Мартин Табаков
Ако върнем лентата назад, ще видим, че само допреди няколко месеца реториката, която си разменяха американският президент Доналд Тръмп и севернокорейският вожд Ким Чен-ун, определено излизаше извън рамките и практиката на дипломатическия стандарт.
Конвенционалният дипломат можеше само срамежливо да се свие пред етикетите, с които двамата се адресираха.
На този фон, новината, че Ким Чен-ун е изпратил покана за среща (по южнокорейската страна) до Доналд Тръмп, а последният я е приел, няма как да не се посрещне като събитие, което идва някак „наопаки“ на логиката досега. Това обаче изглежда така само на пръв поглед.
Но така или иначе, от началото на тази година има видима промяна в поведението на севернокорейския вожд – той отново сияе, но този път не с ядрена светлина, а някак почти благородно и безобидно – като скучен и дисциплиниран германски панел за слънчева енергия.
На какво се дължи тази промяна?
За да отговорим на този въпрос, нека първо положим контекста. Става дума за трите основни приоритета на външната политика на Доналд Тръмп по отношение на региона на Източна Азия. А те са: париране на разрастващото се влияние на Китай, борба с търговските дефицити на САЩ спрямо държавите от региона и денуклеаризация на корейския полуостров. Трудно е и трите приоритета да бъдат реализирани успоредно. Например, за да постигне денуклеаризацията на Северна Корея, САЩ имат нужда именно от сътрудничеството на Китай.
Възпирането на денуклеаризацията и ракетната програма на Северна Корея бе приоритет и на външната политика на Барак Обама, но позитивни резултати тогава на практика не бяха постигнати. Именно на фона на свенливото наследството на бившия американски президент може да се види промяната и заслугите на Доналд Тръмп по отношение на промяната на поведението на Ким Чен-ун. Тези заслуги са няколко.
На първо място, Тръмп успя да мотивира китайската държава не само да приема, но и да изпълнява гласуваните от ООН санкции спрямо Северна Корея. А Пекин е ключовата икономическа артерия за Пхенян. Около 90% от търговията на Северна Корея бе с Китай. Без Пекин, за Пхенян перспективата бе икономическо „задушаване“. Именно нещо такова се случва, когато Китай ревизира импорта на въглища и текстил от Северна Корея, затвори клоновете на севернокорейските банки, позиционирани в Китай, и силно ограничи износа си на енергийни ресурси за Пхенян.
Всичко това остави Ким Чен-ун без източници на твърда валута, така необходима за продължаването на ядрената и ракетната му програма.
На второ място, Тръмп увеличи военното присъствие на Вашингтон около Корейския полуостров. Да оставим настрана, че този регион е един от най-милитаризираните от американските военни сили. По традиция, в Япония и Южна Корея са разположени едни от най-многобройните американски войски, дислоцирани извън САЩ. В първата държава кадровият военен състав на САЩ е от почти 40 000 души, а във втората – от почти 24 000. Но този човешки фактор е пренебрежим, в сравнение с позиционираните там от Вашингтон бойни съоръжения и техника – самолетоносачи, кораби, подводници, бомбардировачи, хеликоптери, танкове и т.н.
Ключовата разлика дойде в началото на тази година, когато администрацията на Доналд Тръмп разположи в американската база в Гуам три бомбардировачи B-2 и шест B-52, които технически са приспособени като носители на ядрено оръжие. Самолетоносачи като Карл Винсън и USS WASP, последният оперативно съвместим с многоцелевите стелт изтребители от пето поколение F-35, също бяха изпратени в региона.
А на този фон, може би услужливо в американските медии от началото на годината изтекоха две информации. Първата бе, че в Северна Каролина и Невада американските военни симулират морски и въздушен десант. Втората, че администрацията на Тръмп обмисля превантивен удар срещу Северна Корея. От дистанцията на времето, изглежда, че това контролирано изпускане на информация си свърши работата.
На трето място, успоредно на икономическия и военния натиск, за отстъпчивостта на Ким Чен-ун може би допринесе и друг фактор, свързан със самата личност на американския президент Тръмп. А именно, че той изгради имидж на непредвидим политик, чийто приоритет не е да се движи в рамките на институционалните и международните порядки. С други думи, Доналд Тръмп не е внимателният, предвидим и плашлив Барак Обама. Следователно, Ким Чен-ун просто не знае какво може да очаква от новия американски президент.
Разбира се, нищо от това не е гаранция, че ще станем свидетели на денуклеаризация на Северна Корея и туширане на напрежението на полуострова. Ким Чен-ун няма да се откаже с лека ръка от ядрения си арсенал, който му служи като застраховка живот. Най-вероятно инициативата за преговори, идваща от северно-корейската страна, цели нещо прозаично – печелене на време.
Един път, за да може Ким Чен-ун да доживее американски президент, който не е опърничав и ирационален като Тръмп. Втори път, за да може да „сглоби“ ядрен накрайник върху интерконтинентална ракета, с което ще вдигне „залога“ на всякакви преговори.
Ако съдим от опита на предишните два пъти (през 2000-та и 2007-та година), когато Северна Корея се върна на масата на преговори, то този опит сочи, че това обикновено се прави, за да може Пхенян да смекчи наложените му санкции. Последното довежда до получаването на свежи пари и твърда валута, които обаче се инвестират именно в ракетната и ядрена програма на режима.
Ето защо е от изключително значение евентуалните преговори да се случат в ясно датиран и интензивен порядък, така че времето да работи за Южна Корея, Япония и САЩ, а не за северно-корейския диктатор.
Междувременно, статутът на санкциите спрямо режима на Ким Чен-ун трябва да се определя не от инициирането или провеждането на преговори, а според преките резултати от тях. Нещо, което вече бе заявено от американската страна.
Това е четвъртата заслуга на Доналд Тръмп, така че Trump Tower да остане извън обсега на Rocket Man.
Източник: vevesti.bg
