Преводът на Библията е едно от основополагащите събития, определили в голяма степен съвременния облик на българската нация, култура и език. Както е известно, първият превод на Свещеното писание на славянски е направен от Св. Кирил и Св.Методий и предшества приемането на християнството от българския народ. Вторият превод се случва през 1499 година. Той е на църковно-славянски и с годините става все по-труден за възприемане от населението. Във времената на Османско владичество, когато българските християни са поставени в рамките на Гръцката патриаршия, в храмовете все по-усилено се служи на гръцки с цел българите да бъдат асимилирани.
В началото на XIX век се появяват първите искри на пробуждането на българското национално самосъзнание. Затова силно спомага учредяването на две международни организации за разпространение на Божието слово – Британското библейско дружество, което е основано в Лондон през 1804 година, и Руското библейско общество, основано през 1813 година в Санкт-Петербург. Те започват да търсят начини за превод и издаване на Библията на български език, но това им отнема дълги години.
Спойката между тези две организации и зараждащия се български духовен елит се случва чак в средата на века. През 1835 година възрожденецът Васил Априлов основава в Габрово първото българско училище и назначава за пръв учител и организатор в него духовника Неофит Рилски. Освен че е един от най-образованите българи в онези времена, Неофит владее до съвършенство старобългарски и старогръцки език. Това му качество по неведоми пътища го свързва с Британското библейско дружество, което му предлага да преведе Новия завет. В продължение на три години духовникът превежда Свещената книга и през 1838 година преводът му е оценен като сполучлив от британците. За да бъде отпечатан, се налага да се достави славянски печатен шрифт от Лайпциг. Огромните усилия дават резултат и през 1840 година българите посрещат изданието с огромен интерес. Това слага началото на българското национално самоосъзнаване. Гръцката патриаршия обаче издава заповед незабавно да бъдат иззети и изгорени всички екземпляри от българския Нов завет. Само че забраната дава обратен ефект и предизвиква още по-голям интерес към превода. В следващите години са отпечатани и разпространени няколко десетки хиляди броя от него.
Десет години след първия съвременен превод на Новия завет, българският книжовник Константин Фотинов започва работа по превода на Стария завет. Силна помощ за това му оказват американските мисионери Елиас Ригс и Албърт Лонг, които заедно с народните ни будители посвещават живота си за националното и духовно просвещение на българите. През 1858 година Константин Фотинов умира внезапно и работата му остава в ръцете на Елиас Ригс. За кратък период от време той привлича в полза на отговорното дело габровския учител Христодул Костович и сънародника си Албърт Лонг. През 1862 година към групата се присъединява и възрожденецът Петко Славейков, който владее старогръцки. Екипът от преводачи следи както за точното съответствие с оригинала, така и за най-подходящия езиков израз на говорим български език. В тази задача най-полезен е Славейков, който се слави като познавач на народния език. Без да знае, в този момент възрожденецът кове основите на съвременния български език, който ще се разпространява през следващите години чрез превода на Библията. Заедно с превеждането на Стария завет, Славейков започва да осъвременява и превода на Неофит на Новия завет.
През 1871 година къртовският труд на преводачите се увенчава с успех и цялостният превод на Библията в Цариград е отпечатан в 36 000 екземпляра с неоценимата помощ на Британското библейско дружество. Поради големия интерес на българските християни, в същата година Библията е отпечатана повторно.
Цариградският превод допринася извънредно много както за разпространяването на Божието слово, така и за обединението и формирането на съвременния български език. Години след отпечатването му синът на Петко Славейков – Пенчо Славейков пише: “Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство, и установява литературен език. След появявание Библията на бял свят (1871) заглъхват вече разприте между разните български говори – източно-българския става общ за всички ратници на мисълта и националното съзнание”.
