За армията с любов

Тези дни се размислих за българската армия, за нейните войници, за нейното въоръжение и за нейните бойни способности. Прегледах някои общодостъпни данни и открих, че всъщност българската армия е сянка. Бледа сянка на една боеспособна сила, която в миналото е защитавала българския суверенитет от външни посегателства.

С армия от 30 000 души, от които 20 000 боеспособни войници и остаряло предимно руско оръжие – танкове от преди 30-40 години, ракетни установки от времето на СССР, тридесетина самолета и четири-пет бойни кораба – всичко това може да вземе участие в една по-мащабна кинопродукция, но в никакъв случай на може да участва ефективно и успешно в реални отбранителни бойни действия.

Някой от вас ще кажат “Но ние сме в НАТО, и Пакта ще ни помогне, ако срещу страната ни бъде извършено нападение”. Може би е точно така. И това, че сме в НАТО и ЕС е от изключителна важност. Това ни дава значителна сигурност.

Но има една приказка „Господ дава, ала в кошара не вкарва”.

Би било спекулативно да очакваме, че в обозримо бъдеще, която и да е външна сила може да ни нападне. Това е единствено в сферата на теоретичните разсъждания. 

Дали?

В националния ефир, преди време, българският депутат Николай Малинов заяви: “Бих желал да честитя на всички православни славяни в света победата в Третата Кримска война. И да напомня, че след Кримската идват Балканите по южния път.”

Дали след Крим идват Балканите, това все още не е ясно, но със сигурност след Крим, светът вече е по-различно място, а Източна Европа и районите, близки до Русия – съвсем. Защото България по волята на съдбата е близо, не до една, а до две регионални суперсили – Русия на североизток и Турция на югоизток.

И в двете регионални суперсили демократичното начало е под въпрос. Но и двете държави са мощни икономически и много силни във военно отношение.

Къде сме ние? Ние сме на нулата. Нямаме пари за отбрана, нямаме хъс за отбрана, нямаме идеи как да направим така, че да не сме ахмашки беззащитни. Разчитаме единствено на НАТО.

Имаме обаче нова политическа реалност – ядреното оръжие днес е възпираща сила с обратен знак.

Защото до този март анализаторите смятаха, че в годините след Втората световна война светът е едно по-добро място за живеене заради възпиращата сила на ядреното оръжие.

Но през 2014 година играта се промени. Ядреното оръжие остава възпираща сила, но с обратен знак – никой не се наема да реагира по друг начин освен на думи на явното прекрояване на границите в Украйна заради ядрения потенциал на страната, анексирала Крим. И всъщност ядрената карта вече работи за силния във военно отношение противник. Относително сигурни могат да се чувстват единствено и само страните, притежаващи ядрено оръжие. Вероятността да бъдат нападнати е много малка.

Всички останали обаче са на масата.

В днешния многополюсен свят военната агресия с тактически средства от страна на ядрена държава гарантира на същата тази държава голяма доза безнаказаност.

Защото всички, които могат да се противопоставят, ще отчитат риска да влязат във въоръжен конфликт със страна, която може да ги заплаши с ядрен отговор.

Ето защо Крим ще си остане руски. И Източна Украйна може да бъде руска. И Приднестровието може да бъде руско. И Прибалтика може да стане руска. Стига ядреното куфарче да ви е на една ръка разстояние и да имате имунитет към международните правни норми.

Вие ще пратите ли армии в Украйна срещу ядрена Москва, за да възстановите нормите на международното право? Вероятно не.

Ами тогава се гответе за възможно прекрояване на европейската и световната карта. Защото една силна армия, зад която стоят ядрени ракети, в един прекрасен ден може да спре в която си иска европейска столица. Утопично, но кой знае?

Да се върнем на българската армия. Онази бледа сянка днес на едно отминало величие. Това, че сме бедни, това че сме разединени, това че не знаем кой път да хванем, не бива да ни пречи да работим за отбранителните способности на България.

Време е да се пробудим от следвоенния си сън заедно с партньорите си от Европа още повече, че в последните дни пробуждането ни минава под ведрия звън на кремълските камбани.

Споделете:
Людмил Кърджилов
Людмил Кърджилов