Продължаващата употреба на думата „Освобождение“ (Oslobođenje) за това, което се случи в Загреб преди осемдесет години, когато партизанските сили поеха контрола над града, е интелектуално неоправдана. Хърватия и Югославия, както и по-голямата част от останалата част от Източна Европа, преминаха в периода непосредствено след Втората световна война от контрола на една тоталитарна идеология, някаква версия на фашизма или националсоциализма, под контрола на друга, комунизма. Като се има предвид, че около 100 милиона души по света са загубили живота си заради комунизма, идеята, че той освободи хърватите, е меко казано невероятна.
Съветският модел се прилага към югославската система
Само исторически невежата и контрафактологическа оценка, че Тито е бил „различен“, а Югославия „либерална“, позволява на тази глупост да спечели някакво доверие. Истината е, че системата, прилагана от югославските комунисти, е моделирана по модела на тази, практикувана от Сталин в Съветския съюз. Изключването на Югославия от Коминформбюро през 1948 г. не означава скъсване с основните характеристики на тази система, чиято идеология и репресивна система са запазени. Самоуправлението (samoupravljanje) нямаше за цел да забави пътя към социализма, напротив. Едва по-късно, след падането на Александър Ранкович през 1966 г. и със засилените икономически контакти със Запада, животът при комунизма става по-малко брутален и контролиран.
Глупостта за Освобождението през 1945 г. обаче е опасна. Злоупотребата с фундаментални философски и политически концепции винаги носи със себе си опасности. В този случай умишлената или просто небрежна злоупотреба с термина „освобождение“ води до легитимиране на югославския комунизъм като система и внушаване, че тези, които от каквато и да е гледна точка, са му се противопоставяли, са били – и все още са – от „грешната страна на историята“ и следователно не заслужават изслушване или уважение.
1945 г. в Загреб: изкривената истина
Характерно е, че докладът във Вьесник за приема, даден на партизаните на 8 май 1945 г., значително изопачава истината:
„Части на славната, победоносна югославска армия влязоха в освободения Загреб… Повече от сто хиляди граждани на Загреб – мъже, жени и млади хора – събрани на този масов митинг, са още едно доказателство, че Загреб принадлежи на Тито.“
Всъщност, както доказва вече добре познатата снимка на партизански части, маршируващи в един ред по иначе празния площад Бан Йосип Йелачич, не е имало спонтанен обществен ентусиазъм – за разлика от този, показан (и заснет фотографски), когато германските войски влизат в Загреб през април 1941 г. Необходими са съсредоточени усилия от страна на партийното ръководство, за да се мобилизира населението за първите демонстрации на ентусиазъм, кулминиращи с масовия митинг на площад „Йелачич“ на 13 май.
Изходът, подхранван от страх от партизанско отмъщение
За разлика от това, въпреки че властите на НДХ със сигурност се стремяха да го насърчат, за да популяризират значението си сред съюзниците, изселването на хиляди мъже, жени и деца, усташи, домобрани и цивилни не само от Загреб, но и от други места в Хърватия, на 6 и 7 май беше в по-голямата си част спонтанно. Общият фактор е страхът от партизанско отмъщение заедно с погрешната надежда, че Западът – особено британците – ще предложат убежище. Архиепископ Степинац по-късно си спомня сцените:
„Видях тези бедни хора, които напредваха от Босна, Шрием, Славония, в дълги колони. Стар кон, който жалко тегли каруца; жени и деца на колички… Крави, вързани зад каруците, и такива гледки. Къде беше тази бедна тълпа! Щяха да убият тези, които не умряха по пътя…“
Тези хора правилно преценяват, че бъдещето за тях и техните семейства не включва освобождение.
Разбира се, ограничен брой хора наистина бяха освободени, а именно тези, държани в затворите и лагерите на НДХ. Загребските евреи не са основно сред тях, тъй като са изпратени в Аушвиц за ликвидация по нареждане на Химлер през 1943 г. Само женените за езичници (християни) са пощадени благодарение на намесата на Степинац и Църквата.
Какво се случи с националните малцинства?
Другият смисъл на думата „освобождение“ – и партията умишлено сега и по-късно ги объркваше, за да излъска патриотичните си акредитиви – беше премахването на контрола от страна на „окупаторите“ на Оста върху значителни участъци от хърватската територия. Хърватия в рамките на социалистическа Югославия се разширява в Истрия и получава Риека, Задар, някои от островите, Баранья и Меджимурие. Разбира се, това, което се случи с националните малцинства в тези райони – италианци, унгарци и германци, едва ли беше равносилно на освобождение, а по-скоро на експулсиране, затвор, преследване и често смърт.
Влизането на партизаните в Загреб на 8 май е щателно подготвено, както показват редица публично достъпни документи. От основаването на тайната полиция на OZNA (Odjeljenje za zaštitu naroda – Отдел за защита на народа) през май 1944 г., партията – и всички членове на OZNA трябва да бъдат членове на партията – създава мощно оръжие за налагане на революция и репресии. С Ранкович и Иван Краячич Стево като ръководител на хърватската OZNA, организацията много преди 8 май 1945 г. е изготвила подробен модел за това как да се събира и разгръща информация за враговете на партията и след това да се изолират, потискат и елиминират.
Масови гробове в Словения и Хърватия
Подробният план, изготвен за превземането на Вараждин, изготвен в края на март 1945 г., несъмнено има своя еквивалент (вече изгубен) за Загреб. В него са изброени всички важни сгради и институции, които трябва да бъдат обезопасени, и най-важното – тези, които трябва да бъдат арестувани. В Загреб всички останали водещи фигури на HSS бяха иззети приоритетно.
Пълният отчет за броя на убити в тези ранни дни ще трябва да изчака завършването на работата, започната от Комисията за определяне на жертвите по време на войната и след войната (Komisija za utvrđivanje ratnih i poratnih žrtava), чието политически мотивирано приключване е един от многото скандали, свързани с заличаването на истината за партизанските престъпления. Известно е обаче достатъчно за съдържанието на масовите гробове в Словения (Тезно, Худа Яма и другаде) и някои в Хърватия (Язовка в Жумберак), за да се покаже какво е направено.
Затворите и лагерите в и около Загреб – Канал, Янкомир, Пречко, Максимир, Сесвете – временно са държали „врагове на народа“, които са били извеждани от тях за (в най-добрия случай) бърз процес, екзекуция и погребение или са били преместени по Крижни пут („Кръстният път“). Процесът в Загреб първоначално не беше достатъчно суров за Ранкович, който на 15 май отправи остър упрек към Краячич:
„Работата ви в Загреб е незадоволителна. За десет дни в освободения Загреб са разстреляни само 200 бандити. Изумени сме от тази нерешителност в прочистването на Загреб от злодеи“.
В следващите дни индустриалният мащаб на убийствата трябваше да започне да го задоволява.
Партийното ръководство нямаше намерение да спази обещанията си
Партизаните са дали поредица от обещания, преди да стигнат до властта, които предвещават раждането на свободата – истинско освобождение. Това, разбира се, бяха крещящи лъжи, които никой в партийното ръководство във всеки случай нямаше намерение да уважи и които бяха насочени предимно към съюзниците. На третото си заседание в Топуско на 9 май 1944 г. ZAVNOH (Zemaljsko antifašističko vijeće narodnog oslobođenja Hrvatske – Антифашистки съвет за национално освобождение на Хърватия) издава „Декларация за основните права на народа и гражданите на демократична Хърватия“ (Deklaracija o osnovnim pravima naroda i građana Demokratske Hrvatske). Сред обещанията му бяха:
„На всеки гражданин е гарантирана сигурността на личността и имуществото. Правото на собственост и частната инициатива в икономическия живот са гарантирани…
„На всички граждани е гарантирана свободата на религията и свободата на съвестта…
„На всички граждани са гарантирани свободата на словото, свободата на печата, свободата на събранията, свободата на договаряне и свободата на сдружаване…
„Гласоподавателите в Демократична Хърватия упражняват правото си на тайно гласуване въз основа на общи, равни и преки права на глас…“
Ще отнеме твърде много време – и фактите, така или иначе, са достатъчно добре известни – за да се покаже как всички тези обещания са били нарушени. Но накратко фактите могат да бъдат изброени.
Фактите: как бяха нарушени обещанията
Първо, частната собственост и частният бизнес не се зачитат. Конфискацията на имущество бързо протича отчасти чрез директно изземване на градски апартаменти, но по-систематично чрез прилагане на „Решението на Президентството на ЗАВНОХ от 24 април за защита на националната чест на хърватите и сърбите в Хърватия“ (Odluka predsjedništva ZAVNOH-a o zaštiti nacionalne časti Hrvata i Srba u Hrvatskoj), които създават специални съдилища, прилагайки много широка дефиниция за сътрудничество с врага, като средство за бързо изземване на предприятия и имущество.
Второ, няма зачитане на свободата на съвестта или правото на поклонение. Свещениците са били убивани или хвърляни в затвора. Църквата е обект на маргинализация, конфискация, репресии и инфилтрация. Ожесточена идеологическа война срещу християнството се води в класните стаи и сред младежта в страната.
Трето, всяко упражняване на правото на свобода на словото може бързо да доведе до лишаване от свобода. Партията цензурира и скоро сама контролира вестниците. Публичните събирания без одобрението на партията – с изключение на първоначално поклоненията – са направени невъзможни.
Няма искрен опит за установяване на демокрация
Четвърто, нямаше искрен опит за установяване на демокрация. Създаването на еднопартийна държава беше постигнато чрез разделяне и сплашване на ХСС, единствената важна алтернатива на комунистите, а след това и чрез създаване на условия, в които тя не беше в състояние да води кампания. Всъщност Комунистическата партия на Хърватия – под различните си имена, най-накрая наречена Stranka demokratskih promjena, Socijaldemokratska partija (Партия на демократичните промени, Социалдемократическата партия – SDP) прие възможността за многопартийни избори само когато нямаше алтернатива и докато все още се надяваше чрез манипулиране на изборите да ги спечели – което през 1990 г. доказа окончателната си грешка.
Публикуван е авторитетен списък на екзекутираните в Загреб през 1945 и 1946 г. На него има 1555 имена. Някои са добре известни, някои са известни, но повечето от жертвите са забравени. Някои категоризации разкриват намеренията на партията. 60 са екзекутирани преди да бъде произнесена каквато и да е присъда, което илюстрира бързането и незаинтересоваността на новите управници от справедливостта. 35 са свещеници, монахини и други религиозни функционери. Религията трябва да бъде избрана за преследване. 94 от осъдените на смърт са жени. Много други жени излежават дълги присъди при варварски условия в женския затвор в Пожега и на други места. Така комунизмът освободи жените.
Вероятно най-активният съдия във военния съд в Загреб, който осъди толкова много на смърт, беше капитан Владо Раногаец. Той е отличен за приноса си към спорта със собствена улица в Загреб. Може би по-подходящо е, че той трябва да бъде запомнен с осъждането на 16 октомври 1944 г. Или на шестнадесетгодишно момиче да бъде застреляно като шпионин. Но тогава забравянето на истината и разпространението на лъжи е това, което води до настояването на мита за освобождението от страна на комунистическата партия.
Ексклузивно за България съдържание за „Консерваторъ“ от нашите партньори Centre for the Renewal of Culture
