Китай вече представлява около 30% от глобалната добавена стойност в производството и се е утвърдил като доминираща производствена сила в света. Европа някога вярваше, че глобализацията ще направи такива концентрации на икономическа власт до голяма степен без значение. Днес обаче политиците в Брюксел все повече откриват, че икономическата зависимост може бързо да се превърне в стратегическа уязвимост.
Последствията от тази концентрация стават все по-трудни за игнориране от европейските политици. Докато Европейският съюз дебатира за мита върху китайските електрически автомобили, разследва държавни субсидии и търси начини да защити вътрешните индустрии от нелоялна конкуренция, той се сблъсква с реалност, която дълго време предпочиташе да пренебрегва: икономиката и геополитиката вече не могат да бъдат разделяни.
Въпросът не е само за търговски баланси или достъп до пазари, а за устойчивост, конкурентоспособност и способността на Европа да действа автономно в една все по-конкурентна международна среда.
Дебатът за митата и индустриалната конкуренция отразява по-широка загриженост относно нарастващото доминиране на Китай в индустриите, които се очаква да определят икономиката на 21-ви век. Китай обработва приблизително 90% от световните редкоземни елементи – материали, от съществено значение за електрическите автомобили, вятърните турбини, отбранителните системи и напредналата електроника. Той произвежда над три четвърти от глобалните литиево-йонни батерии и доминира значителни части от веригата за доставки на слънчеви панели. Чрез десетилетия държавно планиране, субсидии, благоприятно финансиране и индустриална политика Пекин си е осигурил позиции, които са трудни за оспорване от конкуренти.
Европейските производители все повече се оказват в конкуренция не просто с китайски компании, а със стратегическите приоритети на самата китайска държава. Загрижеността в Брюксел не е просто, че китайските фирми успяват, а че индустриите, централни за бъдещото благоденствие на Европа, могат да станат зависими от технологии, материали и вериги за доставки, контролирани другаде.
Тази загриженост е особено видима в автомобилния сектор. Износът на китайски електрически автомобили към Европа се разшири бързо, което накара Европейската комисия да стартира антисубсидийни разследвания и да наложи допълнителни мита на няколко производители. Европейските официални лица твърдят, че държавно подкрепеният свръхкапацитет позволява на китайските производители да продават автомобили на цени, с които европейските конкуренти трудно могат да се справят, заплашвайки индустрия, която пряко и косвено поддържа милиони работни места на континента.
Въпреки това възходът на Китай сам по себе си не обяснява текущото затруднено положение на Европа. Успехът на Пекин обяснява част от предизвикателството, но уязвимостите на континента са също така продукт на избори, направени в самата Европа.
В продължение на десетилетия много европейски правителства приемаха, че индустриалният капацитет може да се приема за даденост. Производството често се възприемаше като наследствен сектор, а не като стратегически актив, докато политиците се фокусираха върху регулации, финанси, услуги и климатично управление, обръщайки сравнително по-малко внимание на поддържането на конкурентно производство. В същото време разходите за енергия се повишиха, процедурите за разрешителни станаха все по-обременителни, а бизнеса се сблъска с нарастващи регулаторни задължения.
Последствията от тези избори стават все по-трудни за игнориране. Енергоемките индустрии са изправени пред нарастващ натиск, особено след енергийния шок, предизвикан от руската инвазия в Украйна. Сектори като химикали, стомана, торове и тежко производство продължават да се борят с разходи за енергия, които остават значително по-високи от тези на много международни конкуренти. Германия, дълго време считана за индустриалния двигател на Европа, илюстрира тези опасения особено ясно – компании като BASF намаляват вътрешните инвестиции и разширяват производството в чужбина, позовавайки се на предизвикателства за конкурентоспособност и по-високи оперативни разходи.
Тези тенденции не са просто икономически проблеми. Те поставят по-широк въпрос дали Европа може да остане стратегически автономна, докато ключови сектори от нейната индустриална база постепенно губят конкурентоспособност. Континент, който не може да произвежда достатъчно от това, което консумира, или да поддържа лидерство в критични индустрии, рискува политическите му избори да бъдат ограничени от икономически реалности извън неговия контрол.
Европа прекара десетилетия в защита на отворените пазари и търговията, базирана на правила, само за да открие, че много от нейните конкуренти действат според различни предположения. Китай преследваше индустриално доминиране чрез държавна намеса и дългосрочно планиране. Съединените щати, от друга страна, се върнаха към индустриална политика чрез инициативи като Inflation Reduction Act и CHIPS and Science Act, ангажирайки значителни публични ресурси за укрепване на вътрешното производство и технологичен капацитет. Докато Европа често гледаше на икономиката през призмата на регулация и пазарно управление, другите все повече я възприемат през призмата на националната мощ.
Именно това нарастващо осъзнаване на уязвимостта променя европейското мислене. Подновеният интерес към проекти като Икономическия коридор Индия–Близкия изток–Европа (IMEC) отразява тази промяна. Макар често представян като инициатива за свързаност, неговото по-широко значение е стратегическо, тъй като отразява нарастващото желание на Европа да диверсифицира веригите за доставки, да укрепва партньорства с нововъзникващи сили и да намалява прекомерната зависимост от един-единствен външен актьор.
Последните развития предполагат, че коридорът остава политически релевантен въпреки регионалната нестабилност, която усложни неговото прилагане. Привлекателността на IMEC се крие не просто в неговия търговски потенциал, а в това, което разкрива за променящото се разбиране на Европа за икономическа сигурност. В продължение на десетилетия политиците предполагаха, че глобалните вериги за доставки ще останат стабилни и политически неутрални. Последните смущения – от пандемията до войната в Украйна и нарастващото напрежение с Китай – демонстрираха, че търговските маршрути, инфраструктурата и веригите за доставки също са инструменти на геополитическо влияние. Диверсификацията все повече се възприема като въпрос на устойчивост, а не само на ефективност.
Въпреки това диверсификацията е само част от отговора. Новите коридори могат да намалят зависимостта, но не могат да компенсират отслабващата индустриална база у дома. Ако Европа иска да остане конкурентоспособна, тя трябва да се справи със структурните проблеми, които подкопаха нейния производствен капацитет: високи разходи за енергия, прекомерна бюрокрация, бавни процедури за разрешителни, недостатъчни инвестиции в стратегически индустрии и политическа култура, която твърде често третира производството като второстепенно спрямо регулацията.
По-широкият урок от дебата за Китай е, че икономическата конкурентоспособност, сигурността и геополитическото влияние са все по-взаимосвързани. Сблъсъкът на Европа с Китай следователно е за много повече от електрически автомобили, батерии или мита. Това е осъзнаване на предположенията, които са ръководили европейското икономическо мислене от края на Студената война. Континентът започва да осъзнава, че суверенитетът не е просто правна или политическа концепция, а също така се основава на способността да произвежда, иновира и поддържа икономическа мощ.
Дебатът за Китай в крайна сметка отразява по-широко предизвикателство пред европейските политици. Докато опасенията относно икономическата сигурност, индустриалната конкурентоспособност и стратегическата автономия все повече се сливат, въпросът не е просто как Европа трябва да отговори на възхода на Китай, а как възнамерява да укрепи основите на собствената си устойчивост. Търговските мерки могат да облекчат непосредствения натиск, но дългосрочното положение на Европа ще зависи по-малко от това как реагира на Китай и повече от това колко успешно укрепва собствените си производствени и технологични основи.
Успехът на това усилие ще оформи не само икономическото бъдеще на Европа, но и способността ѝ да действа с увереност и автономия в един все по-конкурентен глобален ред.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
