Аз си мисля за следното (след като се присетих за късните лекции на Фуко) – трите големи модуса на европейската (а и не само) философия от Древна Гърция до сега са Aletheia (истината), politeia (властта) и êthos (етосът).
Най-интересният аспект от истината е paresia (паресия – казване на истината) или по-скоро самият паресиаст. В някакъв съвършен вариант, това би бил човек, който:
Казва истината – казва всичко, но не дърдори, а казва всичко в смисъла, че не премълчава части от тази истина;
Прави го пред властимащия, включително и най-вече рискувайки себе си;
Прави го, защото е негов дълг (етос).
Така практикуването на паресия ще бъде в най-завършената си форма, защото едновременно пресича трите модуса.
Сега тук някои философски души ще кажат: „Ами битието?“. Да, но Фуко е от школа, на която аз симпатизирам, и тя по-скоро вижда битието като историческо, а не като някаква си там невидима и загадъчна субстанция.
Та, да се върнем на паресията като практика. Ами какво да правим, ако Платон се окаже прав, че в демокрацията паресия не може да има? Че може да има унищожаване на паресията и да остане само ласкаене на масите и демагогия? Не виждаме ли точно това през всяка кампания, та чак до втръсване, защото отиваме на избори за 8-ми път за 5 години? Нима не виждаме, че ораторите отдавна спряха да казват горчивата истина, за да спасят държавата (полиса), а казват само това, което тълпата иска да чуе, за да спечелят (електорално) влияние?
И да не бъда упрекнат, че залитам по посока на режими с концентрация на власт у един или неколцина. Защото паресията е пакт, който изисква не само човек, който я практикува, но и слушащ, който желае да чуе истината. Като първият поема риска до такава степен, че дори да рискува собственото си съществуване. Нима съвременното политическо лидерство не се опира върху ехо-камери, пиар стратези и съветници, чиято единствена цел е да предпазват себе си и лидера (парадоксално, понякога от самата истина)? Нима около съвременния властимащ не се въртят само ласкатели, защото системата не възнаграждава куража, а лоялността и конформизма?
Сега сериозно: вие вярвате ли, че нашите политически лидери са готови да участват в подобен пакт и да слушат? Вярвате ли, че хората покрай тях не са ласкатели и са готови да рискуват себе си в името на този дълг за казване на истината?
Сега още по-сериозно и откровено – вие готови ли сте да практикувате паресия?
Не искам отговор. Всеки инстинктивно би казал „Да, разбира се!“. Искам просто да се замислите – така ли е наистина? Готови ли сте наистина, водени от дълг, да рискувате дори живота (или комфорта) си, за да кажете истината?
И първо ще дойде уклончивият отговор на съвременния човек: „ЗАВИСИ“. Няма „зависи“ в тази работа. Има Киркегорово „Или-или“. Ако е „зависи“, това значи „не“, защото не изпълнява условията за паресия. Съжалявам. Нима днес не сме обхванати от утилитаризма, от времето на калкулацията на риска? Нима не сме възпитавани постоянно да оцеляваме, да се адаптираме, да правим компромиси?
Затова Киркегоровото „Или-или“ е толкова плашещо. Паресията е пробив в матрицата на комфорта. Всички искаме да бъдем Сократ в собствените си очи (и сред последователите ни във Фейсбук), но когато дойде моментът на чашата с отрова, повечето избират мълчанието.
Разбира се, че не може всички да са паресиасти, а и да беше възможно, щеше да настане обратното – хаос, разруха и конфликти, както и разпадане на обществото (поне така смятат умните хора в нашата философска традиция). Обаче назряват някои по-осезаеми проблеми:
Имаме ли културно или институционално пространство, в което паресиастът да може да „спасява“ положението, когато е необходимо?
Имаме ли култура на слушане, или по-скоро мислим за културата си на говорене и „показване“?
Имаме ли наличен онзи морален компас, който да може да идентифицира паресиаста и да го защити, ако се наложи?
Ако наистина сме превърнали истината, политиката и морала в откъснати от реалния живот понятия и изпразнени от съдържание думички, то ще оставя на вас да размишлявате какво ни очаква.
Все пак не мога да не спомена, че може би е онова, за което Жан Бодрияр говори – пустинята на реалното. Свят на съвършената симулация, в който изборите, политиците и думите са просто зрелище, холограма, която прикрива факта, че зад нея няма нищо. А на нас ни остава само да гледаме.
Или пък епохата на „Последния човек“ на Ницше – онзи, който е заменил риска за дребния комфорт, който се е отказал от истината заради спокойствието си, който просто „мига“ пред екрана и вярва, че е измислил щастието.
А защо не „Обществото на контрола“ на Дельоз, в което нямаме нужда от тирани, които да забраняват истината, защото ние сами, доброволно, се упояваме с празно дърдорене, докато алгоритмите и удобствата ни управляват?
А Ги Дебор с етапите му на деградация? Минаваме ли окончателно от „да имам“ към „да изглеждам“? Всичко – политика, морал, истина – да се е превърнало просто в репрезентация, в Спектакъл, където нищо не е реално, а е важно само как изглежда?
Или е дошло времето на „течната модерност“ на Бауман, в която нищо не задържа формата си? Станали ли са всички морални устои, ценности и политически идеи флуидни? А истината?
А може и всички да грешат. А и нима всичко това не е просто нихилизъм?
Ще отговоря с „Не знам“. Но не като Фуко, който понякога бърза да се оправдае, че „не знаел нищо за съвременното общество“, а като човек, който просто иска да провокира (в добрия смисъл на думата).
