„Родината се обича не затова, че е велика, а затова, че е своя.“
Луций Аней Сенека
В последните месеци очевидно стана модерно и „елитно“ да се плюе по патриотизма, традициите, българщината и всички техни проявления-празници, носии и прочие. Основен източник на тези „критики“ е самозваният ни елит. Елит, който в стремежа си да избяга от собствената си посредственост и малограмотност, както и камарата комплекси, които те предизвикват, се е вкопчил яростно в доказването на собственото си величие. Поради тези си характеристики той е вглъбен в ежедневното доказване на собствения си „елитизъм“ и се чувства длъжен да използва всеки повод, за да го прави. За него всеки допир със „средностатистическия българин“ е изпълнен с погнуса и презрение. Всяка проява на културата и манталитета на българите се посрещат с омраза, злоба и безкрайна ехидност.
Не е изненадващо наличието на подобни андрешковци, забелязват го в творчеството си и големи български автори като Елин Пелин и Алеко Константинов. Винаги е имало безродници, които се опитват да се разграничават от простолюдието и тълпата, без да съзнават, че не са по-различни от тях, както в посредствеността си, така и в ограничеността си. Изненадват ме обаче опитите на мнозина да ги оправдават с твърдения, че патриотизма ни бил пошъл и просташки, че носиите били кич и те, видиш ли, това критикували. В началото просто си мислех, че тези хора са не по-различни от посочените горе безродници, но скоро осъзнах, че те просто не познават българската история, манталитета на предците, цялостната ни народопсихология и историческите им проявления и развитие.
Да се твърди, че пошлия патриотизъм е вреден или грешен е несериозно. Патриотизмът се е патриотизъм дори и когато хората, които го притежават или показват са прости, обикновени или не особено интелигентни. Защото патриотизма е любов към Отечеството, към родното, към своето и не е нужно тази любов да е рационална или продукт на дълбоки исторически познания. Нужно е просто да я има. И един поглед към историята ни ще го покаже. Ако се вгледаме в революционерите, в хъшовете, в хайдути, във всички, борили се и умирали за свободата на България ще видим, че повечето от тях са били прости хора, нерядко неграмотни или полуграмотни, а не малко са били хаймани в най-чистия смисъл на думата. От разговорите на хъшовете, описани от Вазов, не лъхат начетененост и интелигентност. Псувните, хулите, заканите по адрес на чорбаджийте, които ги издържат и мързелът са техни отличителни черти. Въпреки това тези хора не веднъж са карали Османската империя, простряна от Босна до Персийския залив, от Кавказ до Египет, да настръхва. Същите тези хаймани, чието ежедневие минава в патриотарски разкази и пиене на евтино вино. Революционерите ни също не са били много по-различна стока, с изключение на малка част от тях(най-вече водачите Раковски, Левски, Каравелов, Ботев, Стамболов и още някои), но болшинството са си остава пошли и прости хора. За Панайот Хитов и Хаджи Димитър Иван Хаджийски ще напише:
„Преди да стане сътрудник на Раковски и на Каравелова, дядо Панайот Хитов бе успял да приключи с фалит и борчове пет занаята, бе станал герой на един шумен кокошкарски обир(на Али бей). Той бе вече волна птица без уседнал бит, владеещо четничеството горско пиле. Достатъчно бе неговата енергия да се насочи в революционното русо и на способностите му да се възложат обществени задачи, за да се получи миналият в историята ни професионален революционер. Такъв беше и пътят на Х. Димитър, който започна с гулайджийски бабаитлъци и свърши подвига на Бузлуджа.“[1]
Въстаниците, опълчили се срещу турската власт не са били интелектуалци и учени. Не е случайно, че самия Бенковски презира и оплюва образованите хора:
„Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.
— Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество — каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня. — Учил ли си се в Европа? — прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.“„— Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници — каза той на прощавание.“[2]
Захари Стоянов, автор на горния текст, организатор на Априлското въстание, на Съединението и един от най-значимите редактори на вестници за времето си също не е бил символ на европейщина. Когато е избран да бъде част от делегацията, която да поднесе на Кобургския принц акта за избирането му той заминава за Виена, където ги чака принца. Малко преди да му бъдат представени ги завеждат да си купят официални дрехи за случая, а командира на лейбгвардейския ескадрон офицер Марков по-късно ще разказва за този случай:
„Във Виена купихме на Захарий Стоянова фрак.Той го наричаше гьот-пердеси. След като го облече погледна се в огледалото и после изигра един кючек“[3]
Преразказвайки този случай С. Радев ще спомене и друга любопитна за манталитета на сънародниците ни от онова време случка.
„Когато в 1885 г. на празненствата за хилядагодишнината от смъртта на Методий, Стамболов каза на Петков да се направи сетре от европейско сукно, Петков отговори: „Аз такава подлост нe върша.“- По разказа на д-р Генадиев – За него шаякът бил символ на българския патриотизъм“[4][5]
Самия Петков, опълченец, загубил лявата си ръка при Шипка, по късно ще бъде кмет на София(1888-1893 г), един от водачите на стамболовистите(след смъртта на Греков през 1901 г), министър на вътрешните работи (1903-1906 г) и министър-председател от края на 1906 г. до смъртта си през 1907 г..
Има и много други примери в историята ни,в които има елементи на пошъл патриотизъм, опростачен в много отношения- носенето на конкретен плат за родолюбие-, но това не прави хората демонстриращи го в тази форма лоши или грешни. Просто това е начинът им на това изразяване и неодобрението му далеч не трябва да е към самия патриотизъм, както правят множество отрепки, а към конкретните прояви и не трябва да подхождаме с омраза или презрение, а с благосклонност и добронамереност. Не да подиграваме, а да поучаваме, не да презираме, а да коригираме, защото презрението и пренебрежението само ще го засилят и умножат, а доброто ни отношение и благосклонността ще ни помогнат да го коригираме грешките и пошлостта. Защото работа на елитите, просветените, образованите(както искате ги наречете) не е да мрази и оплюва народа си, а да го води и поучава. В противен случай елита ще си остане с чуденето, защо, аджеба, „средностатистическия българин“ го мрази, страни от него и гласува за популисти и демагози.
Трябва да разберем, че патриотизма, независимо от формата на проявите си, стига да е искрен, е полезен. Той е онова мерило, пред когото всеки е равен и длъжен да плаща своя дан. Може да се каже, че той е мерилото на съвременното общество, според което последните могат да станат първи, независимо от останалите си лични качества.
[1] Ив.Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ избрани съчинения в три тома Т.1, Т.2, глава „Дребния собственик в обществените борби“
[2] З.Стоянов, Записки по Българските въстания T.1, глава 7-ма: https://chitanka.info/text/3748/8#textstart
[3] С.Радев, Строителите на съвременна България T.3, книга 6, глава 5-та
[4] С.Радев, Строителите на съвременна България T.3, книга 6, глава 5-та
[5] С.Радев, Лица и събития от моето време Т.5, част 1-ва, глава „Заминаването ми от Солун“
