Още за военната памет и чуждите гробове

(снимка: Почит към чуждестранните военни чинове, погребани в София, ден на примирието в Първата световна война – 11 ноември)

 

Борис Станимиров

Статията ми за Желязната дивизия v.s. “Безсмъртния полк” се оказа много четена и доста споделяна. Радвам се, че и други мислят като мен. Но понеже прочетох и критики, с радост ще им отговоря. Не защото имам нужда да се обяснявам, а защото са полезни за доразвиване на основната теза на статията. И така:

Защо така… само и само да кажете нещо срещу Русия?
Както казвам още в първото изречение от самата статия, харесвам честването “безсмъртния полк” (макар децата в униформи да ми идват малко в повече). Отдавам пълното право на Русия да чества победата във ВСВ и от години с интерес гледам парада на Червения площад. Единственото, срещу което твърдо се обявявам е пренасянето на руското честване на българска почва (освен ако руснаци, живеещи в България или техни потомци си направят честване в своята си общност).

– Ама то на честването имаше и портрети на българи, участници във втората фаза на войната…
То оставаше и да няма! Нека ги честваме, но с български знамена, ленти на ордена “За храбрость”, знаците на Първа българска армия („Към Берлин!“). Веенето на руски знамена, на съветски такива със сърпове и чукове и на георгиевската орденска лента е безобразие, защото тук не е Русия, а България. Лесно е: Там е логично и затрогващо, тук е обидно чуждопоклонничество.

– Казваш, руснаците са ни “окупирали”, ами американците и англичаните са ни бомбардирали, пък тях ги премълчаваш?
Отношението ми е напълно еднакво към всички чужди армии, доближили българската гранична пирамида. Ако някой българин би излязъл да марширува с американски или британски знамена в ръце, би получил същото еднозначно неодобрение, както онзи с георгиевската лента.
Мога да дам примери:
В едно свое интервю видният комунист и нелегален преди 9 септември Анжел Вагенщайн, той се възмущаваше от честването на подвига на Списаревски и разказваше как докато лежал в централния затвор и чувал американските самолети да прелитат над София, стискал палци на американците да победят българските “фашисти”. Ето, такова изказване осъждам точно колкото българин да вее руско знаме.
Някога един главен редактор на “Демокрация”, написа статията “Да освободим Альоша от наряд”. В нея казваше, как няма място за паметник на съветския окупатор, а вместо това трябвало да издигнем паметник на американските момчета. Считам, че онова му изказване за точно толкова обидно и недопустимо, колкото ако днес развее руско знаме. И считам, че паметникът на американските летци в София донесе само негативи на САЩ в българското обществено мнение. Друго би било, ако същият паметник беше издигнат в Арлингтън, Вирджиния.
Нещо много важно, ключово за правилното разбиране на темата: Ако някъде в България имаше гроб на загинали руски, американски, немски, сенегалски… войници, щеше да бъде прекрасно над него да има паметник и паметта им да се почита от техните и от нас. Това е християнско отношение. Така всяка година на нашата Архангелова (войнишка) задушница, наред с нашите загинали за отечеството почитаме и своите противници от Европейската война, почиващи в софийското военно гробище. Друго е с Втората световна война: в България няма нито един загинал в битка и погребан съветски войник, а тленните останки на загиналите американци са пренесени в родината им. Ето защо техните паметници имат чисто политическо звучене и няма причина да са обект на публична почит от българи. Изключение е британският майор Франк Томпсън, който е погребан в България в общ гроб с български комунисти и е честван подобаващо.
Ние сме българи, почитаме българските герои, покланяме се пред български паметници, веем българското знаме, което сме целунали на клетвата си (онези от нас, които сме служили). Почитаме по християнски гробовете на всички воини, без оглед на народност и вяра. Уважаваме чуждите народи, когато почитат своите герои и веят своите знамена у тях си. И сме бдителни, когато искат да го правят у нас.

Споделете:
Борис Станимиров
Борис Станимиров

От 2000 до 2004 г. зам. председател на Европейските млади консерватори (EYC) под патронажа на Маргарет Тачър. Председател на клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Член на УС на Българската генеалогична федерация. бивш народен представител, зам-председател на комисията по външна политика в 43-то Народно Събрание, член на комисията за българите в чужбина.