Ирена Тодорова: Бългаpинът е по-готов да умре за страната си от средния европеец

Време за четене: 5 мин.

– Българинът е ляв в изискването държавата да играе главна роля в живота му, и десен и консервативен към чуждите и различните. Това е един от изводите ви от проучването на “Тренд” по поръчка на Института за дясна политика, който ръководите. На какво се дължи кентавърския му образ, г-жо Тодорова?

Не сме казвали, че българинът е ляв в изискаването си към държавата. Това всъщност бяха интерпретации в някои медии, които почиват върху неразбирането на сложността на консерватизма като политически светоусещане. Всъщност пазарният фундаментализъм е част от идейния облик на десницата от сравнително скоро – 70-те години на 20 век, времето на т.нар. неоконсервативен синтез и инкорпорирането му в консервативната традиция е дело най-вече на американския политически мислител и публицист Уилям Бъкли. Преди това, а и до ден днешен има много други алтернативни десни икономически концепции. Достатъчно е например да споменем социалноот пазарно стопанство на Конрад Аденауер и Лудвиг Ерхард. Всъщност, дори днес някои от водещите консервативни политици в Европа и света не се притесняват да използват мерки, които българските коментатори биха нарекли леви. Сетете се например за търговския протекционизъм на Тръмп. Или за обратното одържавяване от правителството на Виктор Орбан на приватизираните унгарски дружества в областта на водоснабдяването и енергетиката. Или т.нар. нова социална политика на Тереза Мей, чиято цел е да изгради имидж на британските консерватори като на партия на трудещите се.

– В капиталистическа България няма носталгия по социализма, но има хронично недоверие към богатите ( над 2/3 от попитаните). Успехът е с връзки (както твърдят също над 2/3). А държавата трябва да осигурява безплатно здравеопазване и образование (над 90%), да гарантира минимален доход, работа, да намали данъците, да подпомага икономиката, да се меси даже в интернет. На какъв строй напомня това?

– На Вас на социализъм ли Ви напомня?

– Ами да. А на Вас?

– Това би бил прост отговор на сложен въпрос. Преди време Румен Аврамов написа едно прекрасно излседване върху българската стопанска история, наречено „Комуналният капитализъм“. Ако читателите Ви се запознаят с него, ще видят, че една голяма част от недъзите на българската бизнес среда, които сме свикнали да приписваме на наследството от комунизма, всъщност са характерни за българските икономически отношения още от следосвобожденските години. Именно на тези комунални, т.е. държавни, кланови или колективистични традиции на българския капитализъм, днес ние гледаме като на атавизъм от комунизма. В действителност обаче те са много по-стари, част от българския свят поне от век и половина насам.

Впрочем в изследването на ИДП и Трент имаше един много интересен въпрос, който медиите пропуснаха. Става въпрос за това – ценност ли е равенството. Знаете ли, че под 10% от българите обявяват равенствоот за нещо добро? Къде тук виждате носталгия по комунизма?

– Бежанците и икономическите мигранти са ни най-чужди, нежелани са, защото са непознато зло. Защо ни е страх от другите? Нали сме в Европа?

– Именно, защото сме в Европа. Замисляли ли сте се, че европейският либерален елит, който по принцип минава за проевропейски, пропусна първият момент, в който европейците се държаха като едно цяло, като едно общество с обща идентичност. Кога стана това? Когато европейските нации се сблъскаха с бежанския проблем и ясно казаха „Тези хора не са европейци и не ги искаме в Европа“. Ксенофобия ли е това? Да. Но начало ли е тя на появата на европейско обществено мнение, на европейски ценности? Също да. Общност не се създава през нищо друго, освен през образа на другия. В случая мигрантите-мюсюлмани бяха призвани да изиграят тази роля и да катализират появата на общата европейска идентичност. Която няма да е либерална, а консервативна.

За да разберете, за какво говоря бих добавила и още един интересне момент от изследването ни. Българите се оказват доста по-толерантн към традиционните мюсюлмански общности в България. Защото ги чувстват като интегрална част от българското общество…

– Данните водят към извода, че доминират не националистически нагласи, а патриотични. Но ако е така, защо решените доброволно да се сражават за родината в случай на война са само 39% срещу 44% пасивни?

– Малко ли са 39%? Все пак говорим за дела на хората, които са готови да дадат за страната си, не друго, а своя живот. Не мисля, че са малко. Всъщност мисля, че в случая говорим за едно доста високо ниво на жертвоготовност, със сигурност надминаващо стойностите в повечето европейски страни.

– Според проучването семейството, мирът и сигурността са трите стълба на българската ценностна система. Вероятно глобални хора се чувстват май само част от младите, които учат или живеят зад граница, докато оставащите тук свиват хоризонта си до семейството и оредяващите приятели. Може ли това да се промени и ако може – как?

Не виждам нищо лошо в това, че българите са консервативни и по-патриархални хора. Именно тези ценности са ни помагали да оцеляваме като национална общност през вековете. Ние трябва да престанем постоянно самоцелно да променяме българското общество. Българите харесвали семейството, мирът и сигурността и хайде – да ги заменим с нещо друго! С какво? С разводи, войни и несигурност ли?

Знаете ли, кога преходът в България ще завърши успешно? Тогава, когато елитите се научат да приемат своето общество такова, каквото е. Когато престанат да се срамуват от него, от обичаите му, от музиката му, от културата му. Да ние българите сме всичко това – народ със стара история, народ който пази в себе си спомена за византийското и османското минало, южно и същевременно източно-европейски народ, народ преживял комунизма…. Всяка епоха преди нас е оставила своя отпечатък върху нашата народопсихология и е въпрос на малко усилие и интелект да го осъзнаем.

– Впрочем в цялото изследване се оказва, че младите повече вярват в успеха, постигнат с честен труд, повече сред тях са готови на саможертва за родината, по-либерални са към хомобраковете, бежанците, ромите, изобщо различните. Дали масовото мнение у нас няма да ги претопи?

– Нормално е младите да са по-жертвоготовни и същевременно да са по-либерални. И е нормално с годините да улягат. Всъщност България не стои много далече от останалите европейски страни, преживели комунизма и след това успешно интегрирали се в Европейския съюз. Ние днес сме точно толкова консервативно общество, колкото са обществата в Полша, Унгария, Словакия, Румъния, Хърватия и т.н. От тази гледна точка коалицията управляваща днес България е възможно най-адекватната на обществените нагласи.

– Много любопитно е обяснението защо хората гласуват за ГЕРБ – защото от 2000 г. социалните и културните тези доминират в партийните програми над икономическите. Не е ли защото опозицията е слаба?

– ГЕРБ успя да постигне точно това, за което Ви говорех преди малко. Примири българите със себе си. Успокои ги. Накара ги да се приемат такива, каквито са. А българите, след усилието на Прехода, имахме нужда именно от това. Някой да ни каже, че при всичките ни дефицити и недостатъци, ние носим и много положителни неща от които няма причина да се срамуваме. Първият български политик, който произнесе тези думи и дължи успеха си изцяло на тях се казва Бойко Борисов. А днешната управленска формула на ГЕРБ и Обединените патриоти изцяло почива на това разбиране.

– Един известен български политолог – Иван Кръстев, вчера изказа интересно заключение – че в днешно време по-лесно можеш да смениш държавата, в която живееш, отколкото правителството й. Съгласна ли сте?

– В това се състои пропастта между либералния елит и консервативния народ. Елитът лесно може да смени страната си с друга. Той обикновено говори различни езици, има финансовата възможност да замине, може да намери препитание навсякъде. И затова е космополитен и либерален. Народът – обратно, е принуден да брани страната си, защото може и да няма друг вариант. Затова обикновено прави консервативни избори.

От 24 часа

В някои кръгове е известен и като Петър Николов-Зиков. Бакалавър по Политология, магистър по Политически мениджмънт и доктор по История. Преподавател в Нов български университет, Автор на книгите „Раждането на българския консерватизъм“, „Династията на Срацимировци“,„Истинската история на Видинското княжество“ и съавтор на „Политическият консерватизъм“. Заместник-министър на образованието.

Share This