Митрополит Антоний (в света Андрей Блум) е роден през 1914 г. в Лозана, в семейството на потомствен руски дипломат. Детските си години прекарва в Персия, където е пратен на служба баща му. След Руската революция се установява в Париж. Следва в Сорбоната.В продължение на 10 години работи като лекар: до края на войната е първоначално фронтови хирург във Френската армия, а по-късно лекар във Френската съпротива. Няколко дена преди да замине за фронта тайно дава монашески обет, а през 1943 г. е постриган за монах. Като Сурожски епископ той е назначен да управлява енориите на Московската патриаршия във Великобритания. Умира през 2003 г.
– Владико, какво е мнението ти относно узаконяването на абортите?
Разбира се, има случаи, когато абортът е неизбежен, но тези случаи са от компетентността на медицината. Когато с заченато дете, което няма да може да се роди, което ще бъде урод, което ще бъде чудовище – да, в такъв случай абортът е допустим. Но когато абортът се прави от някоя двойка или от жена, която е допуснала да зачене нежелано дете и иска да се отърве от него, това си е просто престъпление.
Жените, които правят аборт, не знаят какви ще са последствията от това, и психологическите, и физиологичните. Много често се случва така, че жената, която е направила аборт, впоследствие не може да има други деца; и тогава изпада в отчаяние, тя се оказва лишена от радостта на майчинството, от която тя се е отказала в някакъв момент и за която тя сега напразно мечтае.
Освен това чисто психологически става така, че рано или късно двойката или отделният човек, изведнъж се опомнят; изведнъж разбират какво са направили, осъзнават, че това, което са извършили е непоправимо; едно живо същество е било унищожено от тях, било е лишено от живота, който те самите така ценят и обичат.
Аз мисля, че за вярващия към това може да се прибави още едно нещо. Става така, че човек извършва грях и този грях трябва да бъде поправен, така или иначе. С човек, с когото сме се скарали, можем да се сдобрим. Злото, което сме направили на някого, по някакъв начин може да се поправи. Но да отнемеш живота на живо същество – това е непоправима загуба. Единственото, което може да се направи е да се моли на Бога да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се въплъти и да стане жив човек. Аз мисля, че тук има зачатък на надежда, че наистина, пред Бога всяко заченато същество е живо същество; на него трябва да му се даде име, трябва за него да се молим и трябва до края на живота си да се каем за това, че това живо същество е било лишено от живот – поради лекомислие, поради липса на целомъдрие или поради някаква телесна или душевна алчност. Това е въпрос на покаяние. Но покаянието е безсмислено, ако не принася плод; и когато говорим за това, че има и повторни аборти, това означава, че човекът не е осмислил и още не е разбрал какво е извършил. Плодът, резултатът от покаянието е съзнанието, че човек никога повече няма да направи това нещо.
– Владико, обикновено въпросът за аборта се поставя „ретроспективно”, когато жената идва на изповед и се кае за извършеното. Но какво ще посъветваш жена, ако дойде при теб и иска съвет, а може би и благословение, да направи аборт поради медицинско предписание?
– Аз мисля, че този случай е много по-сложен, отколкото им се струва на хората, които само четат църковните правила. В поучителното наставление за духовника преди изповед ясно е посочено, че абортът е убийство и след извършването му следва наказание от запрещение за причастяване за минимум 20 години. От тази гледна точка е ясно, че Църквата е гледала на аборта толкова строго, колкото на убийството.
Веднъж много ме порази изказването на един мирянин в разговор с жена, която имаше намерение да направи аборт. Той я попита: „Как мислите, животът, който се зачева във вас, кога става човешки живот? Или вие си мислите, че до някакъв момент от вас ще бъде изваден не-човек?” Тя отговори: „Мисля, че може би след няколко седмици зародишът приема човешки образ, но не и по-рано.” Събеседникът й каза: „А как мислите, зачатието на Христос кога се е случило, в момента на благовещението или след 24 седмици?” Това страшно ме порази. Защото действително Христос, Синът Божи, е приел плът в този момент, а не по-късно.
Затова си мисля, че Църквата, наистина не изразява нещата по този начин, но разглежда проблема в същите тези категории: в момента, в който двете клетки, женската и мъжката, се съединяват и започва развитието на новото същество, това същество вече е човек. Затова да се каже, че извършването на аборт до някакъв определен момент е разрешено, а след това – не е – медицински е допустимо, но нравствено – не е. Мисля, че има случаи, когато абортът по медицински причини е допустим: когато детето няма да се роди живо или може майката да умре при раждането. Това не е обществен въпрос, това не е и въпрос на вяра или неверие. Това е чисто медицински въпрос, за това дали заченатото същество ще живее, или ще умре при раждането, дали това същество при раждането няма да погуби по медицински причини майка си или себе си.
Има още един пролем: децата, които ще се родят с физически или психически увреждания… Този въпрос вече е много сложен. Някои жени толкова много желаят дете, че са готови да родят и дете, което със сигурност ще страда физически и психически. Те са готови на това само защото „искат да имат дете”.
На мен ми се струва, че това е чисто егоистичен подход; тези майки не мислят за детето. Те мислят за своето майчинство, за това как ще излеят върху това дете цялата си любов и нежност. Но много от тези майки не знаят дали са способни да проявят любов и нежност към дете, което ще предизвиква физическо отвращение и ужас.
– Но така или иначе, дори уродът е човек, а човек не бива да се убива. Как да се подходи в такъв случай?
– Честно казано, не знам как да се подходи. Мисля, че има случаи, когато е по-добре детето да не се роди, отколкото да се роди страшно увредено физически или психически. Като си помислиш: ето, роди се дете…Докато е още съвсем мъничко, увреждането е едва забележимо, но този човек расте, става на 20, на 30 и още толкова години, и в течение на целия си живот няма да види нищо друго освен физическо или психическо страдание. Имаме ли право за осъждаме някого на десетилетия психическо и физическо страдание само защото искаме това дете да се роди и да бъде мой син или моя дъщеря.
Не знам как може това да се оправдае канонически, но от медицинска гледна точка това е много сериозен въпрос, който лекарят, дори и вярващият, може да реши. Виждал съм такива деца, които са се раждали и са били увредени за цял живот; виждал съм какво се случваше в резултат на това с психиката на майките и бащите им и какво ставаше с взаимоотношенията им.
А понякога е налице чисто безнравствен подход. Например, наскоро четох за една семейна двойка, в която жената е носител на хемофилия, но настоява да им се раждат деца, макар да знае, че те ще умират, но – „ние искаме деца”. В този случай, разбира се, абортът не е изход, а въздържанието, противозачатъчните средства – тези, които не предизвикват увреждания.
– Владико, защо говориш такива неща? От какво са продиктувани, от жал към човека или може да се каже, че това е истинският християнски подход?
– Ти ми поставяш много труден въпрос, в смисъл, че аз не мога да кажа, че съм зрял и съвършен християнин, който може да отговори от името на Христос. Мога само да кажа от позицията на вече дългия ми живот, че става дума не за това да се преразглеждат съществуващите църковни правила; но трябва да се замислим, при какви условия са били създадени, какво са знаели тогава хората за живота, за смъртта, за зачатието, тогава, във времето, когато тези и други такива правила, са били създадени. Това, в което съм сигурен, е че някои правила са приложими в тази област в степента, която съответства на знанието. Но когато се появява ново знание, ново разбиране, не се налага да се променят каноните, а да се замислим над това, в каква степен и в каква пълнота можем да ги приложим и имаме ли право да ги прилагаме.
Ние правим това постоянно. Когато човек идва на изповед, например, ние никога не прилагаме съществуващите правила за отлъчване от Църквата, за лишаване от причастие за десетки години. И това е така не защото сме безразлични към случващото се, а защото целта на всеки закон и на всяко прилагане на закона е спасението на човека, да му се помогне. Аз не мога да отделя в себе си човека, християнина, епископа, лекаря. Има ситуации, в които бих поел отговорност да постъпя така или иначе, защото в изкривения свят, в който живеем, е нереално да прилагаме идеални правила. Трябва да разглеждаме тези правила като идеална мярка, спрямо която да се прилага всичко, което е възможно, и то в такава степен, в която то да съответства на ръста, спасението и живота – в най-силния смисъл на тази дума.
-Как вярващият човек, а и невярващият, трябва да се отнася към изкуственото оплождане?
-Ако някоя жена няма възможност да зачене по естествен път, то може да се вземе семе от нейния мъж и с него да я заплодят. Това ми се струва съвсем законно, защото понякога се случва така, че заради определено здравословно състояние мъжът не може да оплоди жена си. Но ако жената не може да получи семе от своя мъж и приеме да бъде заплодена със семе, което идва от друг, то в този случай мисля, че има голяма вероятност да се стигне (дори не на съзнателно ниво, а на подсъзнателно) до отчуждение между мъжа и детето на жената: това не е негово дете, това е синът или дъщерята на неговата жена, но той няма нищо общо. И това положение е по-лошо, отколкото положението на мъж, оженил се за жена, която има деца от предишен брак. В този случай той знае с какво се захваща – познава възлюбената си, познава децата й, знае с кого се е разделила и е готов да приеме всичко това; докато в споменатия случай той се оказва лице в лице с непознато същество.
– Значи вече говорим за тайнството на брака, за основния елемент на съпружеския живот…?
-Да, защото ако говорим за вярващи хора, то, разбира се, не можем да заобиколим този подход. Бракът не е само начин за размножаване. Бракът в основата си е връх на взаимоотношенията на две същества, които са съединени от любов. Забележително е това, което казва един от отците на Църквата. Според него телесното съединение на мъжа и жената може да се сравни само със съединяването на вярващия с Христа при причастяването със Светите Тайни. Ето това е нивото. И затова за вярващия въпросът е поставен, може да се каже, по-сурово. Когато мъжът и жената не могат да имат деца поради физиологичното си състояние, това може да се приеме като Божия воля. Не е задължително с всички средства да се стремят да преодолеят този проблем; това положение трябва да се приеме с мъдрост. Може би Господ иска да прекъсне този род, може би Той иска да създаде между този мъж и тази жена такива отношения, които, не бих казал са по-висши, но са напълно различни, отколкото тези, които биха имали при наличието на деца.
