Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло
Най-отвратителното е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори – тя започна с вдигнатия юмрук на президента
Винаги има трета гледна точка, дори и когато първите две са толкова ярки, че тя остава незабележима в отблясъците им. Сполетя ни революционно време. Случва се на всеки близо трийсетина години в най-новата история. Вижте у нас: от Освобождението до Независимостта – 30 години. От началото на Балканските войни (вкл. и Първата световна) до края на Втората световна (т. нар. у нас “социалистическа революция”) – 31 години. От тоталитаризма до демокрацията – 45 години. От демокрацията до бягството на Васил Божков – 31 години. Ако някой си направи труда, може би ще установи, че не само ние, но и светът пулсира в някакъв подобен ритъм: революция – 10 години възторг и разкаяние – 20 години стабилност, но и забравяне – нова революция, вдъхновена от следващото поколение, което вече не помни предишната. Най-вероятно ритъмът се определя от дължината на човешкия живот и периодите за смяна на поколенията, знам ли…
Но започнахме да говорим за трите гледни точки. В революционни времена революционерите рано или късно произнасят зловещото заклинание: „Който не е с нас е против нас!“. Разбира се, на реакционерите не им остава нищо друго, освен да го повторят от свое име. И тъй като всяка от двете страни се мъчи да представи себе си като въплъщение на правотата, то в завършения си вид заклинанието звучи така: „Щом не си с нас, значи си против нас, а щом си против нас, значи си съюзник на сатаната и си виновен за всичко, за което е виновен и той“. И става така, че колкото по-гневен и недоволен е един човек, колкото по-силно крещи, толкова той е по-храбър, по-доблестен и по-достоен.
В революционни времена (ако се съгласим да наричаме настоящия мимолетен момент „революционен“) се стига до абсурда хората да трябва да избират между Румен Радев и Бойко Борисов и да казват: „Аз съм против Борисов, следователно съм за Радев“ или пък „Аз съм против Радев, следователно съм за Борисов“. Абсурдът става още по-голям, ако приемем за меродавни взаимните обвинения в #хунта и #мафия. Тогава ужасеният гражданин ще се види принуден да избира между Делян Пеевски от една стана и двамата бегълци Цветан Василев и Васил Божков от друга. Е, няма такъв избор! И именно това е третата гледна точка.
Имам познати, които в момента са обладани от бяс. Иначе са интелигентни и божем културни хора, кротки и възпитани, сдържани и леко скептични по кардиналните въпроси. Но днес са по-зле и от болшевики – скандират до втръсване едни и същи опростени мантри (колкото по-опростени, толкова по-далеч от истината), а повеят на петилетките сякаш довява ехото от гласа на Вълко Червенков през 1947: „Трудещите се маси се просвещаваха политически и се приближаваха до болшевиките, които отразяваха в своите лозунги най-съкровените техни въжделения“. Кои днес са трудещите се маси? Кои са болшевиките с техните лозунги?
Вероятно тези, които не могат да си представят, че хора, участвали в милионния митинг на Орлов мост през 1990 г., днес им е трудно да предприемат ярки граждански действия като демонстрации, протести и блокади с ясно декларираната цел да докарат Корнелия Нинова на власт. Може би днешните болшевики са и онези, за които не е проблем хора, скачали по площадите да свалят Луканов и Виденов, днес да скачат зад Мая Манолова, забравяйки, че на предишния протест срещу Орешарски #ТЯ беше от другата страна на барикадата; да скачат зад Александър Томов-Лупи, Ренета Инджова, архимандрит (под запрещение) Дионисий, Румен Петков, Костадин Костадинов-Копейкин и всички останали, с които, при цялото си уважение към тях, не са от едно идейно и политическо семейство. Най-сетне днешните болшевики очевидно са и онези, които ревностно следват инструкциите, които ежедневно спуска във фейсбук Васил Божков от Дубай, и следвайки ги, изискват същото и от другите хора, в противен случай ги наричат „герберасти“, „мафиоти“ и ги обвиняват, че са „на хранилка“. Нищо подобно. Хората, които не са съгласни Румен Радев да прави правителство без избори, не са съгласни да вкарат през задния вход бивши управляващи, срещу които са протестирали, и не следват инструкции от олигарси в изгнание, тези хора в никакъв случай не могат да бъдат обвинявани, че харесват ГЕРБ, че харесват Бойко Борисов, че са участвали или дори само одобряват извършените през последните години безобразия. Тези хора имат своя гледна точка и това е третата гледна точка, за която говорим. Хората на третата гледна точка не са шумни, не са свръхактивни, но ако седнете да ги преброите, може да се окаже, че са повече от привържениците на първите две гледни точки, взети заедно. За тях редовните избори – било парламентарни, местни или президентски – са достатъчни, за да се определи преобладаващото в обществото мнение. Пък дали това мнение е правилно и полезно, е тема на съвсем друг разговор.
И не бързайте да ми скачате, защото утре, когато днешните управляващи станат протестиращи и вдигнат лозунги за мафията, корупцията и правдата, ще кажа същото и за тях.
Днешните болшевики сякаш не желаят да проумеят, че човекът срещу тях може да не харесва ситуацията и пак да не желае да я промени поради предпазливост и здрав разум. Дори да мразиш къщата си, не я взривяваш, преди да е станало ясно къде ще живееш след това. Много жени ненавиждат мъжете си, но не се развеждат. Абсолютно същото важи и за мъжете. Днешните болшевики не желаят да проумеят, че хората на третата гледна точка се ужасяват от перспективата за един парламент, в който ще има две партии с по 20%, две-три с по 15% и още няколко изгладнели и безскрупулни дребосъка с по 4-5%. Ако това стане, то ще е най-безпринципният и продажен парламент, който ще сме виждали след тоталитаризма, и в него ще се върши всичко останало, само не и необходимото за общия национален просперитет. Лоши ли са онези, които се опасяват от това? Мутри ли са? На хранилка ли са?
Най-отвратителното в цялата работа е омразата и да не ми разправят, че я сеят провокатори – тя започна с вдигнатия юмрук на президента. Има люде, които чакат само това. Винаги ги е имало. През вековете периодично са изпълзявали от тинестите си подмоли, а понякога даже са идвали на власт и тогава са проплаквали небесата и земята. Злото е устойчиво, защото си е у дома – този свят лежи целият в злото. Слава Богу, че това състояние не е вечно и в един момент ще дойде краят. Злото е като йо-йо – захранва се от собствената си енергия и сигурно би било истинско perpetuum mobile, ако от време на време лукавият не му даваше леки тласъци, за да не спре. Днес ние ще се разправим с вас, утре вие ще си отмъстите на нас и сякаш никой не вижда, че в момента на отмъщението отмъстителят се превръща в онзи, на когото отмъщава. За сатаната няма значение дали злодеят ще се казва Сталин или Хитлер, важното е да е злодей.
А най-тъжното е, че днес светът е по-хубав от всякога и зорлем ще го изгубим от глупост, гордост и лошотия. Въпреки злото, въпреки всичките му респектиращи усилия, след Христа християнският свят, ръководен от любов и грижа за хората, постигна чудеса не само за себе си, но и за всички останали. Човекът никога не е бил по-свободен, по-осигурен, по-защитен, по-нахранен и богат, по-дълголетен и същевременно по-разглезен, отколкото е днес. Но в последните години виждаме как нарочно губим всичко това (начело със свободата), отказваме се доброволно от постигнатото в името на сатанински бълнувания. Заради едната неблагодарност.
Спомням си една сцена от филма „Малкият Буда“ на Бертолучи, вдъхновен от „Сидхарта“ на Херман Хесе. След като бе опитал и от разкоша, и от крайните лишения на аскетичния живот в пустинята, младият Сидхарта стигна до своята истина за живота, който оприличи на цитра – ако оставиш струните отпуснати, няма да свири; ако ги пренатегнеш, ще се скъсат. Така се ражда неговото учение за средния път (маджихима патипада), който води към свободата. Третата гледна точка, за която говорим, е нещо такова. Крайности може да има само при абсолютното добро и абсолютното зло, защото всичко, което не е добро, е зло; адът не е друго, освен отсъствието на Бог. Но във всички останали случаи, във всичко на този свят, в което доброто и злото са смесени и добре разбъркани, трябва да натягаме струните точно толкова, колкото е необходимо.
Първите две гледни точки може да са много ярки и атрактивни, но правилните решения се взимат от третата гледна точка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
