Текстът, който предлагаме на вниманието на читателя, е откъс от книгата Il Bolscevismo на италианския учен и публицист Гуидо Манакорда, публикувана за първи път във Флоренция през 1940 г. Преводът е направен от италианското издание, което попадна в ръцете ми по щастлива случайност, от близък приятел, открил го при антиквар.
Изданието само по себе си е исторически документ с немалка стойност. По корицата и печатите му личи, че е било собственост на Министерството на външните работи и изповеданията на Третото българско царство, отговарящо за следенето на чуждата политическа и дипломатическа мисъл в годините, когато България и Италия са съюзници и когато въпросът за болшевизма въобще не е разглеждан като чисто академичен, а като практично неотложен. С други думи книгата не е предвидена за масовия читател, а за онези хора, взимащи важните политически решения или поне информиращи тези, които ги взимат.
Това придава на настоящия превод двоен смисъл: от една страна, запознаваме се с гледната точка на един виден италиански интелектуалец, близък до режима на Мусолини, върху природата на съветската система; от друга, докосваме се до начина, по който тази гледна точка е достигала до българските държавни среди в съдбоносното десетилетие на 40-те години на миналия век. Настоящата публикация е първа от поредица статии, в които ще представя преводни откъси от книгата, съпроводени от исторически и биографичен контекст.
Кой е Гуидо Манакорда
Роден на 5 юни 1879 г. в Акуи Терме, Пиемонт и починал на 25 февруари 1965 г. във Флоренция, Манакорда е италиански учен, преводач, литературен критик и публицист, чийто живот преминава през едни от най-бурните десетилетия на европейската история.
Манакорда завършва литература в Пизанския университет, след което специализира във Флоренция и Германия. От 1906 г. работи като библиотекар и директор в университетски библиотеки в Катания и Пиза. Германската култура го привлича силно, превежда Гьоте и целия драматичен корпус на Вагнер, а също така изучава задълбочено немската философия и духовност.
По време на Първата световна война се записва доброволец, участва в тежките боеве на Карсо и Пиаве, в битката при Виторио Венето и в освобождението на Триест. Командва специален таен отряд „Млада Италия“ в рамките на 3-та армия. Награден е с медали за храброст.
Следвоенните години носят на Манакорда дълбока духовна криза. Той разработва собствена философско-религиозна система, публикува мистични съчинения и около него се събира кръг от млади интелектуалци, т.нар. „мистици от Рипафрата“. През 1927 г. приема католицизма и се сближава с групата около флорентинското списание Frontespizio, което обединява католически интелектуалци с профашистки позиции.
След прочутата му полемика с Бенедето Кроче около превода на „Фауст“ (1932), симпатиите на Мусолини към него стават известни на Манакорда чрез общи приятели. Това го насърчава да поиска аудиенция при Дучето, която се провежда през декември 1933 г. Оттам нататък той действа като неофициален посредник на режима, пътува из Европа, поддържа контакти с десни организации, среща се с Хитлер два пъти (1935-1936), опитва се да посредничи между Третия райх и Ватикана, и редовно докладва на Мусолини.
Книгата Il Bolscevismo излиза във Флоренция през 1940 г., само няколко месеца след подписването на пакта Молотов-Рибентроп (август 1939 г.), който разтърсва антикомунистическите среди в цяла Европа, тъй като националсоциалистическа Германия, представяна дотогава като щит срещу болшевизма, изведнъж сключва съюз със СССР.
За Манакорда, убеден католик и антикомунист, пактът представлява идеологически и морален скандал. В книгата той изгражда задълбочено изследване на съветската система, но с характерен за него полемичен заряд: антикомунизмът на италианския фашизъм е по-автентичен и по-последователен от този на националсоциализма, именно защото Хитлер се е съгласил да влезе в съюз с Москва. Това е изключително смела теза в контекста на Оста Рим-Берлин, тъй като поставя италианския режим морално над германския.
Книгата е преиздадена през 1942 г. и се радва на голям читателски успех, знак, че засяга актуален и болезнен въпрос в съзнанието на италианската публика.
След 8 септември 1943 г. Манакорда не поема официални длъжности в Италианската социална република. След падането на Флоренция е отстранен от професорския си пост и подложен на процедура по „денацификация“, приключила с пенсионирането му по декрет от януари 1946 г.
В последните си десетилетия продължава да пише философски и религиозни съчинения, литературни есета, сътрудничи на периодични издания. Умира във Флоренция на 86 години.
Книгата Il Bolscevismo започва с посвещение към министъра на образованието Джузепе Ботаи (1895–1959) в типичната за 20-годишния режим реторика.
На Джузепе Ботаи
В оръжията, в духа и в градежа,
по сила на характера, мъдростта и суровата човечност на законите,
три пъти римлянин;
това изследване в една тъмна революция,
която на народите в страдание
посочва светлина и спасение
под вечния слънчев блясък на Рим,
като печат на общата имперска вяра
Посвещавам.
МАРКСИЗМЪТ. КРИТИКА НА МАРКСИЗМА[i]
Коментар на преводача:
Първата половина на текста е изложение на марксизма. Авторът описва диалектическия материализъм, теорията за класовата борба, принадената стойност, praxis и комунистическия идеал с такава прецизност и систематичност, че почти не се усеща оценъчна интонация. Той явно иска читателят да разбере доктрината преди да я съди. Втората половина на текста вече е открита критика. Авторът сам го обявява директно: ще каже кои са точките, правещи марксизма „intrinsecamente ed estrinsecamente inaccettabile“, вътрешно и външно неприемлив. И започва да разглобява доктрината: противоречието дух-материя, невъзможността на вечния praxis да завърши в рая, абстрактността на колектива, липсата на свобода, обезценяването на духовния труд, митът за превъзходството на пролетариата.
Понятието praxis е оставено без превод в оригинала и аз го запазвам така, тъй като то носи специфично марксистко съдържание, което „практика“ или „практичност“ не покриват напълно.
Терминът Not (немски: нужда, необходимост, неволя) по същия начин е съзнателно оставен от Манакорда на немски за стилистичен ефект, „като траурно биене на камбана.“ Запазих го и в превода.
Латинското Cupio dissolvi! („Желая да се разтворя!“) е парафраза на Посланието на апостол Павел до Филипяни (1:23) – „желая да се освободя и да бъда с Христа“ (Синодален), на старогръцки „τὴν ἐπιθυμίαν ἔχων εἰς τὸ ἀναλῦσαι καὶ σὺν χριστῷ“ (tēn epithymian echōn eis to analysai kai syn Christō) и на латински „desiderium habens dissolvi et cum Christo“. Манакорда го употребява иронично и с горчивина: там, където Павел говори за духовно разтваряне в Бога, марксизмът предлага разтваряне на личността в колектива.
В началото е материята: в началото, в средата и в края. Край, който се слива с началото в затворен кръг. Следователно, във вселената съществува една единствена, вечна материя, независима от човешкото съзнание, без начало и без край. Вселената е материя; материята е всичко. Реализъм, чист обективизъм. Но материята, по същество всеобщата природа[ii], съвсем не е еднородна, нито равна на себе си; тя е разделена на степени или стадии от сили и същества, постоянно устремени към един еволюционен процес (явна дарвинистка рефлексия), на върха или в края на който, чрез простото усложняване на жизнени организми, се появява съзнателният човек: духът. Несъмнено духът реагира върху материята, преработва я, подчинява я, усъвършенства я. Но винаги в нея той потапя корените си и изцяло от нея се изгражда, като представлява нейното последно съзряване и сякаш нейния върховен разцвет.
Материя в движение, в постоянно пребъдване. Защото в нея е присъщ вечният, неудържим конфликт между две противоположни сили: теза и антитеза, от които именно произлизат и се увековечават онова движение и онова пребъдване. Само че тезата и антитезата се стремят, противопоставяйки се, да се съединят в синтез; по такъв начин, че всяко тяхно съединение, носейки в себе си по необходимост принципа на конфликта, се стреми само по себе си към разцепление. Разцеплението (теза-антитеза) и съединението (синтез) в редуващо се, вечно движение съставляват следователно цялата реалност.
Диалектика с явен хегелиански произход и облик. С тази съществена разлика обаче: хегелианската диалектика се осъществява in ratione, тоест в мисълта и в субекта, докато марксистката се осъществява in re, тоест в нещото (природата, живота) и в обекта. Освен това в хегелианската система мисълта е всичко, тя е демиург на света, предхожда и проектира вън от себе си онзи призрак, който невежите вземат за реалност. Докато в марксистката система единствено материята е всеобщата реалност. Мисълта, идеите, съзнанието са просто нейно отражение. „Не съзнанието на хората определя тяхното битие, а тяхното обществено битие (ще видим след малко за какво става дума) определя съзнанието им.“
Диалектически идеализъм, следователно, като метод; но реално, като доктринерна субстанция. Или, ако щем: пренасяне на диалектиката от „абстрактния“ свят към конкретния, и от чистата спекулация към praxis: активен живот, революционен опит. Използвайки едно известно живописно марксистко изречение: хегелианска диалектика, вече „с изправена глава“, поставена отново на краката си и свалена от „небесния си дом“ сред облаците, на тази твърда земя.
Необходима е, несъмнено, философията, за да осветлява praxis, да я прави съзнателна за самата себе си, да я избавя от нейния „дребнобуржоазен“ емпиризъм и да я снабдява с духовно оръжие в голямата ѝ битка. Но спрямо пълния живот, представен от самия praxis, тя е обикновена интегративна функция, нуждаеща се от него, за да се издигне до своята пълнота. „Философите само са тълкували света по различни начини, сега трябва да го преобразим.“ Интегративна функция: по същество, марксистки казано „надстройка“. Философията, накратко представлява за Маркс най-висшата и единствена идеална (абстрактна) защита на живота, умело подменена и разглеждана като реалност от дребните буржоазни умове. В това отношение, необходима от всички надстройки, тя остава – дори и когато е откъсната от praxis – пак надстройка. Тоест надстройка, различна обаче от другите надстройки (изкуство, морал, политика, стока, капитал, държава; най-ниска от всички – религията) по това, че тя, в съюз с praxis, именно в това съединение, придобива характер и сигурност на наука. Емпирико-диалектически материализъм, следователно, който заменя историко-механичния материализъм; и „научен“ социализъм, който заменя утопическия. Онова, което не успява да се съедини с praxis, остава просто отражение, „фетиши“, „отчуждения“, „мистификации“, практически обречени да изчезнат.
Praxis човешка. Защото едва от момента, в който животното достига чрез „труда“, тоест чрез неизбежната борба и изтръгнатата победа над стихиите и живите същества, до съзнателно самопознание и способността да изгради обществен организъм, Маркс смята живота за достоен най-сетне да бъде разглеждан, тълкуван и преди всичко преживяван. От момента, накратко, в който вечният сблъсък на силите на простата природа е окончателно узрял до вечния сблъсък на човешките сили.[iii]
Сили по необходимост икономически. Защото ако нуждата поражда труда, а трудът създава интелигентност, интелигентността незабавно от своя страна подтиква човека да поробва човека и да го експлоатира в своя полза. Оттук разцеплението между експлоататори и експлоатирани, между господари и роби; тоест появата на класите и техния вечен сблъсък в историята; като класата от друга страна представлява най-дълбоката, да не кажем единствената истинска връзка между хората. Макар и прикрита от безброй „надстройки“, историята се превръща в непрекъснато редуващия се процес на „класовата борба“: плебеи срещу патриции, васали срещу феодални господари, крепостни срещу васали, пролетарии срещу капиталисти. Всяка класа, веднага щом дойде на власт, създава диалектически в себе си враждебната класа, своята собствена антитеза, която я надвива отвън или рано или късно я съкрушава и побеждава. Никой Сатурн в марксистката история никога не изяжда собствените си деца. В следствие на това децата винаги поглъщат последователните Сатурни, от които са породени.
Неумолим закон; яростна и неумолима борба. В която и заради която всички средства на насилие и измама, включително и най-жестоките форми на гражданска война, не само са допустими, но са предписани и насаждани. Колкото по-остър е конфликтът, толкова по-сигурна и по-близка е победата: колкото по-зле, толкова по-добре (Verelendungstheorie): „Само едно отчаяно положение изпълва с надежда.“[iv] Сблъсъкът между последната теза и последната антитеза на класата, между пролетариата и буржоазията, ще протече с грандиозни „ръкопашни схватки“ и в нажежена атмосфера на „революционен терор“, сред пламъци и апокалиптични катастрофи, за да се разреши неизбежно с победата на втория. Тъкмо за да упражнява онзи спасителен терор, пролетариатът ще трябва да завземе буржоазната политическа надстройка – Държавата – и да наложи своята временна „диктатура“. Средство, а не цел, и тя ще изчезне в деня, когато пролетариатът ще отпразнува окончателната си победа и за човека ще настъпи вечната ера на рая – вече не „фантастично“ небесно, а „реалистично“ земно.
Тогава, след като вече няма нито класи, нито господство или антагонизъм на класите, Държавата – последният буржоазен „фетиш“, роден тъкмо от онзи антагонизъм – ще изчезне, изгорена в себе си. Тогава хората, „събрани в свободно сдружение под съзнателен колективен самоконтрол, съобразен с рационално наредения план… намалили до минимум усилията си от труд… ще живеят в условия, най-достойни за тяхната природа.“ Тогава спорът между „човек и природа и човек и човек“ ще е достигнал своя „истински край.“ Тогава „всеки, работейки според своите способности, ще получава според нуждите си.“ Тогава, накрая, „свободното развитие на всеки един ще бъде условие за свободното развитие на всички.“ (Комунистически манифест).
Експлоатацията на човека от човека, с черти, наистина удивително сходни с истински първороден грях, който се „предава“ от поколение на поколение, бива научно фиксирана от Маркс в прочутите формули на принадената стойност[1] (Mehrwert) и на принадения труд (Mehrarbeit).
При положение, че съобразно с материалистическо-диалектическото тълкуване на реалността трудът се разглежда динамично в марксистката концепция като съществена дейност на човека и самата причина за неговото съзнание, а следователно – за неговото появяване и утвърждаване в световната история, принадената стойност трябва да се разбира като „излишъкът“, който неправомерно получава онзи, който разменя продукт на труда, струващ по-малко, с друг, струващ повече. Тоест размяната, с други думи, на продукт, в който е затворена, овеществена или, така да се каже, въплътена повече човешка дейност и субстанция, с друг, в който се съдържа по-малко. Принаденият труд от своя страна трябва да се разбира като „излишъкът“ от труд („принудителен труд“; „експлоатация“), който работникът полага, за да осигурява освен собственото си прехранване и прехранването на капиталиста. Който, без да работи, го кара да работи.
Принадената стойност и принаденият труд представляват, разбира се, неразривно взаимосвързана двойка: работникът именно разменя с капиталиста продукт на труда, струващ повече (неговата човешка дейност, неговата работна сила: Arbeitskraft), с друг, струващ много по-малко: своята заплата. Разликата между двата продукта (абсолютна принадена стойност) е именно това, с което капиталистът се угоява паразитно. Натрупвайки постепенно принадената стойност (принадения труд), давана му от работника, той именно се е сдобил с „капитала“; тоест с всички средства за производство и препитание, с които тиранизира по свое желание самия работник. Не само това; но в своята ненаситна и неутолима алчност, с всички средства, които развитието на капиталистическото общество му предоставя – колективен труд, разделение на труда, непрекъснато усъвършенствана машина – той все повече увеличава частта от работния ден, която се връща в негова полза; и следователно все повече намалява частта, която трябва да задоволява жизнените нужди на работника (относителна принадена стойност).
Естествено, процесът на експлоатация не съществува, докато продуктът на труда остава „потребителна стойност“ (Gebrauchswert); тоест докато трудът на производителя се потребява от самия производител, както е ставало в някои примитивни общества и изглежда все още се случва в общества, останали на такъв стадий. Той възниква обаче веднага щом продуктът на труда бива разменен с нещо друго, придобивайки по тази причина „разменна стойност“ (Tauschwert); тоест ставайки „стока“ (Waare). И тъкмо тук се разпалва човешката алчност, винаги стремяща се да дава по-малко и да получава, дори да грабва, повече. „Стоката“, и особено онази, в която най-алчно се отразява капиталистическият дух – парите (Geld): ето врагът! В режима на колективността той ще трябва да изчезне.
Тогава, когато се отдели малка част от принадената стойност, предназначена за осигуряване срещу злополуки и за нарастване на производствения процес, продуктът на труда, върнат към „потребителна стойност“, ще се върне в пълна полза на онзи, който го произвежда, тоест на трудовия колектив. Естествено, до тази социална съвършеност не ще е възможно да се стигне, докато индивидуалният и обособен, тоест абстрактен човек – тъй като изолираността е за марксизма абстракция – не бъде напълно заменен от социализирания и колективизиран, тоест конкретен човек; само общественото отношение („производствени отношения“) може да бъде, според същата доктрина, конкретност. Последен цвят на всеобщата природа и очовечаване на самата природа; изгубен човек, най-сетне върнат към себе си и към своята истинска същност; човек, който, като престане да се върти около едно илюзорно слънце (Бог), реши да „се върти около себе си като около истинско слънце“ – общественият човек ще представлява единственият, върховен „хуманизъм“.
И едновременно, единствената, върховна свобода. Защото буржоазната свобода – свободата на атомния и абстрактния човек – означава просто индивидът да бъде изоставен без защита пред властта на капитала и свободното поле оставено на „капиталиста, смазващ работника“. Но истинската свобода не е избор нито на цели, нито на средства; тя е максимална устременост към единствена цел – постигането на марксистката реалност – с всички възможни средства. И индивидът я постига само като се разтвори, изгуби и унищожи в колективното битие.
Cupio dissolvi!
Такава е в своите строго основни черти марксистката доктрина. Доктрина, преобръщана, тълкувана, изопачавана, погрешно разбирана, проклинана и възхвалявана по хиляди начини – включително и най-невероятните, – от критика, достигнала плашещи мащаби; и повече от всякога, разбира се, след идването на болшевизма на власт. Не може и далеч не е целта на тази книга да я събере и подложи на изпит. Ще кажа вместо това накратко и колкото е възможно по-ясно кои са основните точки, които, според мен, правят марксизма вътрешно и външно неприемлив. Което, разбира се, не отнема нищо от справедливото признание на критичната функция, упражнена от него, както върху абстрактността на хегелианския идеализъм, така и върху тесния индивидуализъм и фалшивия либерализъм на капиталистическо-буржоазното общество, породено от съюза на „безсмъртните принципи“ на французите с англосаксонския утилитаризъм.
Основана, следователно, върху най-грубия, интегрален материализъм, марксистката доктрина неизбежно се подчинява, още в самото си начало, на онези мощни, добре познати от векове аргументи на цялата антиматериалистична критика, върху които би било наистина излишно да се спираме отново. Освен че, както някои подчертават, в тази доктрина не липсва дух; и то дори дух, способен да въздейства върху материята и да я преобразува. Напълно вярно. Но тъй като духът се разглежда като чиста материя, нараснала и узряла вътре в себе си, в действителност не може да се разбере в какво той се различава по своята същност и по своето качество от самата материя. От друга страна, нито голямото значение, което Маркс придава на диалектическото раздвоение, което благодарение на него е пренесено от абстрактните гносеологични сфери на Хегел в конкретната същност на живота; нито голямото презрение, което изпитва към „бездната“, която именно поради този конфликт би разделяла неговия материализъм от традиционния, хилозоистичен, механичен, „дребнобуржоазен“ и „вулгарен“ материализъм, изглеждат в основата си оправдани. Една чисто материалистична диалектика, макар и да успява да обясни „движението“, все още не успява да обясни „живота“; освен ако не се опита, чрез груба тавтология, да приравни едното с другото. А да обясни появата на „духа“, тоест на съзнанието, тя не успява по никакъв начин. Истината е, че учението на Маркс се свежда, по негово собствено признание, до чист и прост „натуризъм“; тоест до цялостен живот, включващ човека и неговия дух, приет и възприет веднъж завинаги такъв, какъвто се явява във всичките си йерархии и във всичките си развития, без никакъв опит да бъде обяснен и разбран в своята същност.
Не по-малко сериозно е вътрешното противоречие между диалектическия praxis, по своята вътрешна природа неизбежно вечен, и категоричното утвърждаване на историческия и практически край на конфликта – прочутият рай на земята – който вместо това ще дойде да сложи край на този конфликт веднъж завинаги. По повод на което изглежда уместно да се отбележи: каква сила би успяла да попречи в лоното на онзи комунистически рай да се развие антитеза, противна на него, предназначена да го надвие и да го погълне, за да се разцепи отново в себе си? Ако онази антитеза един ден наистина нямаше повече да се появи, ясно е, че цялата доктрина на диалектическия материализъм би се сринала незабавно под явното разкриване на собствената си лъжливост. Ако пък по силата на самата доктрина антитезата се осъществеше, би се срутил вместо това неумолимо комунистическият рай, погълнат от собствената си антитеза. Изход оттук не съществува.
Само че противоречията и трудностите, с които се сблъсква марксизмът, ни озадачават все повече с всяка изминала крачка. Абстрактен ли е индивидът? Но нали той е единствената реалност, за която човекът придобива и запазва през целия си живот непосредствено, недвусмислено и конкретно съзнание! Последното със сигурност не става по-човечно, а напротив, колкото повече се затваря егоистично в себе си, толкова повече се откъсва от обществото, което го заобикаля. Но то си остава неунищожима и първична реалност, без която и човешкото понятие, и човешкият живот неизбежно се разпадат заедно. Реалност и конкретност, несъмнено, е и човешкото общество. Но откъде идва тази реалност и конкретност, ако не от реалността и конкретността на всеки един от индивидите, които го съставляват? И ако човекът-индивид бъде сведен до чиста сянка, дори до чисто нищо, какво ще стане със социалния човек, ако не сянка на безброй сенки и нищо от безброй нищота?
Детерминизъм – антидетерминизъм; необходимост – свобода. Някои силно изтъкват марксисткия антидетерминизъм по две причини. Първо, поради функцията на духа, която Маркс му приписва – едновременно да самопреобразува и преобразува заобикалящата го реалност. Второ, поради острата реакция на самия Маркс срещу всеки, дръзнал да тълкува неговата „необходимост“ като принцип на причинността, поставен извън реалността и следователно действащ механично върху историята отвън.
В действителност, наистина не липсват марксистки изрази, представящи човека пасивно подчинен на външни сили, напълно независими от него.[v] Но дори и ако приемем, че човекът е единно цяло с всеобщата природа и по същество напълно идентичен с нея – тоест в положение, при което строго погледнато не може да получи нищо отвън – остава все пак твърдото, механично, „фатално“ действие на самата природа, което по своята същност изключва всеки истински акт на свобода. Това означава: тезата (злото; в марксистки смисъл: капиталът, буржоазията) остава в реалността със същия статут и със същата необходимост, както и антитезата (доброто; в марксистки смисъл: трудът, пролетариатът). Оттук капиталистът е неумолимо принуден, от историческата функция, за която е предназначен, да живее и да действа като капиталист; както и пролетариатът, по същата причина, да живее и да действа като пролетариат. И единият, и другият са слуги на историята и на самите себе си, именно защото принадлежат към самата история. История, която от своя страна е природа и чисто развитие на природата[vi]; природа, която от своя страна е материя и чисто развитие на материята.
В кръга, който така неумолимо се затваря, преобразуващото действие и самопреобразуващото действие, подчинени и двете на един и същ закон на механична неизбежност, не оставят, струва ми се, ни най-малко място за каквато и да е автономност и свобода. Такова е, впрочем, в марксистката доктрина, отношението между духа и природата (материята), каквото е и отношението между свободата и необходимостта. Свободата разцъфтява само когато се опира на царството на необходимостта: като узрял и сякаш последен цвят на самата необходимост. Тя е чисто и просто осъзнаване на това царство и на неговия ненарушим закон[vii]. И така, отново: единствена субстанция (същност) – природата; единствен закон – необходимостта: Not. Като траурно биене на камбана, мотивът на Not се разлива над цялата марксистка доктрина и практика, мрачно оповестявайки на човечеството, че хомотът, под който живее, тъкмо защото е вътрешен, никога не ще може да бъде свален завинаги.
Надстройки. Несъмнено напълно съвместими с онова, което охотно бихме нарекли марксистки икономически пантеизъм. Но не дотолкова съвместими, щото лесно да се съгласуват с жаждата и претенцията за конкретност, които съставляват централната и доминираща нотка на този пантеизъм. Та наистина ли е възможно да се изключи от човешкия praxis онова изкуство, онзи морал, онази политика, онази религия, в които са пребивавали с цялото си същество толкова много душѝ и в които се е вплела толкова здраво дълбоката реалност на хилядолетната история? Заради които толкова много живи и реални „хора“ са свидетелствали конкретно, стигайки дори до мъченичество? Не се ли крие тук, за пореден път, тъкмо под измамния воал на конкретността, най-трагичната абстракция, в която някога е изпадал човешкият ум, затворник на самия себе си? Няма как да не се размишлява по този начин.
По-сериозна може би от всяка друга – в пряка зависимост от гнева, а дори и от омразата, от които изглежда вдъхновена – е кампанията срещу всеки религиозен „фетиш“ като цяло и срещу „фетиша“ на християнството в частност. Не става дума само за прочутата сентенция „религията е опиум за народа“. Става дума за методичен процес с чисто научен характер, насочен не само към цялостното разрушаване на всяка религиозна позиция, но и към подриване на почвата, върху която стои всяка такава позиция, за да се попречи веднъж завинаги на нейното възстановяване. Най-представителните изрази или етапи на марксистката мисъл не оставят никакво съмнение в това отношение[viii].
Подобна абстракция, скрита зад реалистичната фасада на praxis, е обезценяването на духовния труд. Цялата доктрина за принадения труд и принадената стойност, която клейми с печата на експлоататор и изключва от правото на живот всеки, който не работи с ръце или с техниката, която трябва да обслужва онези ръце, се основава на трагичната предпоставка, че духът, като такъв, не работи с обществено конкретни резултати. Но е извън всяко съмнение, че общественополезен труд полага индустриалецът, който в постоянно нарастващо напрежение от двойното чувство на отговорност – към онзи, който изисква от него продукта, и към масата на работниците, които под негово ръководство трябва да го произведат – се стреми да усъвършенства своята индустрия, да открие нови пазари, да победи конкуренцията, да направи все по-строго своето управление. И има пълното право частта на материалния труд на работника, която му се полага за извършения труд, да го компенсира – дори ако онзи труд не се вижда с очите и не се пипа с ръцете. Общественополезен труд полага политикът, който се грижи постоянно за защитата, хармонията, просперитета, изграждането и дисциплинирането на Държавата; мислителят, стремящ се да достигне истината, способна да просвети човешките съвести; художникът, създаващ красота, за да могат самите хора да се наслаждават от нея; духовникът, който направлява, въздига, утешава душите, въоръжава ги срещу превратностите на живота и ги прави способни на всички онези жертви, плодовете от които се връщат на цялото действащо, борещо се и страдащо човечество. За всеки от тях е абсолютно справедливо работникът да полага труд в съразмерна мяра: той получава всъщност умножено в дух онова, което скромно дава в материя. Не осъзнава ли Маркс, че приемайки буквално своята доктрина, той самият – като чист теоретик – нямаше да има никакво право на живот? Че щедрите субсидии от честия и великодушен негов дарител Енгелс не са нищо друго освен принадена стойност и принаден труд на непознати работници, работещи за него? И той, следователно, е човек експлоататор на хора!
Друга абстракция: вътрешното превъзходство на пролетариата. Но съвсем не е вярно, че пролетариатът по закон и диалектическо развитие на природата е, сам по себе си и за себе си, обществено и морално ariston – „най-добрият“. Опитът е до такава степен достъпен за всички, че оспорването му е абсолютно невъзможно. В действителност става дума за опростено и емпирично обръщане на една йерархия, основана по същия опростен и емпиричен начин на богатството. Нито капиталът, нито собствеността биват действително унищожени; те просто преминават от отделния буржоа към масата на пролетариата. Повече отколкото научно мислене, тук изглежда е настъпило състояние на злонамерена горчивина. Човечеството винаги остава човечество, тоест неразделно съчетание от светлина и сянка, към която и класа да принадлежи. Че пролетариатът сам по себе си не е по-добър от буржоазията сама по себе си, се доказва в историята от самия него, всеки път, когато се издигне над положението си.
От друга страна, твърдението, че бедният, защото е беден (марксистки казано: експлоатираният, защото е експлоатиран), е вътрешно „по-добър“ от богатия, защото е богат (марксистки казано: от експлоататора, защото е експлоататор), е сантиментална илюзия, която е учудващо, че намираме у Маркс, антисантименталист по превъзходство. Най-висшето и здравословно учение, ми се струва, отново е евангелското. „Блажени“ и „бедни по дух“ са всички онези, които живеят така откъснати от своето имущество, било то голямо или малко, че го изливат щедро върху заобикалящото ги човечество. Докато „бедни“ по „факт“ са всички онези, които се вкопчват в своето имущество, каквото и да е то, за да го пазят изключително за себе си; и като такива, те са отхвърлени и осъдени. Блажени, следователно, и вдовицата, която дава своята лепта, и милионерът, който дава – в пропорционална мяра – своя милион. Отхвърлени и осъдени, от друга страна, и милионерът, пазещ изключително за себе си своя милион, и пролетариатът, който от малкото, което притежава, не отделя нищо за своя пролетарски другар.
Накрая, сходството между еврейския „избран народ“ и марксисткия „пролетариат“ е отбелязвано неведнъж, като доказателство за характерния семитски манталитет на еврейския мислител. Отбелязването е справедливо. Необходимо е обаче да се отдаде дължимото признание на древния семитизъм: че в представянето си като свръхестествено избран, той не е пропуснал да изложи в най-сурова светлина собствените си грехове и изкупления. Докато Маркс представя своята „избрана класа“ – пролетариата – като абсолютно превъзхождаща по природа и по разум. Позиция, очевидно извън всяка реалност, и толкова по-абсурдна, колкото по-настойчиво се представя с претенцията за научен постулат. Но ако се вгледаме добре, диалектическият материализъм на Маркс неизбежно стига до утвърждаването на постоянния, неизбежен триумф на нисшето над висшето; ако е вярно, че количественото е само по себе си по-нисше от качественото. Това е една снимка на живота, заснета срещу светлината. Или ако щем: ход на историята, направен да тече от устието към извора. Или още: пирамида, за която се твърди, че трябва да стои права на върха си, вместо на основата.
На толкова грешки, непоследователности, абстракции, произволни обрати и трагични илюзии – не на последно място онази, че от необуздания изблик на омраза, гражданска война и кланета може наистина да се роди човешкото щастие – добре съответстват емоционалната суровост и фантастичната и изразителна бедност, прекъсвани само от проблясъци на гняв или саркастични забележки, които правят пътя през марксисткото произведение подобен на този през каменистата пустиня, изгаряна от безпощадното слънце.
От друга страна, хуманизмът, към който то претендира, всъщност е съвсем нечовечен. Рационален мит, заместващ мита за природата или поезията; работилница, пчелен кошер, мравуняк, заместващи разнообразното и живо човешко нравствено поведение и действие; потискане на енергиите и духа, замествайки тяхното плодотворно разгръщане. Като цяло хуманизмът в марксисткото произведение придобива облика на гигантски лабораторен експеримент, който действително разрушава, in vitro, с помощта на разяждащи вещества, редица вредни за живота елементи; но веднъж пренесен в самия живот, стига до унищожаването на неговите корени именно поради силата на същите тези разяждащи вещества.
[1] Икономически термин, въведен от Карл Маркс в „Капиталът“, който обозначава стойността, създадена от труда на наемния работник, която надвишава стойността на неговата работна сила (заплата) и безвъзмездно се присвоява от капиталиста. – Б. пр.
[i] K. Marx, Fr. Engels, Hist.-kritische Gesamtausgabe. Werke. Schriften. Briefe. Moskau-Frankfurt a. M. 1927 и сл.; Das Kapital, изд. Kautsky, vol. I-IV (Stuttgart, 1914: 1-ви том публикуван от Маркс, 1867; 2-ри и 3-ти от Енгелс, 1893-4, посмъртно; 4-ти – История на теорията за принадената стойност, от Kautsky). Италианско издание: Торино, 1886 (Biblioteca dell’Economista); Manifest der Kommunistischen Partei 1848, във Werke VI (италианско издание у Лабриола: вж. по-долу). Италианско издание на различни съчинения, под редакцията на Е. Чикоти, Милано, 1914.
Morceaux choisis, под редакцията на P. Y. Nizan и J. Duret (предговор от H. Lefebvre и N. Gutermann), Paris, 1934. Систематична антология; добра, но непълна.
G. Gentile, La filosofia di M., Pisa, 1899; A. Loria, M. e la sua dottrina, Palermo, 1902; R. Michels, Storia del marxismo in Italia, Roma, 1910; F. Olgiati, Carlo Marx, Milano, 1922; R. Mondolfo, Sulle orme di M., Bologna, 1924; V. Pareto, Les sistèmes socialistes, Paris, 1926, 2-ро изд.; B. Croce, Materialismo storico ed economia marxistica, Bari, 1927, 5-то изд.; A. Labriola, La concezione materialistica della Storia, Bari, 1938, ново изд.; (с добавка от Б. Кроче върху критиката на марксизма в Италия от 1895 до 1900). Биобиблиография на Маркс в Enciclopedia Italiana (А. Грациани).
Марксизъм и болшевизъм: Н. Бердяев, Problème du Communisme, Paris, 1933 (немски превод от J. Schor, Luzern, 1934, с приложение Der Mensch u. die Technik; италиански превод от P. Cenini, Brescia, 1937); G. de Reynold, La révolution russe, в L’Europe tragique, Paris, 1934; P. Ducattillon O. P., Doctrine communiste et doctrine catholique, в Les Communistes et les Chrétiens, Paris, 1937. С различни тенденции и от различни гледни точки – три отлични теоретични изследвания.
Исторически трудове за болшевизма: A. Rosenberg, Storia del Bolscevismo da Marx ai nostri giorni; италиански превод от M. Bacchelli, Firenze, 1933. Boris Souvarine, Staline. Aperçu historique du bolchevisme, Paris, 1935; N. de Basily, La Russie sous les soviets, Paris 1938: последните двама с изключително богата документация.
Две забележителни енциклопедии на болшевизма, едната и другата от различни автори: Soviet Communism, London, 1937, 2-ро изд., под редакцията на изд. V. Gollancz, и Bolschewistische Wissenschaft u. Kulturpolitik, Königsberg, 1938, под редакцията на B. von Richthofen: първата с пропагандна цел, втората с научен характер. Отлична документална сбирка: Istina, публикувана в Париж, под редакцията на Доминиканските отци от Лил.
Като изследване на атмосферата, повече от познатите романи на Рахманова, заслужават да бъдат отбелязани: Gesuiti, Borghesi e Bolscevichi от E. Kühnelt Leddihn, превод от B. Tibiletti, Milano, 1937; L’Uomo è forte от C. Alvaro, Milano, 1938; и Noi vivi от Ayn Rand, превод от G. Ripamonti-Perego, Milano, 1938.
[ii] „Те всички [природни условия] могат да бъдат сведени към природата на самия човек, към неговата раса и т.н. и към окръжаващата го природа.“ (Das Kapital). „Комунизмът като завършен натурализъм е хуманизъм, а като завършен хуманизъм е натурализъм.“ (Morceaux choisis).
[iii] „Като природна сила той [човекът] противостои на природната материя. Въздействайки върху външната природа и изменяйки я, той едновременно изменя и собствената си природа. Ние предполагаме труда във форма, присъща единствено на човека.“ (Das Kapital). „Хората започват да се отличават от животните, щом започнат да произвеждат средствата си за живот – стъпка, обусловена от тяхната телесна организация.“ (P. L. Landsberg, в V. I., 10 юли 1937, стр. 78).
От друга страна, именно в това вечно „практическо“ сблъскване, съответстващо на концепцията за вечно „метафизично“ ставане, марксистката доктрина вярва, че може да избяга от неподвижността на догматизма. Трайно свързана с времето и своите условия, тя непрекъснато се развива заедно с тях (L. Laurat, Le marxisme en faillite? Du marxisme de Marx au marxisme d’aujourd’hui, Paris, 1939).
[iv] В A. Lévy, La philosophie de Feuerbach et son influence sur la littérature allemande, Paris, 1904, стр. 254.
[v] Колективизмът ще се осъществи „с фаталността, която управлява природните явления“ (Das Kapital); „В общественото производство на своя живот хората влизат в определени, необходими, независими от тяхната воля отношения – производствени отношения…“ (Morceaux choisis). Вж. Бердяев, стр. 26.
[vi] Вж. бележки 2 и 3.
[vii] „Свободата е господство над самите нас и над външната природа, основано върху познаването на природните необходимости.“ (Енгелс)
[viii] „Критиката на религията е предпоставка за всяка критика“ (Zur Kritik der Hegelschen Rechtsphilosophie). „Критиката на небето се превръща в критика на земята. Човекът създава религията, а не религията човека. Религията е изопачено съзнание за света и фантастично осъществяване на човешката същност. Унищожаването на религията като илюзорно щастие на човека е изискване за неговото истинско щастие. Критиката на религията разочарова човека, за да мисли, да действа, да оформя своята действителност и, достигнал разума, да се движи около себе си като около истинско слънце. Религията е илюзорното слънце, което се движи около човека, докато човекът не се движи около себе си“ (Heilige Familie). „Религиозното отражение на действителния свят може да изчезне едва когато отношенията на всекидневния практически живот се представят на хората като прозрачни и разумни отношения помежду им и към природата.“ (Das Kapital). „Социалните принципи на християнството поставят на небето обезщетението за всички низости и с това ги оправдават на земята… проповядват низост, презрение към себе си, унижение, робско смирение, накратко всички качества на тълпата“ (Deutsche Brüsseler Zeitung, 1847, в Morceaux Choisis, стр. 223, и Olgiati, стр. 50): „За едно общество от стокопроизводители, които се намират в такова всеобщо обществено производствено отношение, че се отнасят към своите продукти като към стоки, т.е. като към стойности… за такова общество най-подходящата религиозна форма е християнството с неговия култ на абстрактния човек.“ (Das Kapital) и т.н.
