Васил Гарнизов*
Задават се избори, спасител – не. След година на протести, недоверие във властта и нарастващ песимизъм евроизборите наближават без особен ентусиазъм. Засега, казват социолозите, се очертава умерено слабо участие. Няма я тръпката на очакването, че нещо извънредно ще се случи. Не се задава незнайният юнак, който да сложи ред, да въздаде справедливост или да поведе нацията към победа в битката с бедността и неблагополучията.
Не че липсват нови кандидати за ролята на месията, но нещо се разминават с историческия момент. Най-гръмогласен от тях е Николай Бареков и на пръв поглед много подхожда за целта: висок, широкоплещест, много амбициозен и малко повърхностен – чудесен кандидат за месия. Проблемът му е, че недоволните не го припознават, а активно протестиращите открито му се подиграват като лице и маска на статуквото. Вероятно поради това той е прицелил своята предизборна стратегия и досегашна кампания периферно – в малките населени места. Това ограничава съществено политическата му тежест, доколкото спасителят би се целил в центъра, за да пробие навсякъде.
В центъра означава не просто в столицата и най-големите градове. Да се прицелиш в центъра означава да спечелиш на своя страна централното политическо поколение. Атакувайки властта, Виденов дръпна на своя страна едно поколение на комсомолци около четиридесетте, които се осмелиха да изместят застаряващата партийна номенклатура, овладяла ключовите политически и бизнес постове при прехода. Около четиридесетте бяха и ключовите лица в листите на Костов, рекрутирани вътре в страната. Пак така постъпи и човекът от Мадрид, който привлече част от тях и от средите на емиграцията, а по-късно – и бившият му бодигард, който наблегна на същото поколение, но от провинцията.
В това отношение другата нова формация за евроизборите, АБВ, също ще се размине с месианския патос. Техните лица и послания сочат по-скоро към старите, умерените и познатите, отколкото към новото динамично поколение в политиката. Към това може да добавим и половинчатите, доколкото не се отдръпнаха радикално от партията майка: направиха си отделна листа за изборите, но не посмяха да си направят отделна парламентарна група и като цяло нова национална партийна структура.
Реформаторският блок също е нов политически играч, който теоретически би могъл да развее знамето на спасението, което обаче очевидно не съвпада с политическите им намерения. Като цяло публичното им поведение е прибрано, възпитано и скромно, с акцент върху технократски и експертен потенциал, докато спасителят предполага размах и интензивни емоционални послания, които очевидно не подхождат на Малинов и Кунева, както и хората зад тях като Даниел Вълчев и Прошко Прошков, които освен това вече бяха припознати от друго едно поколение.
Същото се отнася и до някогашната “генерална промяна” Борисов, който от бивш спасител се е препозиционирал в режим на оцеляване и умерена съпротива, базирана на стар отбор, вече преминал през властта. За тези избори ще играе като помъдрял и кооперативен, но това едва ли ще донесе добавена стойност. Например, предложи общ щаб при запазване на отделни листи, което хвърля сянка както върху мъдростта, така и кооперативността.
Трудно ще бъдат припознати като месии и новите националисти, които от месеци са застинали в електорален клинч в борбата със старите български националисти, които пък от своя страна допълнително ограничават потенциала си, след като поеха ролята на руски интернационал след кримските събития.
По-надолу в класацията на участниците в евроизборите изплуват и “Зелените”, за които обаче въпросите на спасяването на природата като цяло или отделни нейни фрагменти стоят отделно от въпросите на спасяването на нацията. Това ги държи далеч от опасностите на демагогията и месианския популизъм, както и далеч от всяко значимо политическо представителство. Неотдавна те имаха своя исторически шанс да се превърнат в сериозен фактор в политическия живот, но го пропуснаха, избирайки да запазят профила и размера си на активистко НПО.
По подобен начин, на път да се размине с историята, е и мрежата на протестиращите, които дълго време държаха изправена на нокти управляващата коалиция.
Техните ключови лица са именно от поколението на 40-те, не са изхабени от участие в предишни парламенти и кабинети, не им тегнат управленски провали и неизпълнени обещания, нямат задни мисли, защитават идеите с телата си, съчетават житейски опит с висок емоционален градус. Накратко, тяхната среда е най-подходяща за политическо представителство и водачество за времената, в които живеем.
Техният избор обаче като че ли ги води извън политиката. В тяхното въображение като че ли надделява представата за “чистото” гражданско участие като живот в съпротивата и извън отговорностите на политиката. Една подвеждаща представа, която спечели в дебатите както след победата на Орлов мост през 2012 г., така и след оставката на Борисов през 2013 г. Казвам подвеждаща, доколкото това е теза на статуквото, срещу което се борят. Което ще преглътне затихващата съпротива на улицата, само и само да не я получи като политическа съпротива в парламента.
Това статукво, разбира се, се тревожи повече от появата на активно поколение – “спасител”, отколкото от стари играчи или нови лица на стари сили. Затова и БСП се е съсредоточила върху това да спасява себе си – контрол върху щетите след появата на АБВ и въобще не е до това да се прави на спасител на нацията. А ДПС кротко стои отстрани, стяга редиците си и очаква резултатите в нощта на изборите, за да препотвърди ролята си на коалиционен партньор или да се позиционира като балансьор в някаква нова конфигурация на старото статукво.
Същевременно скромната вяра в спасители и чудеса в политиката не е непременно лошо нещо. Даже напротив, може да е здравословна на фона на вихрещото се обществено суеверие. Без съмнение обаче не е добре политиката отново да зависи само от гласовете на смаляващия се брой твърди избиратели, а протестният глас да бъде само глас на улицата.
От trud.bg
* Васил Гарнизов е антрополог, преподавател в Нов български университет.
