Изминалата 2021 г. беше година на избори. Точно четири пъти българските гласоподаватели, придобили печално подигравателното название „Суверенът”, бяха призовани от политици, анализатори, журналисти и други заинтересовани страни да отидат до урните и да упражнят правото си на глас. В летописа на крехката ни демокрация, а и отвъд него, няма друга подобна година и със сигурност тя ще попадне в българската история, макар и не скоро, тъй като, както добре знаем, историците ни проявяват неприсъщ толеранс към съвременниците си по отношение на правдивото описване на техните прояви.
Niccolò Possino, 1636 – 1637,
National Trust, Stourhead
Но това е друга тема, нека се върнем на изборната 2021 г. Парадоксално е, че именно през Годината на избора по китайския зодиак на българската политология избор на практика нямаше. От април до ноември Суверенът разчиташе предимно на емоцията при определянето на своя фаворит за управление на иначе прекрасната ни държава. И нека не бъда разбиран погрешно, това е един от малкото текстове, публикувани през последната година, в който виновни няма да има или по-точно – всички носят споделена вина, съответно – никаква.
Защото твърдя уверено, че изборът не се осъществи, тъй като нямаше възможност за такъв.
Достатъчно е да погледнем състава на съответно 45-ото,46-ото и 47-ото Народно събрание и попадналите, къде по заслуги, къде по случайност, партии и коалиции в него. През годините, с усилия, които бих описал като близко до безумни, настоявам партиите да публикуват политическите си програми достатъчно рано и да дебатират по тях по време на изборните си кампании. Причината не е искрен интерес към сътвореното от политическите сили (все пак подчертах, че усилията са само близко до безумни). Напротив, с прекомерна увереност или не, смея да твърдя, че в огромната си цялост партиите не могат да ме изненадат по отношение на програмите си. С малки изключения, разбира се. Причината за това нелепо усилие за прозрачност е потвърждаването на тезата, че макар и десетки на брой, мнозинството от политическите формации в страната всъщност са част от една и съща идеологическа формация, с различни представители.
За какъв избор можем да говорим, след като ляволибералните формации като „Продължаваме промяната” и „Демократична България” избистрят толкова лесно общи управленски приоритети с народняшкия център „Има такъв народ” и традиционната левица БСП. Към тях смело можем да добавим и остракираните, но иначе неразличаващи се като прироритети представители на другия народняшки център в лицето на ГЕРБ и другата либерална формация ДПС. Шестте партиите в 47-ото Народно събрание (самата им бройка е комична) трябва да положат огромни усилия, за да изведат ясни, неабстрактни и неперсонални различия помежду си. Говорим за различия по отношение на сектори като „Здравеопазване”, „Енергетика”, „Финанси”, „Вътрешна сигурност”, „Геополитика”… Различия няма или поне не са такива, които да се открояват.
И тук ще намеся отново Суверена.
Всички изброени партии могат да загубят или спечелят половината от електората си за сметка на всяка една от другите и това няма да направи впечатление на никого. Емпириката е категорична в това отношение. Хегемоните ГЕРБ и БСП загубиха електората си от сходни формации, които пък след това загубиха току-що спечелените си избиратели от други (в случая друга) сходни. И единственото, което ни учуди в това голямо преселение на гласоподавателите, е, че социолозите били сгрешили. Не социолози, а астролози ни трябват, за да отгатнат моментната емоция на избирател, който четири пъти избира без да има избор. Тук мнозина биха се сетили за седмата партия в 47-ото Народно събрание. Да, „Възраждане” трудно би могла да се опише като „още от същото“ в политическия ни живот. За съжаление формацията има своите съвсем други патологии и явно крайнолевият ѝ характер, който поради изкривяване на разбирането ни за политическия спектър се възприема като крайнодесен, е неприемлив от останалите обитатели на либералния консенсус. Но както се казва, изключението потвърждава правилото.
Избор нямаше и в президентския вот, трябва да признаем. Кандидатите Румен Радев, Анастас Герджиков, Мустафа Карадайъ и Лозан Панов, които, правилно или не, бяха изведени като фаворити още в началото на кампанията, не изразиха особени идейни различия по гореспоменатите критерии и това е напълно логично, след като партиите, които ги издигнаха, също не го направиха. В крехкия опит за провеждане на дебат между водещите кандидати си пролича, че освен в нюансите, изразените позиции от Румен Радев и Анастас Герджиков не се различават коренно.
Изводите, които можем да направим от тази изборна година, в която изборът отсъстваше, са насочени в двете крайности.
По-лесният и приятен за окото такъв би бил, че политическите партии са виновни заради сходността в позициите си и нежеланието да влизат в дебат за реални политики. Всичко това е така, но ако представляваше проблем за избирателите, те биха се насочили към някоя от алтернативите, които в крайна сметка съществуват, макар и маргинално. По-коректният извод е, че българското общество е направило своя избор много отдавна. Тривиално, но той е исторически и цивилизационен, а всяко следващо поколение го препотвърждава с по-голяма сила и повече крайност. Това е и причината либералният консенсус да изкристализира все по-ясно във всяка следваща „промяна“ в България, независимо кой я оглавява.
И за финал, няколко думи за прословутата апатия на Суверена. Ако 2021-ва доказа нещо, то е, че българските граждани са нецелесъобразно ангажирани с политическия живот в страната и мнозинството от тях са готови да гласуват въпреки всички изброени в тази статия фактори. Българското население е под 7 милиона души, както стана ясно и от преброяването през годината. Вадейки непълнолетните от сметката, право на глас имат не повече от 5.7 милиони души. Един Господ знае каква част от тях живеят без постоянна регистрация. В София със сигурност са стотици хиляди. Това са хора, които през 2021 година е трябвало да пътуват четири уикенда до родните си места, за да се възползват от скъпоценното си право на вот. Оказва се, че от тези, оптимистично погледнато малко под 6 милиона избиратели, на всеки от трите парламентарни вота до урните са отишли над половината имащи право на глас. И то без да имат голям избор.
