Голям фейсбук и меден отзвук получи един „учебник за 5 клас“ преди няколко години, в който бяха разкритикувани някои фрази от авторите – като „българите са изповядвали вярата си“ или „пеели са песни по време на османското робство“. Темата „махат робството от учебниците“ винаги събира широк обществен отзвук, а дебатите за „съжителството“ предизвикват ожесточени нападки във всички посоки. Както обикновено, крайно радикализираните мнения не водят до обективната истина – във всички случаи е имало турци и мюсюлмани, с които българинът е съжителствал спокойно, което по никакъв начин не отрича и безспорните зверства, извършвани както по време на Априлското, Старозагорското и другите въстания, през Кърджалийския период или през предходните, далеч по-тъмни векове.
Всички тези дебати обаче остават в сферата на абстрактното – исторически справки, литературни съчинения, песни и предания. Тук не искам да оспорвам тяхната истинност. Искам да акцентирам върху друго нещо – това, че българите, днес, имаме материално доказателство за състоянието ни през тези 5 века чужда политическа и религиозна власт. А това са архитектурните паметници от това време – най-вече църквите от османските векове, които откриваме из цялата страна.
Темата за религиозното строителство през турско време е активно експлоатирана от историци и любители, като често се залита в една посока. Всеки е чувал как през Турското робство е било забранено да се строят църкви, по-високи от турчин на кон, които не трябвало да имат куполи и камбанарии. Как това се променило, според една версия след Кримската война, според други – след Руско-турската през 1829 г.
Безспорно в османско време, в някои региони, в някои периоди, е имало строги и странни закони – например в даден период е било забранено къщите да се варосват отвън, тъй като това се възприемало като символ за богатство. Турците не искали никой християнин да парадира със своето богатство.
Положението обаче е било малко по-сложно. Имаме, разбира се, нематериално доказателство, че през турско време църкви са се строяли. Най-авторитетният автор от по-тъмните турски векове Паисий Хилендарски в прав текст разказва за живота на Пимен Зографски, който е и канонизиран от църквата светец, като казва, че „през тия години турският цар дал свобода на християните да правят черкви“. Така, ако ще вярваме безрезервно на Паисий, не можем да твърдим, че през турското робство не е имало църкви.
Въпреки огромния си труд по събиране на данните за българската история, мащабът на който труд е почти невероятен, Паисий не успява да открие всичко и да бъде напълно точен във всички детайли. Св. Пимен, живял и творил през втората половина на XVI и началото на XVII век (ок. 1540-1620 г), далеч не е единственият българин, строител на църкви, но е сред тези, чиито имена днес знаем.
Благодарение на някои стенописи обаче знаем за част от ктиторите на храмове през тъмните османски векове преди Възраждането. Много храмове и манастири се изграждат в това време около София до степен този регион да получи името „Софийският Атон“ или „Софийската Света Гора“. Великолепни са стенописите в Кремиковския и Драгалевския манастир, в които откриваме ктиторски портрети и имената съответно на войводата Радивой и болярина Радослав Мавър, както и на един софийски митрополит – и това през втората половина на XV век, стотина години след османското завоевание.
Споменатият Свети Пимен е творял през целия XVI век. Строителството не спира и през следващия XVII век – задължителна за посещение от всеки българин е църквата „Свети Теодор Тирон и Свети Теодор Стратилат“ в село Добърско в южните склонове на Рила, чиито стенописи от 1614 година впечатляват световноизвестни историци на изкуството, като Кенет Кларк. И това са само примери – такива сгради се издигат през целия период.
Прекрасна е и църквата в Бачковския манастир. Тя е издигната в 1604 г, висока, широка, с купол. Факт е, че манастирите са имали много повече свобода от градовете, но това е и доказателство, че няма как да се говори за абсолютна забрана – че не сме строяли храмове, не сме отбелязвали празници и не сме говорили на езика си. Дори в най-тъмните векове, българите са строяли, изографисвали и опазвали традициите си. Можем да идем и да ги пипнем.
Защо всичко това е важно? Тук не става дума да оправдаваме Османската империя, да се чисти някакъв имидж, да се твърди „колко е било хубаво“ и да отговаряме на провокативни въпроси „като е било толкова добре, защо е имало революционери“. Напротив.
Всички тези неща са ставали трудно, понякога храмовете са строени със султански разрешения, понякога и въпреки турските пречки. Факторите храмовете да са малки и ниски са много – както желанието на Османската империя да запази доминантното положение на исляма и да възпре всякаква конкуренция, така и икономически, политически и други причини. Да, те са били малки; да, те са били вкопани; но те са съществували – ниски, тъмни и тесни, са проводникът през който културата на Търновското царство(само по себе си наследник на Първото българско царство) достига в проследима нишка до 2018 г.
Така, когато историците кажат, че „българите са строяли храмове“, „българите са говорили на езика си“ и „българите са изповядвали вярата си“, те не се опитват (или поне част от тях не се опитват) да оправдаят Османската империя, да възхваляват нейната толерантност и свободолюбивост. Напротив, целта е да покажем, че ние сме си запазили вярата, традицията, езика си и всичко това ни прави преки, непрекъснати наследници на Второто българско царство. С малко усилия, можем да седнем и поне да разчетем що-годе един писмен текст от XIV век, стенописи от XV, XVII и др. векове. И това нямаше да се случи, ако българите не бяха опазили културата си – именно чрез религията и чрез обичаите си, които са се изпълнявали през петте века робство.
Нашето задължение днес, отговорност към предходните поколения, е да опазваме това наследство. Цялата ни страна е пълна с храмове от тези „тъмни векове“ – дали в малкото селце Марица до Самоков, село Вуково до Кюстендил, Студена до Перник или в някой манастир около София, това са съществуващите в камък доказателства, че България действително е една многовековна държава, със запазено непрекъснато наследство още от Средновековието.
