Полша лансира своята инициатива „Три морета“ по време на посещението на президента Тръмп във Варшава на 5 и 6 юли 2017 г. Като начало инциативата включва източноевропейски членове на ЕС и НАТО и нейната цел е да стимулира сътрудничество между тях в областта на енергийната сигурност и инфраструктурните проекти по оста „Север-Юг“ по източните граници на ЕС. Като по-дългосрочна перспектива, инициативата „Три морета“ представлява доста по-обхватен стратегически проект, чийто първообраз откриваме в проекта „Междуморие“ на маршал Пилсудски от междувоенния период.
„Междуморие“ представлява идея за стратегическо обединение на централно и източноевропейските страни, „заключени“ в геополитическия натиск на Германия и Съветския съюз, с цел превръщането им в пълноценен стратегически фактор за баланс в Изтока на Европа. Източна Европа е територия на съперничество между основните европейски империи от Средновековието насам, което поражда фрагментация и потисничество над народите от тази част от Стария континент. Подялбата на Полша на три етапа в края на 18 век приключва процеса на колонизиране на източноевропейските народи, които възкръсват за независим национален живот едва след края на Първата световна война. Но броени години по-късно надигащият се реваншизъм на сталинисткия Съветски съюз и нацистка Германия пряко застрашават независимостта на току що възкръсналите национални държави в източна Европа. С проекта за „Междуморието“ Пилсудски се опитва да изгради общ фронт на съпротива срещу съветско-германския натиск чрез обединяване на традиционно фрустрираните от своята невъзможност за оцеляване и перспектива на развитие народи от централна и източна Европа (ЦИЕ) между Балтийско и Черно море. Проектът на Варшава не се реализира и изтокът на Европа потъва още веднъж в мрачните кръвопролития на Втората световна война.
Съвременната инициатива на Варшава за обединение на източноевропейските народи между Балтийско, Черно и Средиземно море се развива в съвършено различен стратегически контекст, през който обаче прозират вековните и добре познати геополитически силови линии в нашата част на Европа. Завръщането на Русия на международната сцена като мощен стратегически фактор след постсъветския упадък от 90-те години е насочено първо и преди всичко към източната периферия на Европа. Дестабилизацията на крехките и уязвими източноевропейски страни – членки на ЕС и НАТО е основна цел на Москва по пътя към геополитическата ревизия на резултатите от края на Студената война. Кремъл при Путин работи по традиционната схема на външна имперска експанзия на Русия, която в нашата съвременност следва логиката на три основни етапа. Първо, възвръщане на пълномащабния стратегически контрол над постсъветското пространство и предотвратяване на всеки опит за чуждо стратегическо проникване на изток от границите на бившия Съветски съюз (с неизбежното изключение на Прибалтика). Второ, системна и дългосрочна дестабилизация на ЦИЕ и Балканите. Недопускане на по-нататъшно разширяване на НАТО, създаване на устойчиви предмостия и анклави на руско икономическо, стратегическо (включително военно) и пропагандно влияние навсякъде, където това се окаже възможно. Дългосрочна пропагандна война със Запада с цел убеждаване на източноевропейските народи, че техния избор за членство в НАТО и ЕС дълбоко вреди на националните им интереси. Трето, обезсилване и неутрализиране на наличните стратегически ресурси на ЕС, стимулиране на кризисни процеси и разделения между страните членки и задълбочаване на разногласията – идеологически и стратегически – в атлантическата общност. Стратегическото изтласкване на Америка отвъд Атлантическия океан е приоритетна цел за имперска хегемония на Москва след края на Втората световна война.
Новата вълна на руска стратегическа експанзия се разгръща в условия на задълбочаващи се кризисни процеси в ЕС и на опити за предефиниране на американския стратегически ангажимент към сигурността на Европа от страна на новата администрация на президента Тръмп във Вашингтон. ЕС преживява кризи на няколко равнища. Преди всичко, наблюдаваме криза на институционалната конструкция на съюза, причинена не на последно място от бързо нарасналия брой на страните-членки. Това не е криза само на равнището на администрацията. Тя включва сериозните концептуални различия за бъдещето на европейското обединение, част от които е и Брекзит – напускането на Британия. Вторият – и най-важен аспект на кризата в ЕС е свързан с необходимостта от концептуално и политическо предефиниране на общите политики в областта на сигурността, отбраната и – преди всичко – на миграцията.
В продължение на две десетилетия ЕС бе образец и материален образ на успеха на международната система на „либералния консенсус“, създадена след края на Студената война. Близки и далечни народи искаха – и продължават да желаят да се присъединят към феноменалния успех на Европа в разрешаването на нейните наследени вътрешни конфликти, в разгръщането на стратегия за развитие и интеграция на периферни страни – като тези в южна Европа през 80-те години и в централна и източна Европа в началото на новия век. Към края на първото десетилетие на века обаче в системата на международните отношения започна бърза трансформация от „либерален консенсус“ и международно сътрудничество към вързродено и все по-напрегнато геополитическо съперничество. В този нов контекст Европа трябваше с горчивина да научи, че освен приятели тя има и много врагове. Организираният почти двумилионен мигрантски екзодус към южните европейски брегове през есента на 2015 г. разкри драматични елементи на европейската стратегическа слабост за справяне с проблемите на „меката сигурност“. През европейските страни в продължение на седмици вървяха пеша стотици хиляди хора без документи, твърдящи, че са поканени да се заселят в Германия и Скандинавия. Европа се оказа съюз на държави, който не може да опази границите си и е безпомощен пред опитите на своите неприятели да реализират враждебни действия срещу него. Тази безпомощност не произтича само и преди всичко от институционална слабост. Тя е причинена от ценностната и идейна дефиниция на Европа като глобален мултикултурен проект, който не притежава граници на традиционна идентичност. Единствената традиционна основа на обединена Европа е Просвещението и то служи изцяло като инструмент за универсализация, а не като основание за някаква идентичност. Либерална Европа е проект без граници – всеки, който приема нейните ценностни и идейни основания е част от нея. Дори териториалната отдалеченост не е причина за разделителна линия – свидетелство за което са опитите, макар и плахи, за участие в интеграционния процес на страни като Грузия, Армения, дори Азербайджан.
Безграничността на Европа бе ключов елемент на нейната харизма, на нейната привлекателност като универсален модел на успех в мира, развитието и многообразието. Но смяната на безоблачния „либерален консенсус“ в международния живот с навъсеното и буреносно геополитическо противопоставяне превърна Европа от модел за подражание в жертва на многостранна стратегическа враждебност. На изток Русия не без удоволствие удари по европейския проект с пропагандо-хибридна война и с агресия срещу Украйна, която ЕС бе имал „дързостта“ да покани за „източно партньорство“. На юг Турция невъзмутимо наблюдаваше милионния екзодус от нейните брегове към гръцките острови, въпреки, че обичайно напускането на турските държавни граници без изрядни документи е принципно немислимо. Международни организации и международни корпорации взеха Европа за опитно поле, в което могат да реализират или поне да изпробват функционирането на собствените си утопии. Така в самата Европа на повърхността излязоха разделения и конфликти, които изглеждаха сигурно приспани и отминати в историята.
Голямото вътрешно разделение на Европа се измести от икономическата и културна ос Север – Юг и се фокусира върху идентичностното разделение между Изток и Запад на Стария континент. Страните от Вишеградската четворка отказаха да приемат мигранти-мюсюлмани по логиката на квотното преразпределение на броя влезли в Европа, най-вече защото Европа не притежава надеждни инструменти за предотвратяване на подобно влизане. Вече три години след екзодуса от 2015-та в Европа все още няма политическо съгласие за това какво трябва да се направи, за да бъдат укрепени външните граници и за да бъдат държани потенциалните бежанци и мигранти в центрове извън територията на ЕС, откъдето могат да се завърнат в своите страни след отпадане на заплахите за сигурността им. Зад блокираните механизми за вземане на политически решения в Брюксел стои дълбокото принципно разделение между елитите на либералното статукво и реакцията на консервативни и националпопулистки движения в цяла Европа, решени да спрат или поне да намалят потока мигранти към европейските страни. В ЦИЕ тези позиции срещу статуквото на либералните елити са все по-често позиции на управляващите правителства – в Чехия, в Словакия, в Унгария и в Полша. Сега към тях се присъединява де факто и правителството на Австрия. Дори България, която не обича да заема категорична позиция, подкрепя възгледите на Вишеград, макар да се стреми към статут на посредничество между Брюксел и централноевропейските „дисиденти“ срещу статуквото.
Необходимо е да разделим общо негативната мотивация към миграцията на дяснопопулистките партии в запaдна Европа и позициите на източноевропейските дясноконсервативни елити. Докато в западна Европа антимигрантските партии се основават на принципната невъзможност на своите общества да поемат повече мигранти, особено предвид трудния процес на интеграцията им, източните европейци принципно отхвърлят налагания им ангажимент да се превърнат в мултикултурни – хетерогенни общества по ценностни или идейни подбуди, споделяни от либералните елити на западна Европа. Тук роля играе определено историческо наследство и разделение в политическия опит на изтока и запада на Европа. Докато големите западноевропейски общества споделят най-нова история на свободно сдружаване между своите нации и освобождаване от националистически патос в контекста на преодоляване на наследените вражди между французи, германци, британци, в източна Европа са фокусирани върху преодоляване наследството на съветското господство, свързано със системно национално подтисничество. Гражданите на страните от ЦИЕ на практика от четвърт век се радват на своята национална независимост, на възможността да се конституират като независими нации след столетия имперска хегемония над тях. Нещо повече – етническото многообразие, което до средата на 20 век бе неизменна съдба на източна Европа, бе източник на множество конфликти и имперски манипулации в ущърб на завладените народи. В този смисъл, достигнатата общностна хомогенност се явява значима ценност за източните европейци, така както общностното многообразие се явява ценност и гордост на преодолени националистически и колониални предразсъдъци за западните европейци. Докато западните европейци преживяват срама на своя постколониален комплекс, на изток преживяват удовлетворението от своето самоуправление и разглеждат приема на чужденци с напълно различна култура като неоправдан товар от проблеми, които ще се наслагват върху все още далеч нерешените проблеми на бедността, недостатъчното развитие и общественото неравенство, придобито през суровия преход след комунизма.
Кризата на статуквото в ЕС създава представата за позициите на Вишеградските страни като перспективни и – в крайна сметка – печеливши. Идеологическата вълна на деня е насочена към свиване популярността на ляволибералните елити, управлявали ЕС в продължение на десетилетия. Партии против статуквото – както национално-консервативни, така и левичарски – увеличават влиянието си по различен начин във всички европейски страни. В определени моменти изглежда, че фигури като Орбан и Качински водят вълната на идейно-политическо преобразуване на Европа. Това впечатление е в значителна степен илюзорно. В каквато и посока да се обърне Европа за преодоляване на своите кризи, изтокът ще има сериозни проблеми за защита на своите интереси. ЦИЕ е дом на преимуществено малки страни (с изключение на Полша), които са икономически уязвими и политически доста нестабилни (без изключения). Те могат доста бързо да се превърнат в жертви на успешен стопански и институционален натиск от страна на големите сили в обединена Европа. Отпускането на кохезионните фондове за развитие все по-открито се обвързва с условия като „спазване на европейските ценности“ от елитите на статуквото в Брюксел. Зависимостта на източните икономики от западните инвестиции и пазар, от институционалната и финансова подкрепа от ЕС е достатъчно голяма, за да направи упражнявания от Брюксел натиск ефективен. Нека разгледаме и алтернативния вариант. През следващите 3-5 години в редица западни европейски столици идват на власт алтернативни – националпопулистки и консервативни елити, които са идеологически много по-близки до позициите на Вишеград. В Австрия това вече се случи. И Виена все по-често бива разглеждана като „нов член“ на Вишеградската група. Но ако напуснем сближените позиции по отношение на миграцията и сигурността на Европа, от младия австрийски премиер С. Курц излизат послания, които са неутешителни за новите страни членки на изток. Новата коалиция във Виена е против продължаването на кохезионната политика, изисква да се използва Брекзит и следващите го бюджетни проблеми като основа за болезнена рационализация на разходите в ЕС, включително – освен за орязване на фондовете за развитие – и за ренационализация на редица дейности на институциите в Брюксел, чийто непряк бенефициент също са по-бедните страни в ЕС. Алтернатива за Германия, Националния фронт във Франция или Г. Вилдерс в Холандия биха били още по-безкомпромисни в евроскептичното съкращаване на общите разходи в ЕС – включително и на кохезионните фондове.
Изтокът на Европа не притежава необходимите властови ресурси – финансови, стопански, институционални (брой гласове в институциите) и стратегически – за да наложи своите позиции в процедурите и дебатите на европейските институции. Бонусите, които източните страни получаваха през първите 10-15 г.от своето членство бяха по-скоро инструменти от процеса на утвърждаване властта на Брюксел върху тяхното управление, отколкото реална оценка за тяхното нетно влияние върху взимането на решения в рамките на ЕС. Винаги, когато възникнат сериозни разминавания на интересите между изтока и запада на Европа, решенията които се взимат са в полза на ключовите фактори на европейската властова йерархия. Вземете за пример газопровода Северен поток. Неговото изграждане лишава централноевропейските страни от транзитните такси на газовите доставки от Русия за Европа, а самият газопровод има за цел да отмести Украйна като ключов фактор в транзитирането на газ. Съществуват и определени съмнения за несъответствие на Северен поток с някои клаузи на Третия енергиен пакет на ЕС. Но тези аргументи, долитащи от Варшава или от други източни столици не резонират в позициите на германското правителство. Примерите могат да продължат. ЦИЕ притежава само един шанс за увеличаване на своето влияние в рамките на европейския институционален и стратегически баланс – обединението. Регионът има история на фрагментация и подчинение от страна на съседните западни и източни империи именно поради факта на своята стратегическа безпомощност като съвкупност от уязвими народи, съперничещи по-скоро помежду си, отколкото обединяващи се срещу външна заплаха. Полша е единствената страна, която се съизмерва с потенциала на големите, но през последните двеста години тя е много по-често в ролята на жертва, отколкото на притегателен център за сътрудничество със своите съседи. Ако източните европейци искат това положение на нещата да се промени, те трябва да помислят за своето стратегическо сътрудничество, за повишаване на своята роля в основните геополитически баланси между западна Европа, Русия, Турция. Инициативата „Три морета“ дава известни шансове за това, но само ако бъде пълноценно развита като проект за стопанско, политическо и стратегическо сътрудничество.
В днешните свои измерения тази инициатива не се отличава с особено големи шансове за реализация. Възникването на пълноценен и значим субект на стратегическо влияние в ЦИЕ не съответства на интересите на Русия, чиято амбиция за имперско възраждане преминава през дестабилизация и преподчиняване на източната периферия на Стария континент, нито на Германия, упражняваща основното влияние в управлението на ЕС в тандем с Франция и дългосрочно планираща стратегическо сътрудничество с Русия. Агресивността на Кремъл в Украйна и цялото постсъветско пространство отлага, но не отменя перспективата за такова сътрудничество между Москва и Берлин. Аморфното и геополитически инертно пространство на ЦИЕвропа винаги е било предпоставка както за успешно сътрудничество (подялбата на Полша) така и за успешно съперничество между „великите сили“ на изток и на запад. Ако разширим малко своя поглед на юг към Балканите, ще видим още по-ярко изразена структура на аморфност и уродливо боричкане между квазидържавни образувания, осиновявани и наритвани от „великите сили“ като „домашни животни“ (Ребека Уест).
Малките мащаби на националния ресурс в централна и източна Европа неизбежно произвежда геополитически клиентелизъм, чиито разделителни ефекти падат преди всичко върху отношенията между самите страни в големия регион (централна, източна Европа и Балканите). Днес Полша продължава да възприема себе си като регионална антитеза на руската стратегическа арогантност и агресивност – особено при управлението на днешния консервативен кабинет. Варшава продължава да разчита преди всичко на САЩ като коригиращ фактор на източния натиск и на западноевропейската слабост в сдържането на Русия. В непосредственото полско съседство Виктор Орбан, Р. Фицо и значителна част от чешкия политически елит тихомълком използват ресурсите на едни по-специални връзки с Москва като средство за натиск върху Берлин и Брюксел. Румъния заема по-твърда атлантическа позиция в координатната система на източна Европа, докато България страхливо и неприлично седи на два-три стола между Европа, НАТО и Москва, като Русия притежава българската енергетика и е „взела страха“ и на най-„прозападните“ представители на политическата ни класа. Сръбският държавен връх открито се целува с Кремъл, претендирайки за европейско членство, а сръбска Босна, Черна гора и Македония на косъм се разминават (засега) от руските планове за преврат и пълно обръщане на курса на изток. Там, докъдето не достигат амбициите на Москва, чевръсто разширява позициите си османският ревизионизъм на Ердоганова Анкара. В един свят на възродено геополитическо съперничество, традиционните жертви на състезанието между „великите сили“ са се наредили кротко на опашка за поредния цикъл на своето преразпределение между силните на деня.
За да оцелеят като европейско и атлантическо пространство на сътрудничество, ЦИЕ и преди всичко Балканите, трябва да променят съзнателно и системно своята наследена от историята визия за малоценност пред лицето на „големите“ в Европа и глобалния свят. Проектът „Три морета“ може да изиграе важна роля в тази посока. Необходим е системен обмен на визии и позиции от Талин до Загреб, от Варшава до София с цел създаване на общ кръг от интереси за икономическо и енергийно сътрудничество, за позициониране в по-широкия дебат за бъдещето на Европа и за формиране на обща концепция за регионална сигурност и отбрана в рамките на Североатлантическата общност. Не е необходимо сътрудничеството в тази многообразна общност да стартира с прекалено амбициозни цели и проекти за „стратегическо влияние“. Необходимо е да се тръгне от долу нагоре, с прагматизъм и стремеж към развитие на разрастваща се мрежа от конкретни решения за сътрудничество, които постепенно да създадат тази взаимна обвързаност между страните и подрегионите на източна Европа, която стоеше в основата на успеха на европейското обединение след Втората световна война. Дори и да се абстрахираме от конкретната стратегическа стойност на един все по-обединен източноевропейски регион, трябва да си дадем сметка, че нашата собствена аморфност е в рязък контраст със седемте десетилетия постъпателно и целенасочено изграждащо се сътрудничество между нашите западни европейски партньори. Никога няма да имаме пълноценен глас в управлението на Европа, докато съществуваме в насипното състояние на малки държави, с малки цели и просяшки инстинкти за оцеляване благодарение щедростта на по-големите страни-членки.
„Три морета“ звучи неуместно грандиозно на фона на настоящата фрагментация на сили и интереси в източната част на Европа. Вишеградското сътрудничество засега е единствения пример в обратната посока. За да има успех една толкова амбициозна идея за сътрудничество като тази на „Три морета“, тя трябва да бъде тествана както в потенциала за постигане на общи решения по важни проблеми, така и в способността на изразилите желание за принадлежност към нея да работят стъпка по стъпка за изграждане на нейната дългосрочна конструкция. Нека си представим колко важно значение в този контекст би имало да речем изграждането на коридор № 8 между Бургас, Скопие и Дуръс на Адриатическия бряг. Освен свързване на три съседни държави, този коридор би имал структурно важно значение за развитието на сътрудничество по оста Черно – Адриатическо море.
Проектът „Три морета“ може да има бърза стратегическа стойност в сътрудничеството с цел спиране на амбициите за имперско възраждане, които идват от изток и от юг. Както руските, така и турските намерения за проникване в балканското пространство и осуетяване на европейската и атлантическата интеграция на Западните Балкани, се улесняват както от инертната досега позиция на ЕС към региона, така и от фрагментирания държавен и стратегически интерес на постконфликтния регион на запад от нас. Способността ни да привлечем вниманието и подкрепата на страните от Вишеград за интеграцията на Западните Балкани в евроатлантическата общност може да се окаже от ключово значение за успеха на този проект и за осуетяване на нео-имперските амбиции, насочени срещу него.
Изграждането на обща позиция по отношение на миграцията, опазването на външните граници на ЕС и развитието на обща политика на отбрана и сигурност би изиграло роля на силен тласък по отношение на инициативата „Три морета“. Във всички тези области ние имаме общи интереси, които просто стоят на повърхнстта и могат да бъдат реализирани като платформа за действие както в рамките на европейските институции, така и в НАТО. Не е необходимо тази платформа да бъде антагонизирана с интересите на останалите европейски и атлантически партньори. Сама по себе си тя трябва да бъде заявка за споделена визия и интерес на народите, които населяват една значителна по размер и стратегическо значение територия.
Инициативата „Три морета“ произтича от Варшава и към днешна дата има принципната подкрепа на настоящата администрация във Вашингтон. Подобно на всяка стратегическа инициатива, тя поражда интерес както сред потенциални партньори, така и сред потенциални съперници. Това, с което трябва да започне нашето участие в процеса на сътрудничество в големия регион, към който принадлежим, е да проявим системен и добронамерен интерес към този проект, иницииран от Полша. Засега отговорът на българските политически среди е оглушително мълчание.
