След като в продължение на няколко седмици се чудихме в какво се е превърнала политическата парадигма; след като се опитвахме да намерим аргументиран отговор дали голямото противопоставяне на днешния ден се е превърнало в „статукво/промяна“ или продължава да бъде доброто старо „ляво/дясно“, се установи, че май се е появило нещо трето – „либерализъм/консерватизъм“. То не е много различно от „ляво/дясно“, защото носи всички негови характеристики. От либералната страна на фронта имаме класическото левичарско разбиране за света – гражданинът е индивид, консуматор на публични услуги; толкова по-цивилизовано е обществото, колкото повече е иззело функциите на гражданина по грижата му за себе си. Тук са модерните мислители, тук е цветът на човечеството, който ще построи на земята безплатен рай за всички и тогава времето ще спре. Ще продължат да растат и да се развиват само гражданските права.
От другата страна, напротив – продължават опитите да се обясни, че обществото ще бъде такова, каквото го построят хората чрез личните усилия и отговорност на всеки негов член. В мисленето и действията си партиите и политиците се подреждат около тази ос, което пак ги определя като леви и десни, само че вече няма голямо значение какво говорят за себе си.
И тук започва словесната вакханалия, играта с думите, изнасилването на думите. Онзи ден Deutsche Welle излезе със статия от Ясен Бояджиев, която се опитва да обясни новата ситуация. Текстът е озаглавен „Защо ДБ толкова много дразни ГЕРБ?“, въпреки че в подобни случаи въпросът „дали“ трябва да предхожда „защо“; „защо“ предполага, че нещо е налице и ние само изследваме причините му, пък то може изобщо да не е така – защо DW открива кореспондентско бюро на островите Антигуа и Барбуда? Нали виждате?…
Но интересното тук не е „дали“ и „защо“ някой дразни някого, а аргументацията. Тя е забележителна и си заслужава да влезе в учебниците. Цялата конструкция стъпва на откритието, че либерализъм и либерална демокрация не са едно и също нещо. Либерализмът си е либерализъм и няма какво да го обсъждаме, докато либералната демокрация е „съвкупност от принципи, които обединяват всички нормални, демократични партии в Европа и по света – и десните, и либералните, и левите. Сред тези принципи са върховенството на закона, разделението на властите, независим съд, неутрални институции, действащи в обществен интерес, независими медии и свобода на словото, зачитане и защита на правата на човека“.
Забележете: именно защото „Демократична България“ изповядва тези ценности, а ГЕРБ не, именно затова тя е морално по-силната партия и това дразни „мутрите“.
Твърде удобно. По линия на „либералната демокрация“ ние, без да нарушим политическата си идентичност, сме свободни да се коалираме с комунисти, социалисти, зелени, земеделци, еколози, филателисти, велосипедисти, етнически партии – с всичко, що му е мило върховенството на закона и човешките права. Странно е само защо се предпоставя, че ГЕРБ е против тези неща, че ги отхвърля като ценности, веднъж приети за общоевропейски. Дали някъде в програмните документи на ГЕРБ е записано: „ние сме против върховенството на закона, против разделението на властите, против независимия съд, против неутралните институции, против независимите медии, против свободата на словото и против правата на човека“? Дали е записано? И ако не е, на каква основа се прокарват тези дълбоки политически пропасти? Нима ДБ е най-автентичният бранител на всичко изредено по-горе и затова мракобесните сили треперят от тях?
Никой не е уплашен или притеснен от ДБ, по-скоро хората са шокирани, защото се разруши и обезсмисли не само политическото, но и представата за него. Обезсмислянето на политическото води до пагубни последици, защото вече не се знае от какви мирогледни и ценностни позиции ще се решават въпросите и ще се определя пътят на обществото.
Става дума за най-обикновено „стани, за да седна“, облечено този път в мъдри и засукани политически слова. Кой е лошият в тази игра? Разбира се, онзи, на чието място искаме да седнем. Но нима БСП не крещи „стани, за да седна“? Крещи и още как! Те са най-потърпевши. Но БСП си има свой електорат, свои идеи и свои структури. БСП няма нужда да се прави на нищо ново. Докато при ДБ не е така. За ДБ е жизнено важно да събере всяко заблудено гласче. Но тъй като тези гласчета идват от най-различни посоки – леви, десни, розови, зелени – необходимо е някакво знаме, на което да пише нещо, приемливо за всички. И в крайна сметка такова знаме се издигна. На него пише: „По-добре добре, отколкото зле“.
Красивите приказки за „либералната демокрация“, дето се изповядвала от всички прогресивни сили по света, са опит да се каже с нови думи онова старо „няма ляво, няма дясно“, за което всички вече им се подиграват. Гласувайте за нас, защото ние сме за човешки права! Че кой не е?…
Независимо от това какво се говори, интригите по отношение на властта остават три:
- „Стани, за да седна“ – това е истинската, вечната интрига, на която трябва да се намери някаква опаковка и да се пробута на избирателите. Обикновено опаковката е: „да си върнем държавата от мафията“. Тоест: „положението е станало толкова нетърпимо, че на вас трябва да ви е все едно кой ще дойде на власт, стига да е някой друг“.
- Ляво/дясно – нормалната политическа интрига, която дава истинския избор. Но точно тук уврежданията са най-тежки. Въпреки че по инерция продължават да наричат ДБ „десница“ или „градска десница“, за да подчертаят бутиковия обхват, тази партия направи две изумителни неща: съюзи се с Мая Манолова и спечели 1/3 от районните кметове в София с гласовете на БСП, от което изглежда се чувства много горда, при положение че със сигурност си дава сметка, че тази подкрепа на парламентарни избори няма да се повтори. Що се отнася до подкрепата за Мая Манолова, там видяхме разколебаване между поведението на избирателите и централната партийна линия. Доста истински градски десни хора се оказаха морално неспособни да гласуват за нея.
- Либерализъм/консерватизъм – новата интрига, макар че никак даже не е толкова нова, просто стана актуална. Това е голяма тема, която заслужава да се разгледа отделно. Все повече хора са уморени от левия либерализъм, но срещу него се изправя някакъв националистически популизъм, така че голямата тема за формулирането и дефинирането на съвременния консерватизъм предстои.
Когато очертаем новата политическа парадигма, всеки ще трябва бързо да намери своето място в нея, за да има истинско състезание на идеи, а не: „ние сме за върховенство на закона, с което открихме топлата вода“. Крайно време е политиците да разберат, че както е важно да има големи групи избиратели, които ги харесват, така е важно да има и групи, които не ги харесват. Границата между тези групи е политическото лице на партиите. Без такова лице партиите са квартални клубове на службогонци. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
