е била унищожена Звездата на смъртта. Сюжетът на новите филми обезмисля постигнатото от куража на Люк и саможертвата на Анакин в „Завръщането на джедаите“, а единственият път, казва ни режисьорът Райън Джонсън в „Последните джедаи“, е да се скъса всякаква връзка със старото, дори ако цената е смъртта на старите бели мъже, каквито са Хан Соло и Люк Скайуокър, както и тоталното унижение на техния потомък Бен.
“Последните джедаи” предлага идеите на политическата коректност в най-изчистен вид.
Моделът на новите филми на „Междузвездни войни“, срещнал радушна подкрепа в Холивуд, където работят кадри, завършили споменатите по-горе в статията ни университети, се разпростря и в другите поредици – виждаме как в света на Ди Си традиционните герои Батман и Супермен бяха изместени от Жената чудо, в „Марвел“ избиха всички, за да оставят съдбата на вселената в ръцете на Капитан Марвел, а дори Оптимус и Бъмбълби от „Трансформърс“ се прекланят пред мъдростта и силата на Уиндблейд в някои от анимационните версии на историята.
Според политкоректните всичко това постига бленуваното от тях равенство, като неглижира историческите потисници, които са белите мъже и на пред план извежда „хората от бъдещето“, а именно жените и малцинствата. Нещо повече, те считат за свой дълг да променят всички стари поредици, така че те да отговарят на новия стандарт и така спрат да бъдат символи на омразната им бяла патриархия.
Жената чудо убива Арес в едноименния филм по комиксите на DC, независимо, че в старогръцките легенди и митове той всъщност е баща на амазонките, а те – негови поклоннички.
Става дума за политическо течение, което се стреми да промени из основи живота на хората в западната част на света и използва филмите като инструмент за пропаганда, следвайки заветите на революционера и масов убиец Владимир Илич Ленин, според който киното е най-важното изкуство заради възможностите му да въздейства върху масите.
Много фенове не си дават сметка за това, но реагират, тъй като усещат, че се случва нещо нередно със света, в който живеят. Поведението им е сходно с това на рибата, описана от китайския философ Конфуций – останала на сухо, тя не знае накъде се мята, но осъзнава, че сегашното й положение е нетърпимо. За тази си съпротива те са брандирани като расисти, сексисти и хомофоби, хора, които не търпят да видят на екран или книга преживяванията на хора, различни от тях.
Тази теза е изключително манипулативна и не издържа елементарна проверка.
Ще се опитам да докажа това, като разгледам няколко примера. Ще започна от жените, тъй като основата на съвременната лява политкоректност е позицията, че те са не само исторически дискриминирани, но в неравностойно положение и до ден днешен. Отново няма да се спирам на политиката от реалния свят, макар че властовите позиции на лидери като Маргарет Тачър в миналото, както и на Ангела Меркел и Тереза Мей в наши дни поставят под съмнение цялата теза.
Маргарет Тачър е един от емблематичните лидери на ХХ век, но понеже е консерватор, остава недолюбвана от феминистките.
Действително много от водещите днес кинопоредици исторически имат за протагонисти мъже. Батман, Супермен и Люк Скайуокър са такива примери от по-старо време, а Хари Потър и Спайдър-мен от ново. Едновременно с това не бива да се забравя, че тези герои често са придружавани от силни като характер, а понякога и като сили персонажи. Такива са Лея в „Междузвездни войни“, Жената-котка в „Батман се завръща“, Лоис от старите филми за Супермен, Хърмаяни от „Хари Потър“.
В същото време не са малко и хитовите поредици, където главната роля се изпълнява от жена. Най-яркият пример е Елън Рипли в поредицата за Пришълеца, но също толкова силна е и Сара Конър в първите два Терминатора. Филмите на ужасите от едно време пък са златна мина за ефективни героини, които се изправят срещу могъщи и заплашителни мъжки персонажи. Такива са Лори Строд в „Хелоуин“ на Джон Карпентър и Нанси от „Кошмари на улица Елм“ на Уес Крейвън, а в легендарната поредица „Хелрейзър“ на Клайв Баркър имаме разчупващ стереотипите за морал образ като Джулия. Всички тези филми имат много продължения и са много успешни.
Защо героините в тях се забравят? От една страна защото част от тях влизат в ролите на любима, както Лея, помощница като Хърмаяни или майка като Сара, а това противоречи на феминисткия идеал. Изглежда сякаш Джулия от „Хелрейзър“ би била идеална, стига да не беше отрицателен герой…
Филмът на ужасите “Хелрейзър”, дело на скандалния и между другото хомосексуален режисьор Клайв Баркър, провокира силно феновете през 80-те
Второто направление е за етническите малцинства, като под него почти винаги се има предвид хората от африкански произход, като за испаноговорящите (латино) и азиатците се говори сравнително по-рядко. Действително азиатците преодоляват това, тъй като Япония, Китай, Южна Корея и Индия имат достатъчно силна развлекателна култура, но между другото такава има и Нигерия (т.нар. „Ноливуд“). Според политкоректната теза, афроамериканците са недостатъчно представени в киното, макар че като дял от американското население те всъщност не са чак толкова много – около 12%. Хората обаче още помнят, че една от най-големите звезди през 80-те беше комедиантът Еди Мърфи, чиито филми от поредицата „Ченге в Бевърли Хилс“ спечелиха стотици милиони долари. Дани Глоувър беше партньор на Мел Гибсън в „Смъртносно оръжие“ и наследи достойно Арнолд Шварценегер във втората част на „Хищникът“. Първият супергерой от африкански произход на голям екран пък не е Черната пантера, а Споун, изигран от майстора на бойните изкуства Майкъл Джей Уайт през 90-те. Почти веднага след това той бе последван от Уесли Снайпс в „Блейд“. Би могло да се спори, че спрямо относителният дял на населението, афроамериканците са имали нелошо представяне дори в предполагаемо потисническите десетилетия на миналото. Що се отнася до испаноговорящите пък и досега най-емблематичният техен представител си остава Лоренцо Ламас, който замая главата и на много българки със сериала „Ренегат“ и поредицата за Змиеядеца.
“Хищникът 2” с Дани Глоувър е култов представител на 90-тарския фантастичен екшън
Третото направление е за представителството на хора с нетрадиционна сексуална ориентация. То действително дълго време беше табу в Холивуд, така, както бе и самата тема. Все пак, дълго време да бъдеш гей е било престъпление, а до сравнително късно се е считало за психично отклонение. Въпреки това не може да не се отбележи, че може би най-емблематичният такъв герой в литературата е вампирът Лестат на Ан Райс, ключовата книга за който излиза през… познахте, 80-те години!
Мисля, че нямам какво повече да добавя по темата. Хубаво е да има различни персонажи (но не непременно всичките в едно произведение), стига това да става по естествен път (както с Таерин и Тамарай в моята книга „Черната корона“), а не на квотен принцип. Лошо е, когато цяла група хора – в случая белите мъже – се нарочват за злодеи и обществени врагове, заради престъпления, сторени преди векове от далечни и непреки техи предшественици в колониалното минало. Това не сплотява хората, а ги разделя. Не води до мир, а до противопоставяне, за което свидетелства ужасно напрегнатата политическа обстановка в цял свят. Не поправя несправедливости, а се опитва от две кривди да направи една правда.
И накрая, няма място във фентъзи жанра, който е приказка и ни служи, за да избягаме от цялата тази политическа гадост на ежедневието!
За щастие все още има и такива филми, които обединяват хората с хумор и без цензура
