В последната си книга, “Странната смърт на Европа”, която остана близо двайсет седмици в топ 10 на “Сънди Таймс” на най-продаваните книги, Дъглас Мъри описва смъртоносните последици от неконтролираната имиграция в една разпадаща се Европа. По повод публикуването на френското издание на неговия бестселър, британският писател даде интервю на “Фигаро”.
– Вашата книга “Странната смърт на Европа” имаше огромен световен успех. Как си го обяснявате?
– Според мен хората навсякъде виждат едни и същи неща и са разтревожени от едни и същи явления. Но техните опасения и най-легитимните им въпроси системно са потискани. Всеки път обаче, когато някой изложи (с подкрепата на солидни доказателства) това, което много хора си мислят, в крайна сметка тези думи отекват.
– Изненадахте се от начина, по който политиците приеха книгата ви. В лични разговори те не се поколебаха да приемат вашите заключения.
– Отдавна има разлика между реалността и това, което политически може да бъде изразено. Говорих с френски официални представители, както и с много други по целия континент, и те ми разказаха в лични разговори най-непоносимите неща, свързани с имиграцията, интеграцията и сигурността. Те познават проблемите, с които се сблъскваме. Въпреки това публично казват нещо друго. Защо? Защото, за да посрещнат предизвикателството, с което се сблъскваме всички ние, ще трябва да признаят, че няколко поколения политици в Европа са направили исторически грешки или са били напълно некомпетентни. Най-лесно за политиците е винаги да оставят този въпрос за по-късно, да слагат край на дискусията и да преследват хората, защото казват истината. Но в дългосрочен план това не е добра стратегия. Статуквото може да издържи още един или два избирателни цикъла. Не повече.
– Изразихте опасения относно антирасистките асоциации. Може ли да се говори за отклонение на антирасизма?
– Това, което ме тревожи, е, че “антирасистите” най-често са расисти. Същият е проблемът с т.нар. “антифашисти”, които почти винаги са дълбоки фашисти. Има моменти, в които антифашизмът и антирасизмът са необходими. Но, в последно време, групите, които се определят като такива, са виновни за това, което политическият философ Кенет Миног нарича “синдромът на пенсионирания св. Георги”. След като са убили дракон, те се скитат по земята в търсене на други дракони за убиване, докато накрая раздават удари със сабята във въздуха като в делириум. Повечето европейци недвусмислено искат масовата миграция да спре или да намалее значително. Но “антирасистките”групи казват, че тази гледна точка е расистка. Това е историческа грешка. Ако се злоупотребява с думи като “расист” и “нацист”, е много голяма вероятността да няма никаква полза от тези думи в деня, в който наистина може да има нужда от тях.
Въпросът, който задавам на “антирасистите” е следният: може ли един френски или британски гражданин, който вижда, че неговият квартал или общество се променя радикално, да изпита тъга по този повод или да се противопостави, без да бъде определян като расист? Ако отговорът е “не”, значи нещата наистина вървят зле.
– Не доведе ли това отклонение до скандала в Телфорд, където са били извършени хиляди групови изнасилвания от пакистански банди?
– Телфорд е само последният случай. Банди изнасилвачи бяха открити в Родъръм, Рочдейл, Оксфордшър и на няколко други места във Великобритания. Почти винаги това са групи от пакистански мъже (към които понякога се присъединяват северноафриканци), които се насочват към уязвими млади бели момичета, често непълнолетни, във всеки случай извън тяхната общност. 1500 млади момичета са били изнасилени само в един английски град. Съществуват специфични местни, племенни и религиозни причини, свързани отчасти с пакистанската “култура на срама”. Великобритания мълчеше по този въпрос от години. Отчасти поради тази страхлива учтивост, която съществува навсякъде, но която е особено разпространена у нас. Но и защото всички тези ужасни неща имат характеристиките на отвратително расистко престъпление и никой не искаше това да се знае. Цяла класа от местни чиновници, полицаи и политици се провали.
– Джереми Корбин, лидерът на опозицията, е бил обвиняван понякога, че си затваря очите пред ислямизма и антисемитизма…
– Забравете думата “понякога”: “винаги” е думата, която търсите. Г-н Корбин би искал да ни накара да повярваме, че след като цял живот е газил в смрадта, не е забелязал вонята. Не вярвам. Че човек, който е прекарал живота си да оправдава ислямистите, винаги е прикривал най-лошите антисемити… това трябва да е чисто съвпадение. Не, г-н Корбин представлява истински проблем. Фактът, че през 2018 г. имаме Лейбъристка партия, измъчвана от антисемитизъм, би трябвало да е източник на дълбок национален срам.
– Според вас възходът на ислямизма е следствие от провала на европейските миграционни политики. Не успяват ли мнозинството имигранти да се интегрират? Това се стремеше да докаже избирането на Садик Хан за кмет на Лондон…
– Горд съм, че Лондон може да избере някой като Садик Хан. Той не е особено компетентен кмет, но помага да се докаже, че дискриминацията, изтъквана от мюсюлманските общности, е лъжа, разказана от лоши актьори. Що се отнася до интеграцията в широк смисъл, тя зависи от това накъде гледате. В някои квартали в центъра на Париж и Лондон изглежда, че всичко работи. Но ако отидем малко по-далече, в Сен-Дени или в Тауър Хамлетс, това обективно е бедствие.
– Вълната атентати, която порази Англия през 2017 г., не събуди ли политическата класа?
– Изоставих тази надежда. След атентатите на Лондон Бридж миналата година Тереза Мей каза “прекалено, това е прекалено”, но това не означаваше нищо. Какво е направила оттогава? Всички те се задоволяват с неясни бюрократични планове, за да разрешат един доста по-дълбок проблем. Въз основа на чисто правни критерии поне единият от нападателите на Лондон Бридж никога не е трябвало да бъде във Великобритания. Камикадзето в “Манчестър Арена” никога не е трябвало да бъде във Великобритания. Младият човек, който постави бомба в метрото в Лондон през септември миналата година, никога не е трябвало да бъде във Великобритания. Човек би си помислил, че тези въпроси ще бъдат част от обсъжданите теми. Но не. Случва се друга атака и политиците казват: “Технологичните компании трябва да направят повече, за да откриват екстремисткото съдържание онлайн”. Със сигурност това е важен въпрос, но това означава, че има аспекти на проблема с тероризма, които могат да бъдат засягани, и много по-обширни въпроси, за които дори не може да се намеква. Нашите общества винаги са имали проблем със сигурността. Но ислямисткият тероризъм е внесен проблем и то внесен под пряката отговорност на нашите политици.
– Пишете, че общественото мнение много добре е разбрало, че “това, което се крие зад тероризма, е една още по-голяма заплаха”. Какво имате предвид?
– Централният въпрос, по който трябва да мислим, е следният: към кого се обръща Европа? Дали това е потенциален дом за целия свят? Или просто за онези, които живеят там? Ако е така, къде е домът на народите на Европа? Преминахме към една странна концепция, която предполага, че останалата част от света ще си остане останалата част от света, но Европа ще се превърне в Обединени нации. Този начин на мислене ръководи решенията на нашите лидери, противно на желанията, които постоянно изразяват европейските народи. Мисля, че в дългосрочен план тази пълна промяна, тази фрагментация, тази гетоизация на нашия континент представлява екзистенциална заплаха, много по-голяма от тероризма.
– Тонът ви спрямо Швеция е особено пламенен, въпреки че тя често е давана за пример. Защо?
– Защото извън Германия нито една страна в Европа не е приела толкова мигранти през последните години, колкото Швеция. И никой няма толкова много проблеми. Нищо не може да се направи за шведите. Никой няма толкова абсурдно нерешителна, самоцензурираща се и упорито заслепена политическа класа. Обиколих предградията и видях квартали, които вече са превзети от престъпността, бандите, изнасилванията и нападенията с гранати. Почти всички журналисти следват партийната линия и повтарят едни и същи заучени лъжи. Изглежда смятат, че работата им е да държат лошите новини възможно най-далече от обществеността. Така че, както и в Германия, обществеността трябва да се научи да чете новините през вътрешно декодиращо устройство, както правеха при комунизма. Когато се съобщава за изнасилване, например, ако името на насилника не се споменава, всички знаят, че става дума за мигрант.
– В по-широк смисъл обяснявате смъртта на Европа с някаква форма на омраза към самия себе си…
– Нямахме хубав ХХ век в Европа и всеки един ще има нужда от време, за да се възстанови. Лично аз съм за силната самокритика, но слизам от автобуса, когато е управляван от хора, които искат да се самоунищожат. Обичам Европа и мисля, че сме големи късметлии. Създадохме изключителна култура и права, които светът никога не е познавал. Понякога ме питат дали съм патриот. Според мен това е лош въпрос. Не мисля за нещата по този начин. Това, което чувствам, е благодарност. Признателен съм за това, което сме наследили, и усещам, че трябва да го съхраня и да се опитам да го предам. Но, от правителствата до университетите и извън тях, ние сме управлявани от хора, които не желаят да предадат това, което е добро, а да го заменят.
– Някои смятат, че възраждането на Европа задължително ще мине през съживяване на християнстото. Но Църквата е много благосклонна към приемането на мигранти…
– Сигурно е, че няма да можем да запазим това, което имаме, карайки се за нашите корени. А твърдението, че християнството не е в сърцето на онова, което ни прави Европа, е доказателство за ужасно невежество. Но вие имате право – поведението на Църквата (и не само Църквата в Рим, но и протестантските църкви в Северна Европа) беше много проблематично през цялата тази криза. Някои (в частност протестантските църкви) изцяло замениха вярата в Бог с вярата в един крайноляв социален активизъм. Папата има позиция, която е незащитима. Въпреки това разбирам защо го казва. И може би изпълнява една от ролите на Църквата, като го казва. Но той трябва да бъде оспорен от политиците и от други, които трябва да кажат много ясно: “Искаме да спасим целия свят. Но е факт, че не можем. И ако продължаваме, не само, че няма да спасим Могадишу, но можем да заприличаме на него”.
– Смятате ли, че “популизмът” ще влоши ситуацията или, точно обратното, че е част от решението?
– Доминиращите политически течения ще продължават да страдат, докато не се заемат най-накрая с легитимните тревоги на европейските народи. Ако политическата класа не отговори на тревогите на народите, екстремистите в крайна сметка ще спечелят. Как един европейски гражданин може да изрази тревогите си за посоката, която поема обществото? Какъвто и да е неговият начин, и най-вече ако няма докторат, ще го третират като расист и ксенофоб. И ако гласува за “лошата” партия, ще бъде отхвърлен като “популист”. Истинският проблем обаче е ясен: няколко поколения политически лидери промениха фундаментално нашите общества без съгласието и дори срещу желанието на народите. Не е ли време да се изправят пред тях и да отстранят тези тревоги, вместо да измислят нови начини да обиждат народа?
– Какво разкрива третата последователна победа на Орбан?
– Много хора критикуват Виктор Орбан. Въпросът обаче е много прост: кой имаше право през 2015 г.? Орбан или Меркел? Тя беше наказана от електората си и сега има “Алтернатива за Германия” за основна опозиционна партия. Отказът на Орбан да се подчини на падането на европейските граници и на преустановяването на всички миграционни правила беше, наред с друго, отражение на желанията на огромното мнозинство на унгарския народ. Изключителна арогантност е, че политици и коментатори из цяла Европа си позволяват да порицават Орбан, който изпълнява волята на своя народ. Преди няколко седмици видях негова снимка, на която чете унгарското издание на моята книга. Казаха ми, че това може да разубеди вашия президент да прочете френското издание. Надявам се, че не!
Източник: Гласове
