През май френският парламент гласува в полза на легализирането на асистираното самоубийство, правейки още една стъпка по пътя на моралния упадък и развивайки прецедент, според който държавата трябва да помага на гражданина в неговото „право на смърт“. Гласуването, разделено с 305 на 199 между единадесетте политически партии, привлече международно внимание, разкривайки на Европа и света колко далеч се е отдалечила една някога дълбоко християнска Франция от собствените си корени.
В съвременна Франция традиционните консервативни християни са политически бездомни. С други думи, последното десетилетие на масова миграция, повтарящите се политически компромиси на десницата и културният дрейф на страната доведоха до момент, в който онези, които остават отдадени на християнското наследство на Франция, действайки според собствения си морал, се оказват изключени от всяко голямо политическо движение.
Тази реалност изглежда до голяма степен неразбрана от американците, много от които проектират собствените си категории ляво и дясно във френския политически спектър, който се е развил по различен път с драматична история на революция и реставрация, католическа монархия, Просвещение и свои собствени марки традиционализъм и релативизъм. Една от причините, поради които до голяма степен сме загубили от поглед историческата душа на Франция, е, че не виждаме истинските й корени, които не започват през 1789 г., а много преди това. Франция, която има пръст в някои от най-славните и въздействащи части от изграждането на западната цивилизация, която започва с кръщението на Хлодвиг през 5 век, не е продукт нито на революционни, нито на просветителски идеали.
По време на Ancien Regime монархията и аристокрацията, въпреки всичките си недостатъци, поръчват произведенията на красотата, които пътуваме надлъж и нашир, за да видим, и широко поддържат традицията и културната приемственост. Да, Франция имаше своя справедлив дял от монарси в стил Краля Слънце, но също така имаше и владетели като Свети Луи IX, който изповядва християнски дълг към душите на своите поданици над самовъзвеличаващото се дворцово строителство. Дори в американската демократична традиция има ехо от това, въпреки че те почти не се преподават в държавните училища. Като набожен католик, писанията на Алексис дьо Токвил внушават, че властта трябва да бъде свързана с жертвата и че идеалната демокрация трябва да запази елементи на аристокрация. Доброволното записване на Бръшляновата лига в Първата световна война и мисионерските истории на високообразованите американци в нашите ранни дни сигнализираха за разбирането, че висшето образование и раждането в привилегировани семейства носят отговорност за служба.
Но днес във Франция тази концепция е почти изчезнала. Френските политически елити на съвременната република не виждат себе си като настойници на душите, още по-малко подхождат към властта с християнски морални убеждения, а още по-малко със смирение. Днешните традиционни католически гласоподаватели, например, разказват за десетилетия на предателство от десницата, която през последното десетилетие може да се е подобрила в насърчаването на политики за защита на националната идентичност или сигурността на границите, но рутинно пренебрегват или изоставят християнския морал и антропология, които са в основата на ДНК-то на страната си. Дясната партия „Национален сбор“, например, правилно фокусира вниманието си върху имиграцията и националния суверенитет, но партията не предлага последователна защита на живота и не се противопоставя нито на абортите, нито на асистираното самоубийство. Тъй като последното вероятно се насочва към референдум, дебатът разкри странни подредби, при които лидерите на френската левица се противопоставят на асистираното самоубийство, но само по икономически причини, твърдейки, че законът поставя бедните в неизгодно положение. Но с изключение на няколко самотни гласа от френската десница (които говорят, знаейки, че се дистанцират от собствената си партия и рискуват да бъдат отлъчени), така наречените християнски политици мълчат по въпроса дали държавата трябва да санкционира асистираното самоубийство или да позволи абортите по избор.
Въпреки че французите запазват доста културен консерватизъм, признаването на корените му в християнската антропология и трансцендентната морална обективност до голяма степен отсъства, не оставяйки място, към което да се обърнем, когато става въпрос за семейна политика, защита на неродените, защита на възрастните хора или отстояване на светостта на брака. В политическото въображение на днешна Франция тези въпроси или се пренебрегват, или се третират като уредени, или се считат за срам от една отминала епоха.
Разбира се, френското правителство, водено от президента Еманюел Макрон, има дълбоко секуларна позиция. Иронията на влизането в сградите му – както в Националното събрание, така и в аристократично изглеждащия Сенат – е, че неговите статуи и изкуство смело провъзгласяват силните католически подводни течения на страната, повече, отколкото някога бихте намерили в САЩ. И все пак правителството действа под агресивно laïcité – разделяйки не само църквата и държавата, но и публичната сфера от всяко сериозно религиозно изразяване. Няколко десетилетия на клерикализъм, секуларизация и институционално гниене са изкоренили присъствието на Църквата в гражданския живот и са превърнали правителството в контрольор, а не в посредник на вярата.
Във връзка с това Франция има една от най-тежките демографски кризи, която се очертава в средата си. Раждаемостта рязко спадна (над 20% от 2010 г. насам) и масовата миграция се подкрепя като решение, като се пренебрегват основните предизвикателства на културната интеграция. Днес почти всички френски мюсюлмани са имигранти или деца на имигранти, с високи нива на предаване на религия, особено в сравнение с религиозното предаване сред католиците (91% срещу 67%). Така че, докато християнската църковна идентичност запада, ислямът е във възход. Още по-лошо е, че схващането сред някои имигрантски общности с мюсюлманско мнозинство е, че християнската цивилизация не означава нищо друго освен „woke“ идеология и знамена на дъгата. Така че Църквата също трябва да преразгледа своята отговорност и роля тук. Рекордният брой млади приели католицизма във Франция днес очевидно отхвърлят нещо в нашето общество на гордост и потребление и гравитират към свят на литургия, красота и формиране, въпреки огромните жертви, които животът изисква. На духовно ниво си струва да се отговори на това.
Всички помнят трагичния пожар през 2019 г. в катедралата Нотр Дам – сърцето на Париж, където за много католици пожарът се почувства като сигнал за събуждане за бавното изчезване на душата на Франция. И докато мнозина, включително светски политици, скърбят за щетите му, религиозната общност е оставена да мисли за това как символът на тяхната нация е бил духовно пренебрегван много преди да бъде физически изгорен.
И все пак, точно както тръненият венец беше по чудо спасен от парижките пожарникари, така можем да имаме надежда и за душата на Париж. Припомняйки думите на Шарл Пеги: („Вярата, която обичам най-много, казва Бог, е надежда“), християнското ДНК на Франция винаги е носило силна надежда, може би дори оптимистично убеждение, особено сред вярващите, че тяхната църква няма да умре.
Като се започне от безпрецедентното кръщение на Хлодвиг през V век, до петте явления на Мария, които се случиха само през 20-ти век (след резкия бунт на страната срещу вярата), до героизма на Света Жана д’Арк, страната е земя както на благодат, така и на противоречие. Не е нужно да се гледа по-далеч от историческите покръствания, случващи се в страната, или от убеждението на младите поклонници в Шартър, за да се види, че френските католици, макар и политически изоставени, остават духовно живи и вдъхновение за останалата част от континента.
Това е уникален парадокс; както ми разказа един френски епископ, католическите покръствания се увеличават, но културният католицизъм намалява. Миналият Великден отбеляза 45% ръст на католическите покръстени в сравнение с предходната година, доминиран от по-младите демографски групи; литургиите, казани за Пепеляна сряда този април, станаха новините, защото бяха претъпкани до ръба. През последното десетилетие кръщенията на възрастни във Франция са нараснали от 3,900 през 2015 г. до 10,391 през 2025 г.
Като американци въпросът е какво можем да научим от Франция, в миналото и в настоящето? Първо, ние трябва да бъдем ученици на Франция, която съществува много преди революцията от 1789 г. – на народ, който възхвалява аристокрацията на духа, който високо цени стремежа към вяра, висше образование, добродетел, служба и патриотизъм. На църква, която все още има светии и структури за възстановяване. И от остатък, който, макар и политически бездомен, все още е осъден и от когото Бог все още не се е отказал.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори „The European Conservative„
